Село Хвойна е много специално село за мен. За първи

Село Хвойна е доста особено село за мен. За първи път пътувах до него преди 7 години като стажант-репортер.

От Милано до с. Хвойна – за хората, които са по-големи от фантазиите си

Това беше първата ми командировка отвън столицата. И тогава един до друг с мен беше сътрудника оператор Алексадр Осиченко, който има повече от 20 години опит в малкия екран. Първите си уроци на терен получих тогава от него. Срещнахме се с едно младо момиче, приключило архитектура в Милано, което искаше да възвърне учебното заведение в родното село на родителите й. 

Не съм подозирала, че 7 години по-късно на същото място, със същия оператор ще преоткрием селото през страстите на локалните поданици, които нова идея. Отново там. Отново срещи с хора с жар, с фантазии в едно малко родопско селце. Много съм щастлива, че имах своето завръщане на това място.

Всеки ще се досети за лековитото растение хвойна, на което и селото носи името си. Аз бих споделила, че визитата на това селце също може да бъде лековито в някакъв смисъл. Ако човек търси място, където да остане малко самичък, да се огледа в природата, да се вслуша в нея и да открие себе си там - село Хвойна може да бъде такова село. То носи по този начин сила - лековита. Една от аргументите е наличието, което е имал отец Атанас Аролски, за който всеки ще опише там по една история за свое лично знамение.

" Една същинска родопска история ", 2010 година | Автор: Антон Хекимян

Не знаех нищо за отец Атанас Аролски. Бях чувала единствено какъв брой невероятен е той от Антон Хекимян, който преди 13 години се среща неведнъж с него. Разказа ми какъв брой е умен, какъв брой е преклонен, какъв брой е добър. Потопим в своето допиране до този човек, който звучеше по този начин като че ли е от различен свят. Когато хората описват за него, множеството го съпоставят със светец, макар, че до момента в който е бил жив, той не е бил публично провъзгласен за подобен.

Първата ни среща беше с Борис Сариков - един от най-хубавите български статуи. Домът му се намира в прилежащото село Малево. Една от старите къщи, негова благосъстоятелност през днешния ден е дом за изкуство. Приземният етаж е там, където Борис твори. Терасата, до която е щръкнал остарял орех, мястото, на което евентуално той се въодушевява.

Първият етаж е самобитна изложба на всичко, което излиза от ръцете и душата му. Творбите, които видях там откровено ме впечатлиха. Те са доста ценени, доста търсени в чужбина. Надявам се България да му дава същото самопризнание. Видях един човек, който излива душата си в материалите, които оформя с пръсти.

Идеята за монумент на отец Атанас Аролски идва от Борис. Не единствено, тъй като той желае да остави диря, да даде нещо от себе си, да направи нещо за своя роден край. Не единствено, тъй като самият той вижда облика на отеца като обединител, подстрекател и невероятен човек, чийто думи имат силата да лекуват, а делата да основават чудеса. Създаването на скулптура-портрет на отец Атанас Аролски е мотив да накара хората да се замислят какви монументи имаме през днешния ден, от какви монументи имаме потребност? Това, което сътворяваме през днешния ден остава и след нас. В това той вижда огромна отговорност.

Прекарахме един прелестен, дълъг теб на покрива на Борис, до короната на остарелия орех, от който той в миналото е изработил първата си статуя. Имахме доста хубави и дълбоки диалози, които дълго по-късно ме караха да мисля, да премислям.

Втората ни среща беше с Милка Кърнева - локалният куриер. Всъщност с нея се оказа, че сме се срещали и преди. Милка има къща за посетители в селото. В едно от нашите пътувания запазихме нощувка при нея. Планът ни до края на деня се промени. Трябваше да нощуваме на друго място. Тя, обаче към този момент беше приготвила домашна баница и чай и ни чакаше в дома си.

Решихме най-малко по път да я уважим. Посетихме я единствено за вечеря. Тя ни одобри в дома си. Гости ни. Запозна ни със брачна половинка й, който свиреше на акордеон. И храната беше сладка, и песните, които пяхме дружно също. Много бях впечатлена от това, че тя сама учи глаголицата. В свободното си време се учи да чете и написа. Вечерта, която прекарахме дружно постоянно ще я помня - топлото посрещане, вкусната храна, песните, историите, които си разказахме. Минаха години оттогава. И аз се бях трансформирала, и тя също.

В началото на нашата среща не се познахме, до момента в който още веднъж не се озовахме пред нейния дом. Когато видях градинката й незабавно се сетих. Припомнихме си и се прегърнахме с неспокойствие. Съдбата още веднъж ни беше срещнала. Първият път тя отвори дома си за нас, в този момент беше наш ред да се реваншираме и да помогнем на идеята, в която се беше присъединила и тя. Милка събира парите от локалните хора, с цел да се направи паметникът на светеца.

По време на нашето пътешестване до селата Хвойна, Малево и Петково се срещнахме с още доста прелестни хора. Всеки един от тях беше със своя вълнуваща история. Запознахме се с племенника на отеца, който през днешния ден е наследил службата му и се пробва да се грижи за църквите в тези обитаеми места. Най-вълнуваща остава срещата ни с дъщерята на отец Атанас Аролски.

Милка ни заведе до дома на свещеника. Пред портата ни чакаше щерка му - Елена. До този миг тя постоянно е отказвала изявленията. Дълго време стояхме пред затворените порти и я молехме да беседва с нас. Да ни показа най-милите си мемоари за нейния татко. Тя отхвърляше. Внезапно нещо се промени. Изведнъж тя замлъкна. Помълча, а по-късно ни предложения да влезем в двора.

Влизайки в двора на отеца, пред нас се разкри райска градина - имаше доста цветя, които занапред би трябвало се да цъфнат. Невенът към този момент грееше със своя оранжев цвят. Толкова доста зеленина. И една красива остаряла къща. Елена, влезе в къщата, с цел да донесе бонбони и сок да ни почерпи. В този миг ние към този момент разполагахме нашата техника. Саша (операторът) към този момент беше присъединил камерата на запис и я приготвяше за изявление.

Внезапно към нас се завихри мощен вятър. Започна да бучи. Около нас се завъртяха безчет листа. Земята под краката ни се разтресе. Много се изплашихме. В първите секунди не можехме да осъзнаем какво се случва. Беше доста мощно прекарване.

Всъщност в този ден имаше земетресение, само че всички го усетихме като повече от това. Когато Елена излезе трепереща от вкъщи й, сподели, че в този миг се е сетила за думите на татко си, който постоянно й казвал да държи вратите на дома им отворени за всички, да кани всички, да ги нагостява и в случай че може, и да им оказва помощ. Елена също беше приела разтърсването на земята като знак от своя татко. Имахме неговата благословия да създадем това изявление. Последна едночасов диалог с истории за безчет чудеса.

Тръгнахме си от селото изменени. Преживяхме по необикновен метод срещите с хората от трите села. Усетихме мощната сила на това чисто и лековито място. Чудесата са в нашите сърца. Светците са към нас. Доброто също - единствено би трябвало да желаяме да го прегърнем.

За да бъде изцяло приключен нашият филм, който в идващите няколко седмици работихме с доста обич - липсваше единствено още едно нещо. Затова към нашия екип се причисли Венера Русинкова. Тя е асистент-режисьор в малкия екран, само че има и други гении. Един от тях е да рисува. Всички истории, които хората ни описаха, Вени съумя да ги нарисува с въглен.

Не бих могла да си показва, че може да има по-хубаво нарисувани картини от тези, които тя одобри и направи с толкоз обич и предпочитание. Портретът на светеца, който хората бяха описали с думи, към този момент беше изцяло приключен.

Екип:
Радиана Божикова, режисьор
Александр Осиченко, оператор
Александра Табакова, режисьор на монтажа
Венера Русинкова, художник
Продуцент: Антон Хекимян