Моите приятелки - вълните, бяха прекрасни! Само ако знаех колко грешах...
Сезонът на удавянията. Пазете се!
Морето е прелестно, само че от време на време взима жертви по безразсъден метод. През миналите няколко седмици в разнообразни материали Ви разказахме за случаи със избавени удавници. Тревожно е, че тези случаи зачестиха. В разгара на летния сезон 9 неохраняеми плажа край Бургас към този момент ще имат водни спасители. Мярката идва предвид на доста случаи на удавници през юли и мощното мъртво неспокойствие, което единствено за месец взе живота на повече от шестима души.
Характерното за август мъртво неспокойствие тази година подрани с няколко седмици и то към този момент взе няколко жертви. Получават се дънни ями, дупки и морето стартира да дърпа. Затова призоваваме - пазете се!
Междувременно екипът ни попадна на много забавна история, която е по автентичен случай. Историята си за " Последните секунди живот ", както е озаглавена, споделя Калин Йорданов:
Денят беше мощно прохладен, само че пък топлото слънце на плаж Арапя* примамваше ловците на витамин D да се насладят доколкото могат. Хората, които опитваха да си отворят плажните чадъри, бързо се отказваха и ги затваряха, с цел да ги запазят от политане в стратосферата. Тези, които лягаха върху постелки, изграждаха солидни пясъчни куполи в четирите им краища, в опит да се опълчват напразно. Деца бягаха из целия плаж да гонят издуханите като чадърчета на глухарче пояси и топки. Тази морска идилия естествено се допълваше от червен байрак и огромни талази. Какво по-прекрасно време за търсачите на мощни чувства!Оставаше единствено да уредя няколко дребни детайла и щях да откликна на разбеснялото се море, което в моите очи беше толкоз ядосано, тъй като към момента го пренебрегнах от брега.
Чувах ясно по какъв начин разбиващите се талази ми викат " Хайде, побързай, чакаме те " и ме предупреждаваха, че в случай че не вляза в този момент, може да се разсърдят и да се успокоят. А такива талази не бяха за изпускане! Побързах да уговоря жена ми да гледа 4-годишния ни наследник, а аз се запътих да й изневеря с другите ми любимки - вълните. Взех си водните очила и минавайки около двамата бездействащи спасители, с лека подигравка ги попитах има ли въобще кого да избавят, защото съвсем нямаше хора в морето. По-опитният сподели: " Има, има - такива като вас ". Засмях се, само че си споделих мислено, че тъкмо мен надали в миналото ще се наложи да избавя.
Само в случай че знаех какъв брой грешах... А моите приятелки - вълните, бяха прелестни!
Високи към 2 метра, неуморно идваха да ме поздравят за това, че към този момент бяхме дружно. Ако ги посрещах над водата, те ме блъскаха мощно в главата или гърба, а в случай че се криех от тях под водата - прекосяваха над мен като студен чаршаф върху горещо тяло...
Играта ни продължи към час и половина. Бях към този момент изтощен, само че ревнувах от другите хора, които занапред влизаха в морето, с цел да се възползват от МОИТЕ талази. Затова стоях още и още, и още... Излязох чак когато видях, че приятелят ми Илия** едвам в този момент идва на плажа със фамилията си. Зарадвах се, тъй като знаех, че той също обича адреналина и ще можем дружно да се насладим на буйните, само че изпълващи ни с страсти водни хубавици. Дори и не подозирах, че той (също както и спасителите) щеше да изиграе съществена роля да не се трансформира в част от черната статистика на следващите удавени туристи...
Влязохме бързо в морето. Нямах самообладание да го срещна с моите приятелки. Те незабавно го харесаха и го поздравяваха неведнъж, една след друга, жестоко, само че и пречистващо - както единствено те си знаят. Наистина е вярна поговорката, че споделена наслада е двойна наслада! Намирахме се на най-хубавото място за посрещане на талази - навръх границата, където те доближават най-високата си точка и вземат решение внезапно да се откажат от по-нанатъшното си нахлуване към брега, разбивайки се на милиони дребни късчета. А може би просто Нептун празнуваше през днешния ден и отваряше големи шишета солено шампанско с доста бяла пяна...
Играта с вълните беше хубава, само че последователно взе да ни омръзва. Тогава ни хрумна " невероятната " концепция да стигнем до втората шамандура пред нас. Тя беше толкоз близо, че беше грехота да не я " покорим ".
Имаше обаче няколко казуса - към този момент бях доста изтощен, вълните бяха все по този начин нападателни, дъното към този момент не го стигахме и имаше мощно течение на юг, редом на брега. Илия стигна пръв до шамандурата, до момента в който аз още се борех с вълните и течението. Казах си, че не е рационално да не преставам, изключително откакто започнах да чувствам умората в ръцете си по-сериозно. Върнах се малко по-назад, само че към момента се колебаех.
Тук беше моментът, в който ангелът от едното ми рамо ми прошепна да се върна на по-плиткото, до момента в който дяволът от другото ми рамо крещеше да се напъна още малко и да вляза до шамандурата, която изглеждаше тооолкова близо. Напсувах сочно този отстъпчив и колеблив ангел и стиснах ръката на дявола, който ме дръпна решително във вътрешността. Плувах " кроул " - със замахване на ръцете от горната страна, над водата. Фокусът ми беше да плавам във вътрешността и да подкрепям авансово начертаната траектория - от мен към огромната бяла шамандура. Вече виждам шамандурата - на някакви си 4-5 метра е! Напрягам сили, посоката е вярна, силите са на изчерпване, само че ще стигнат! Още 3-4 загребвания, единствено да мине и тази вълна... Поредна огромна вълна! Минавам под нея. Показвам се над водата и... Течението към този момент ме е отдалечило на същото разстояние, на което бях преди минута, само че към този момент задминал шамандурата. Самата шамандура като че ли имаше свое настрана течение, което не беше подвластно на законите на физиката и което я запрати в противоположна на мен посока. Не разбирах по какъв начин стана това, само че времето към този момент не течеше в моя изгода.
Очакването ми за моментна отмора и събиране на сили, заловен за този пластмасов оазис измежду пустинята от вода, срещна действителността - бях изцеден, надалеч от срамежливата, криеща се от мен шамандура. Бях сърдит на себе си, само че към момента донякъде отчаян. Спомних си десетките публикации и вести за удавници, в които се споделя, че съществена причина за съдбовните произшествия е суматохата. Затова си споделих, че няма да се паникьосвам, извиках още веднъж ангела си и му се извиних, че не го послушах малко по-рано. Ангелът ми обаче беше ядосан и не се появи. Вместо него до мен долетя Лукавият. Той ме увери, че този път ще ми помогне и аз наивно му повярвах. Отново. Каза ми да плавам към брега - следващата груба неточност, за която щях горчиво да скърбя. А беше толкоз по-лесно да ме упъти още веднъж към огромната бяла шамандура, която за мен тогава символизираше огромен бял дроб, цялостен със драгоценен въздух. Огледах се, Илия се беше хванал за шамандурата - какъв щастливец! Вълните го подхвърляха наляво-надясно, само че мускулите му си почиваха и можеше да диша умерено.
През годините съм си мечтал да прегърна доста хора, само че не съм и предполагал, че един ден ще си бленувам да прегърна огромна пластмасова топка, вързана с въже за морското дъно. Днес и това се случи... Но дяволът подсети за себе си, като прекъсна фантазиите ми и разпореди: " Не се разсейвай! Напред към брега! Побързай до момента в който към момента има някакви силички останали в теб ". Започнах да загребвам с ръце от горната страна, само че усещах, че напъните ми са жалки сходства на плуване. Смених стила с " кучешко " плуване - ръцете под вода, само че имах възприятието, че това е даже още по-трагично и безуспешно. Обръщах се по тил да си почивам, само че почивката траеше броени секунди - тъкмо колкото беше времето сред две талази. Моите някогашни приятелки - вълните - към този момент не ме обичаха, а ме преследваха да ме убият по най-бруталния метод. Довчера си мислих, че единствено аз мога да влизам във водата. Сега водата стартира да ми демонстрира по безапелационен метод, че тя също може да влиза в мен - през носа и устата.
Измъчваше ме тоталната липса на придвижване напред - очевидно морското течение не беше единствено странично, само че и теглеше във вътрешността. Започнах да крещя за помощ: " Илия, помощ, загивам! ". Той доплува до мен и опита да ми помогне, като ме буташе изотзад, до момента в който самичък се бореше с вълните. Тази тактика явно не работеше и тогава остана да изстреляме последния си патрон - помощ от спасителите. Започнахме да викаме като обезумели, само че стана ясно, че даже да имахме мегафони, бурното море щеше да ги заглуши. Сърцето ми към този момент биеше най-малко с 200 удара в минута. Започнах да махам към спасителите, само че голямата отмалялост и непрекъснатата ми битка за въздух не ми позволяваха да си издигна ръката над вълните-убийци. Стори ми се, че цялата тази мъка продължи епохи... Единствената ми вяра беше Илия (който към този момент беше на 10-15 метра пред мен) да успее да притегли вниманието на спасителите с по-качествено ръкомахане.
Следващите мигове малко ми се губят. Усещах по какъв начин крайниците ми стартират да изтръпват последователно, само че засилващо се. Състояние, което съм изпитвал единствено един път преди този момент и знаех какво ще последва до няколко секунди - загуба на схващане. В този миг освен, че не имах вяра в оцеляването си, а даже бях сигурен, че това е краят. Нелеп, противен, несвоевременен...
Сбогом, сине!
Сбогом, жено!
Сбогом, родители!
Бях толкоз изтощен, че даже нямах сили да се натъжа. Исках единствено да си умря. Опитах се, плувах, виках, махах - не стана. Сега единствено желая да заспя. Затворих очи... Отворих очи. Не можах да допускам - спасителят, който по-рано ми беше споделил, че " избавя хора като мен " (и аз му се бях изсмял вътрешно) плуваше към мен!!! Никога не съм и предполагал, че мога да изпитам такава любов към чужд полугол мъж! Е, и това стана. Изобщо не подозирах, че спасителят е видял обезверените ни ръкомахания, че е взел аления буй и че е преплувал цялото разстояние от поста си съвсем до мен. Желанието ми за живот се върна! Силно замъгленото ми мозъче подреди на изтръпналите от дефицита на О2 ръце и крайници да не престават да се мърдат, колкото и неуместно да е изглеждало в профил.
Не знаех, че толкоз съм обичал живота. А е толкоз рисково елементарно да се вземе за даденост. Трябва ли съвсем да го загубим, с цел да го заобичаме толкоз? А, тъп дяволе, чуваш ли, тебе запитвам?
Националните ни герои са значими, учим ги в учебно заведение и всички ги почитаме (а някои хора с интелектуални дефицити даже си ги татуират по телата). Личните ни герои обаче са доста по-близо до нас. Сори Левски, Ботев и Раковски, само че за мен Илия и спасителя от плаж Арапя са хората, които към този момент си татуирах - в сърцето! Благодаря ви от все (татуирано) сърце!
---------------------
* името на плажа е променено по молба на спасителя
** името е променено
Снимка: Калин Йорданов
Морето е прелестно, само че от време на време взима жертви по безразсъден метод. През миналите няколко седмици в разнообразни материали Ви разказахме за случаи със избавени удавници. Тревожно е, че тези случаи зачестиха. В разгара на летния сезон 9 неохраняеми плажа край Бургас към този момент ще имат водни спасители. Мярката идва предвид на доста случаи на удавници през юли и мощното мъртво неспокойствие, което единствено за месец взе живота на повече от шестима души.
Характерното за август мъртво неспокойствие тази година подрани с няколко седмици и то към този момент взе няколко жертви. Получават се дънни ями, дупки и морето стартира да дърпа. Затова призоваваме - пазете се!
Междувременно екипът ни попадна на много забавна история, която е по автентичен случай. Историята си за " Последните секунди живот ", както е озаглавена, споделя Калин Йорданов:
Денят беше мощно прохладен, само че пък топлото слънце на плаж Арапя* примамваше ловците на витамин D да се насладят доколкото могат. Хората, които опитваха да си отворят плажните чадъри, бързо се отказваха и ги затваряха, с цел да ги запазят от политане в стратосферата. Тези, които лягаха върху постелки, изграждаха солидни пясъчни куполи в четирите им краища, в опит да се опълчват напразно. Деца бягаха из целия плаж да гонят издуханите като чадърчета на глухарче пояси и топки. Тази морска идилия естествено се допълваше от червен байрак и огромни талази. Какво по-прекрасно време за търсачите на мощни чувства!Оставаше единствено да уредя няколко дребни детайла и щях да откликна на разбеснялото се море, което в моите очи беше толкоз ядосано, тъй като към момента го пренебрегнах от брега.
Чувах ясно по какъв начин разбиващите се талази ми викат " Хайде, побързай, чакаме те " и ме предупреждаваха, че в случай че не вляза в този момент, може да се разсърдят и да се успокоят. А такива талази не бяха за изпускане! Побързах да уговоря жена ми да гледа 4-годишния ни наследник, а аз се запътих да й изневеря с другите ми любимки - вълните. Взех си водните очила и минавайки около двамата бездействащи спасители, с лека подигравка ги попитах има ли въобще кого да избавят, защото съвсем нямаше хора в морето. По-опитният сподели: " Има, има - такива като вас ". Засмях се, само че си споделих мислено, че тъкмо мен надали в миналото ще се наложи да избавя.
Само в случай че знаех какъв брой грешах... А моите приятелки - вълните, бяха прелестни!
Високи към 2 метра, неуморно идваха да ме поздравят за това, че към този момент бяхме дружно. Ако ги посрещах над водата, те ме блъскаха мощно в главата или гърба, а в случай че се криех от тях под водата - прекосяваха над мен като студен чаршаф върху горещо тяло...
Играта ни продължи към час и половина. Бях към този момент изтощен, само че ревнувах от другите хора, които занапред влизаха в морето, с цел да се възползват от МОИТЕ талази. Затова стоях още и още, и още... Излязох чак когато видях, че приятелят ми Илия** едвам в този момент идва на плажа със фамилията си. Зарадвах се, тъй като знаех, че той също обича адреналина и ще можем дружно да се насладим на буйните, само че изпълващи ни с страсти водни хубавици. Дори и не подозирах, че той (също както и спасителите) щеше да изиграе съществена роля да не се трансформира в част от черната статистика на следващите удавени туристи...
Влязохме бързо в морето. Нямах самообладание да го срещна с моите приятелки. Те незабавно го харесаха и го поздравяваха неведнъж, една след друга, жестоко, само че и пречистващо - както единствено те си знаят. Наистина е вярна поговорката, че споделена наслада е двойна наслада! Намирахме се на най-хубавото място за посрещане на талази - навръх границата, където те доближават най-високата си точка и вземат решение внезапно да се откажат от по-нанатъшното си нахлуване към брега, разбивайки се на милиони дребни късчета. А може би просто Нептун празнуваше през днешния ден и отваряше големи шишета солено шампанско с доста бяла пяна...
Играта с вълните беше хубава, само че последователно взе да ни омръзва. Тогава ни хрумна " невероятната " концепция да стигнем до втората шамандура пред нас. Тя беше толкоз близо, че беше грехота да не я " покорим ".
Имаше обаче няколко казуса - към този момент бях доста изтощен, вълните бяха все по този начин нападателни, дъното към този момент не го стигахме и имаше мощно течение на юг, редом на брега. Илия стигна пръв до шамандурата, до момента в който аз още се борех с вълните и течението. Казах си, че не е рационално да не преставам, изключително откакто започнах да чувствам умората в ръцете си по-сериозно. Върнах се малко по-назад, само че към момента се колебаех.
Тук беше моментът, в който ангелът от едното ми рамо ми прошепна да се върна на по-плиткото, до момента в който дяволът от другото ми рамо крещеше да се напъна още малко и да вляза до шамандурата, която изглеждаше тооолкова близо. Напсувах сочно този отстъпчив и колеблив ангел и стиснах ръката на дявола, който ме дръпна решително във вътрешността. Плувах " кроул " - със замахване на ръцете от горната страна, над водата. Фокусът ми беше да плавам във вътрешността и да подкрепям авансово начертаната траектория - от мен към огромната бяла шамандура. Вече виждам шамандурата - на някакви си 4-5 метра е! Напрягам сили, посоката е вярна, силите са на изчерпване, само че ще стигнат! Още 3-4 загребвания, единствено да мине и тази вълна... Поредна огромна вълна! Минавам под нея. Показвам се над водата и... Течението към този момент ме е отдалечило на същото разстояние, на което бях преди минута, само че към този момент задминал шамандурата. Самата шамандура като че ли имаше свое настрана течение, което не беше подвластно на законите на физиката и което я запрати в противоположна на мен посока. Не разбирах по какъв начин стана това, само че времето към този момент не течеше в моя изгода.
Очакването ми за моментна отмора и събиране на сили, заловен за този пластмасов оазис измежду пустинята от вода, срещна действителността - бях изцеден, надалеч от срамежливата, криеща се от мен шамандура. Бях сърдит на себе си, само че към момента донякъде отчаян. Спомних си десетките публикации и вести за удавници, в които се споделя, че съществена причина за съдбовните произшествия е суматохата. Затова си споделих, че няма да се паникьосвам, извиках още веднъж ангела си и му се извиних, че не го послушах малко по-рано. Ангелът ми обаче беше ядосан и не се появи. Вместо него до мен долетя Лукавият. Той ме увери, че този път ще ми помогне и аз наивно му повярвах. Отново. Каза ми да плавам към брега - следващата груба неточност, за която щях горчиво да скърбя. А беше толкоз по-лесно да ме упъти още веднъж към огромната бяла шамандура, която за мен тогава символизираше огромен бял дроб, цялостен със драгоценен въздух. Огледах се, Илия се беше хванал за шамандурата - какъв щастливец! Вълните го подхвърляха наляво-надясно, само че мускулите му си почиваха и можеше да диша умерено.
През годините съм си мечтал да прегърна доста хора, само че не съм и предполагал, че един ден ще си бленувам да прегърна огромна пластмасова топка, вързана с въже за морското дъно. Днес и това се случи... Но дяволът подсети за себе си, като прекъсна фантазиите ми и разпореди: " Не се разсейвай! Напред към брега! Побързай до момента в който към момента има някакви силички останали в теб ". Започнах да загребвам с ръце от горната страна, само че усещах, че напъните ми са жалки сходства на плуване. Смених стила с " кучешко " плуване - ръцете под вода, само че имах възприятието, че това е даже още по-трагично и безуспешно. Обръщах се по тил да си почивам, само че почивката траеше броени секунди - тъкмо колкото беше времето сред две талази. Моите някогашни приятелки - вълните - към този момент не ме обичаха, а ме преследваха да ме убият по най-бруталния метод. Довчера си мислих, че единствено аз мога да влизам във водата. Сега водата стартира да ми демонстрира по безапелационен метод, че тя също може да влиза в мен - през носа и устата.
Измъчваше ме тоталната липса на придвижване напред - очевидно морското течение не беше единствено странично, само че и теглеше във вътрешността. Започнах да крещя за помощ: " Илия, помощ, загивам! ". Той доплува до мен и опита да ми помогне, като ме буташе изотзад, до момента в който самичък се бореше с вълните. Тази тактика явно не работеше и тогава остана да изстреляме последния си патрон - помощ от спасителите. Започнахме да викаме като обезумели, само че стана ясно, че даже да имахме мегафони, бурното море щеше да ги заглуши. Сърцето ми към този момент биеше най-малко с 200 удара в минута. Започнах да махам към спасителите, само че голямата отмалялост и непрекъснатата ми битка за въздух не ми позволяваха да си издигна ръката над вълните-убийци. Стори ми се, че цялата тази мъка продължи епохи... Единствената ми вяра беше Илия (който към този момент беше на 10-15 метра пред мен) да успее да притегли вниманието на спасителите с по-качествено ръкомахане.
Следващите мигове малко ми се губят. Усещах по какъв начин крайниците ми стартират да изтръпват последователно, само че засилващо се. Състояние, което съм изпитвал единствено един път преди този момент и знаех какво ще последва до няколко секунди - загуба на схващане. В този миг освен, че не имах вяра в оцеляването си, а даже бях сигурен, че това е краят. Нелеп, противен, несвоевременен...
Сбогом, сине!
Сбогом, жено!
Сбогом, родители!
Бях толкоз изтощен, че даже нямах сили да се натъжа. Исках единствено да си умря. Опитах се, плувах, виках, махах - не стана. Сега единствено желая да заспя. Затворих очи... Отворих очи. Не можах да допускам - спасителят, който по-рано ми беше споделил, че " избавя хора като мен " (и аз му се бях изсмял вътрешно) плуваше към мен!!! Никога не съм и предполагал, че мога да изпитам такава любов към чужд полугол мъж! Е, и това стана. Изобщо не подозирах, че спасителят е видял обезверените ни ръкомахания, че е взел аления буй и че е преплувал цялото разстояние от поста си съвсем до мен. Желанието ми за живот се върна! Силно замъгленото ми мозъче подреди на изтръпналите от дефицита на О2 ръце и крайници да не престават да се мърдат, колкото и неуместно да е изглеждало в профил.
Не знаех, че толкоз съм обичал живота. А е толкоз рисково елементарно да се вземе за даденост. Трябва ли съвсем да го загубим, с цел да го заобичаме толкоз? А, тъп дяволе, чуваш ли, тебе запитвам?
Националните ни герои са значими, учим ги в учебно заведение и всички ги почитаме (а някои хора с интелектуални дефицити даже си ги татуират по телата). Личните ни герои обаче са доста по-близо до нас. Сори Левски, Ботев и Раковски, само че за мен Илия и спасителя от плаж Арапя са хората, които към този момент си татуирах - в сърцето! Благодаря ви от все (татуирано) сърце!
---------------------
* името на плажа е променено по молба на спасителя
** името е променено
Снимка: Калин Йорданов
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ