Севдалин Маринов гостува в предаването „Код спорт“ по ТВ+. Той

Севдалин Маринов гостува в предаването „ Код спорт “ по ТВ+. Той е едно от чудесата на българския спорт. Във повдигането на тежести е прочут като “Джобния Херкулес”. Три пъти ликува като световеншампион, като едвам 17-годишен реализира първия си успех. В края на 80-те е същински владетел в Европа, като печели пет следващи трофеи от шампионатите на Стария континент. Най-важното му отличие е от 1988 година, когато става олимпийски първенец на игрите в Сеул с три международни върха, три месеца след 20-ия си рожден ден. След огромната популярност животът му е турбулентен и се постанова да се оправи с куп тествания.

- Севдалине, здравей! Срещаме феновете на „ Код Спорт “ със играч, който има богата визитка – олимпийски, международен, европейски първенец. Как си? Плаши ли те пандемията?
- Не мога да кажа, че ме плаши. Спазваме всички ограничения и правила, отдалеченост и гледаме да не слушаме доста вести.

- Виждаш ли бъдеще в българската щанга? Не те запитвам дали ще се върнат предходните ни триумфи, тъй като това е химера.
- Винаги ще има бъдеще за щангите. Най-много зависи от самите ръководещи на федерацията какво ще бъде бъдещето.

- Какъв е казусът в един от най-успешните ни спортове? Преди години ти беше част от управлението на федерацията…
- Проблеми има във всяка една федерация, по този начин е и в нашата. Може би е световен, може би бяхме прекомерно положителни за останалите, след което се потегли надолу, потеглиха да се срутват малко щангите. Но в този момент сме на една позиция, която за момента е добре. Надявам се и за в бъдеще да продължи по този начин.

- Все още ни има на картата казваш.
- Да, още ни има.

- На кого пречеше и афектиран ли си потегли от федерацията? Ти си човек, който е дал доста на българските щанги.
- Не съм пречил на никой. Единствено гледах да оказвам помощ с опит и със познания. Но щом нямаше място за мен, взех решение да си потегли.

- Как си обясняваш обстоятелството, че огромните имена във повдигането на тежести не можете да се обедините и да работите дружно? Кое ви пречи?
- Не съм се замислял по този въпрос. Предполагам, че много са ни първенците, много са ни и мненията, и различията. Може би това е повода.

- Предлагам да поговорим за началото на спортния ти път – не всички знаят, че в началото се насочваш към спортната гимнастика…
- Да, в началото започнах в Асеновград със спортна гимнастика. Много ми харесваше, участвах намеждуучилищни надпревари, получавах награди. След това взех решение да отида на няколко тренировки в спортното учебно заведение в Пловдив. Присъствах на тях, имаше изпити, само че уви – не се получи. Не мога да си спомня каква е била повода. Тогава ми предложиха да аплайвам с битка или с щанги. Може би телосложението ми е било по-добро за тях. Но тогава отхвърлих. След една година стана по този начин, че влязох в спортното учебно заведение с приемни изпити и по този начин стартира самата кариера.

-Доколко срещата с треньора Димитър Трамбурджиев се оказа решаваща за бъдещето ти в този спорт?
- Срещата е доста значима и поради първите стъпки в щангите в моята кариера. Той пристигна в учебното заведение ипиташе дали някои деца не желаят да пробват да се занимават с щанги. Тогава взех решение да дойда в залата и отсам отпътувах за Пловдив. Голяма роля изигра и другият ми треньор Димитър Стойков. Цялата подготовка мина през неговите ръце.

- Какво си спомняш от първата купа при юношите?
- Беше много мъчителна. Спомням си, че тъкмо преди надпреварата ме оперираха от апендицит. Имах единствено месец – месец и половина да се приготвя и в същото време да смъквам килограми. На кантара преди надпреварата в Силистра дори припаднах! Но беше много продуктивно съревнование, тъй като тогава направих републиканския връх – 77 кг в изхвърлянето в категория 44 кг. Дълги години стоешетози връх.

- Треньорите имаха вяра ли, че ще можеш да излезеш на подиума?
- Говорили сме по този въпрос. Треньорът се двоумеше дали да ме пуска на надпреварата и най-после сподели: „ Няма ужасно, той ще се оправи! Има два часа да се възвърне. “ И ме пусна.

- Ставаш международен първенец за мъже едвам 17-годишен в Сьодертале през 1985 година – по какъв начин гледаха натеб съперниците ти?
- Не мога да кажа по какъв начин са гледали на мен, дори не сме приказвали. Там си е чисто съревнование, на което си отишъл да побеждаваш. За мен беше първо международно състезание, напрежението беше много огромно. Трябваше да потегли да се потвърждавам както на европейския, по този начин и на международния подиум.

- Как ти гласоподаваха доверие на 17 години? Каква беше конкуренцията, кого измести?
- Конкуренцията беше много огромна, не съм измествал никой. След 1984 година Нено Терзийски реши да се качи в горна категория – 56 кг и взеха решение от юношеския тим да вземат играч, който да попълни 52 кг.

- С лекост ли завоюва тази купа?
- Не мога да кажа, че е с лекост. Имах огромна преднина в придвижванията и може би 5 или 7 кг пред тях.

- На какво се дължеше превъзходството ти в кат. до 52 кг в интервала 1985-1988 година? Нямаш нито една загуба, освен това преди да навършиш 20 години…
- Определям го като блян за победа, за доказване и да бъдеш непрекъснато на върха. При нас в дребните категории се знае, че спортният ни живот не е доста дълъг, тъй като със свалянето на килограмите и самата подготовка, спортният живот е доста по-кратък от този на тежките категории. Те упражняват по-малко, по-бавно, възвръщат се по-бавно. Затова, каквото ние създадем за 6-7-8 месеца, би трябвало да влезеш вътре, да се групираш, да направиш, каквото можеш и по-късно казваш: „ Аз бях дотук “.

- Мислил ли си какъв брой тона са минали през тялото ти?
- Мислил съм, само че в никакъв случай не съм се замислял толкоз надълбоко, с цел да потегли да ги считам. Няма по какъв начин да се изчислят.

- Как работеше с „ папата на щангите “ Иван Абаджиев?
- Идеално, нямахме никакви проблеми с Абаджиев. Беше придирчив, искаше доста от нас. Тези, които го даваха, всичко беше добре. Тези, които не можеха да съумеят, отпадаха.

- Много от твоите сътрудници споделят, че не всеки път са били съгласни с неговите способи, влизали са в спор. Ти в никакъв случай ли не си имал нещо срещу?
- Методите са си способи. Щангите не са групов спорт, всеки е за себе си. Методът на мен ми подхожда и мога да го приложа върху себе си. За мен си е ОК.

- Защо те извади от националния тим три месеца преди олимпийските игри в Сеул през 1988 година?
- Извади ме тъй като имах травма и мъчно се възстановявах в левия лакът. Имам трета степен изхабяване на хрущяла и артрит. Ръката ми не е доста добре. Изкара ме отвън лагера и сподели, че до момента в който не сеоправя, да не влизам в лагера. Беше много сложен миг. В България по комунистическо време имахме доста международни и европейски първенци, олимпийските бяха малко. Казах си: „ Всичко съм постигнал, всичко съм направил. “ Има доста международни първенци, само че нямаш ли олимпийска купа, си никой! Това ме стимулира доста мощно, с цел да мога да се възстановя и да се преборя с всичките трудности, които бяха много.

- Някой оказа помощ ли ти в същото време, когато трябваше да се концентрираш тъкмо за това присъединяване?
- Да, моят треньор Димитър Стойков. Също лека му пръст полк. доктор Александров ми оказа помощ и съм откровено признателен.

- Заминаваш за най-големия състезателен конгрес в столицата на Южна Корея като любимец за купата – какво трябваше да постигнеш, с цел да триумфираш със златото?
- Първото нещо бе да вляза в тима. Бяхме на лагер в Асеновград и тогава не бях включен в отбора. Бяха ми сложени задания и цели, които трябваше да извърша в Япония. Беше към три седмици преди самата олимпиада. Трябваше на избрани килограми да реализира еди-какъв си резултат, с цел да мога да стигна до включване в тима. Постигнах го, по-късно се захванах със свалянето на килограми и самото присъединяване, което беше много с напрежение.

- Колко върха сложи?
- Световен връх в изхвърлянето и в дуела. Мисля, че бяха 6 или 9 олимпийски върха. Бяха шест сполучливи опита, бях доста удовлетворен от тях. Всеки един опит беше нещо извънредно. При таковаположение никой няма право на неточност, с цел да изпълниш опита вярно и да дадеш усещане на съперниците, че си добър и можеш да постигнеш повече. Като опитът е успешен, прехвърляш цялата тежест и отговорност върху тях.

- Какво е чувството да се качиш на почетната стълбичка? Една олимпийска фантазия е сбъдната.
- Огромно благополучие! Много бях удовлетворен от себе си, от екипа, от всички. Много бях благополучен. Вечерта спах с медала.

- Легенда ли е, че Иван Абаджиев те е карал да пушиш цигара по време на надпреварата в Сеул?
- Той не ме накара, просто знаеше, че би трябвало. А за какво е трябвало? Неговата доктрина беше такава – с цел да не се потискат някои стремежи, той гледаше да спести тези дрязги. Знаеше, че пушим и сподели – добре, щом искаш, възпламени, аз ще изляза. Така и не можах да запаля от напрежение. Беше сред изхвърлянето и изтласкването, половината съревнование е минало, само че завтората половина би трябвало да бъда оптимално съсредоточен и квалифициран, с цел да може най-после да се показва добре.

- Коя е повода за допинг абсурда в Южна Корея? Тогава купите на Митко Гръблев и Ангел Генчев във повдигането на тежести бяха отнети.
- Неудобен въпрос. Минали са 32 години и може би хората са не запомнили или не знаят. Причината? Не можем да сме сигурни в доста неща. Според мен е Международната федерация. Лека му пръст на Абаджиев, той още в Асеновград повтаряше, че Международната федерация и останалият свят ни дават единствено два медала. А ние бяхме подготвени за 10! Кой, къде, какво и по какъв начин е направил, не знам. Но нямам доверие, че Митко и Ангел, които бяха сигурни медалисти, ще тръгнат да си прахосват целия труд за нищо! Това е изключено!

- Имаш ли спомен от завръщането ти в България, по какъв начин беше посрещнат?
- На аерогарата имаше много народ, много публицисти, приказвахме. Посрещането беше доста добре. След това имаше посрещане в Пловдив в спортното учебно заведение, в Асеновград. Хората на улицата те стопират, поздравяват те, разказваш.

- Кое надделяваше у теб – насладата от златния орден или болката от абсурда с твоите съотборници?
- Радостта постоянно е надделявала, тъй като е персонална. Болката не можеше да се прикрие във всички нас, тъй като постоянно имаше въпроси – какво стана, по какъв начин стана, за какво стана? И до ден-днешен не можем да сиотговорим. Но съдейки какво ни споделяха и по какъв начин действаха с нас… Може би тогава страната трябваше да предприеме доста по-строги ограничения, условие на доказателства и каквото е трябвало дасе направи.

- Как се озова в Австралия, дружно с още трима наши щангисти?
- Много елементарно – със самолета. Кандидатствахме си за естествени визи и всеки от нас получи висококачествена виза, която се дава за заслуги в спорта, музиката, изобразяване и така нататък Никога не сме бягали, ние сме си от България и всичко си беше легално.

- И като стигна „ зеления континент “ какво си сподели?
- Тук би трябвало да се борим, да реализираме върхове и триумфи. Не беше елементарно, първите две години бяха сложни, само че по-късно към този момент нещата се успокоиха и потеглиха обикновено. Докато се научи език, до момента в който сивлезем по канален ред, да се научат съществени неща.

- Имаше ли кой да ви помогне?
- Да, естествено, доста хора ни помагаха. Цялата австралийска федерация ни помагаше.

- Печелиш злато за Австралия на Игрите на Британската общественост, последваха обвинявания в приложимост на допинг, след това те оправдаха. Срина ли те това?
- Не, въобще. От самото начало това беше не инсценировка, само че просто австралийската антидопингова комисия се опита да потвърди, че аз съм знаел, че някой различен взима незаконни средства. А тозидруг беше спрял да се състезава преди може би две години и половина, имаше си някакъв бизнес, разработваше си го. Тогава бяхме в Канада на международното състезание, еди-кой си са хванали с еди-какво си… Много хубаво, като се има поради, че всичките анаболни стероиди в Австралия са групирани по опиати. Прибирам се в Австралия, полицията нито ме търси, само че австралийскатаантидопингова комисия тръгнала да потвърждава първия случай, че аз съм знаел, че някой друг… Делото трябваше да свърши за два дни, те го проточиха 6-7 месеца. Накрая обжалвахме в Лозана и за 7-8 минути,четейки стенограмата се произнесоха. Губене на време. Нямаше от какво да се тормозя.

- И въпреки всичко наскърбен ли си потегли от Австралия?
- Не. Винаги си отивам на „ зеления континент “, само че тази година не можах поради пандемията.

- Какво ти харесва там?
- Дъщеря ми и синът ми.

- Работиш като треньор в Австралия, Малайзия, Малта и Арабския свят – по какъв начин оценяваш тази специалност с течение на времето?
- Неблагодарна специалност, тъй като не се цени трудът. Когато си отишъл на открито, постоянно по този начин се получава. Ако си треньор в България е напълно друго. Но на открито е много мъчно. През 1999 година минах като треньор в 17 острова в Южния Пасифик. На всеки един остров по един месец ги подготвях преди олимпиадата. Където мога да оказа помощ със основаване на федерация, с цел да могат да аплайват. Може би там съм бил най- удовлетворен, тъй като там имаше самопризнание за работата, която вършех.

- Колко надалеч е българската щанга от изброените страни, в които си работил? Въобще откри ли нещо общо като способи, като предпочитание за работа?
- Общото е щангата и оттова нататък всичко е друго. Имаше страни, в които подвигаха на лежанка и мислеха, че това също е олимпийски спорт, другите правеха двигателна сила. Но по-развитите страни са по-напреднали. Там по канален ред се знаеше какво да упражняват и по какъв начин да го вършат.

- Накъде върви твоят спорт, видяно в този момент? Навремето бяхме привикнали на всяко съревнование да има най-малко 10 върха, а в този момент това го няма.
- Няма го, само че най-малко свикнахме да имаме участници. Набират опит и се надявам в бъдеще да се показват по-добре.

- И от повдигането на тежести към текбола – от кое място пристигна любовта към този спорт?
- Любов е мощно казано. С футбол в никакъв случай не съм се занимавал, само че текболът е забавна игра, с която напредваме в България сносно. Вече имаме девет клуба, подготвили сме документите зарегистрация на федерация и по-късно ще аплайваме в министерството на спорта, с цел да получим лиценз.

- Ти ли ще оглавиш федерацията?
- Да.

- Другата ти пристрастеност е ловът – какъв брой постоянно излизаш в гората с дружинката от смолянското село Виево?
- Винаги, когато имам време. Това е една супер дружинка, доста виновна и съм благополучен да съм в нея.

- Не бракониерствате допускам?
- Не, няма такова нещо. Винаги, когато имам време, съм горе.

- Как си обясняваш твоя турбулентен живот? Това орис ли е?
- Може би.

- За край на нашия диалог какво си пожелаваш?
- Пожелавам на всички да са живи и здрави, доста благополучие и обич! И да сме по-добри един към различен!