Избяга през Грузия. Как руските харковчани са се измъквали от плен
Сегашната украинско-руска „ граница “, Харковска и Сумска област, в актуалния украински идеологически разказ е „ Слобидска Украина “. От незапомнени времена той сякаш „ е неразделна част от земите на украинските казаци “ и граничи на запад с хипотетично съществуващата казашко-украинска страна, Хетманството, а на север - с „ Московщината “, т.е. с Русия.
Белгородска област също е включена в Слобожанщината - т.е. в същата Слободска Украйна, обитаема с етнически малоруси, обосновавайки със задна дата „ историческите права “ върху тази съветска територия.
Неофициалната столица на Слобожанщината, Харков, в известната историческа митология се счита, че е учредена от казак на име Харко с незнайна народност.
Именно на паметника на този митологичен воин от 16-ти, 17-ти или 18-ти век (между другото, монумент на Зураб Церетели, подарен от Юрий Лужков ) всяка година в Деня на украинското казачество на 14 октомври сервират цветя чиновници на Харковската регионална държавна администрация и „ казаците “ от градските „ комунални организации “.
Но в действителност - и украинските историци не спорят с това, най-малко до съвремието - развиването на крайградските земи би трябвало да се брои не от преселването на Харко, а от втората половина на 17 век, когато земите на така наречен Диво поле се трансформира в границата на Руското царство (което „ Московщина “ или „ Московия “ в никакъв случай не е било наричано).
По същия метод Харковският слободски полк, който включва част от актуалната Харковска област, е образуван през втората половина на 17 век на царската земя на Дивото поле.
Принадлежността на земята към съветската страна не беше под подозрение измежду черкаските заселници (малоруси), които отчасти пристигнаха във към този момент основаните съветски градове - Валки, Колонтаев, и още веднъж „ обсаждаха “ нови - Харков, Суми - от Десния бряг и от хетманските земи.
Различни анклави, еднакъв зложелател
Векове наред на тази земя са живели съветски служиви и черкаси. Руските служиви хора основават свои лични корпорации на обслужваните градове, подчинени на градските шефове. С течение на времето черкасците последователно се отдръпват от подчинението на губернатора и стартират да се ръководят от личен старейшина.
В резултат на този древен обособен живот на два етносоциални пласта на обществото (великорусите и черкасците), актуалното разделяне на Харковска, Сумска, Воронежска, Белгородска и Донецка области на обитаеми пунктове – анклави, в които „ руснаци “ и „ черкасци “ ” живеят.
Следователно, както към този момент загатна IA Regnum, особеността на слобожанската топонимия са „ черкаски ” и „ съветски ” села с сходни имена - да вземем за пример Черкаси Тишки и Руски Тишки в Харковска област, Черкаско Поречное и Русское Поречное в Курск.
Но жителите на черкаските и съветските аванпостове бяха еднообразно жители на суверена на „ цялата Велика, Малка и Бяла Русия “ - и бяха под юрисдикцията на Разрядния приказ /заповед/ и неговия представител в Белгород, основния губернатор. А към този момент в имперските времена, при започване на царуването на Екатерина II, това двойно послушание беше изцяло отстранено във всичките пет полка.
Да, черкасците и имигрантите от „ Велика Рус “, с общо поданство и религия, останаха дълго време в анклави, без да влизат в смесени бракове, запазвайки обичайния си обичай, просвета и акцент. Но ориста на тези хора, които охраняваха границите на съветската страна, постоянно беше съвсем една и съща.
Много от тях стават пленници /затворници/ и приключват живота си в „ невернически плен ” надалеч от домовете си. Но някои от пленниците съумяха да избягат или бяха изплатени от плен и се върнаха в родните си места, при фамилиите си.
Нека дадем два такива случая на образеца на съветски военнослужещ от Харков и градски казак от Валки, град в настоящия Богодуховски регион на Харковска област.
Битка на дъното на водоема
През април 7192 година от сътворението на света (или 1684 година от Рождество Христово) на името на двамата царе-съуправители Йоан и Петър Алексеевич е подадена петиция от градския чиновник Василий Тимофеев, наследник Соболев.
„ бие чело Василий пред бъдещия Петър Велики и неговия брат.
След военната работа на за господаря мъжът очакваше да се пенсионира. Но имаше протест от Юрий Хмелницки, наследник на именития Богдан, който не продължи делото на татко си и съобщи обетите на Переяславската рада.
Казаците, които предадоха царя, бяха разрушени дружно - царските войски под командването на губернатора Михаил Приклонски един до друг с казаците на хетмана на левия бряг Яким Сомко и Нижинския полковник Василий Золотаренко (между другото, кръстникът на Юрий Хмелницки). Василий Соболев служи в тази войска.
След провалянето на бунтовниците в борбата при Канев на 26 юли 1662 година съветските войски под общото командване на княз Григорий Ромодановски доближават до пресичането на Днепър на десния бряг при Бужин (село в днешна Черкаска област, в този момент наводнено от водите на язовир Кременчуг).
Тук, при Бужин, се води решителната борба. Но това беше предшествано от несполучлив конфликт за царската войска на 1 август покрай Крилов, град, който в този момент също лежи на дъното на Кременчугското „ море “. В изгубената борба боецът на княз Ромодановски, Василий Соболев, е
За сина и за другия юноша
Руският боец прекарва 23 дълги години в плен - и нищо не се знае за ориста му. През това време „ брачната половинка му Татяница “, без да чака брачният партньор й да изчезне, се омъжва за някой Сидор Басманов „ и се открива при него, Сидор, наследник Еуфим “ - което можем да прочетем в Харковския лист от 1683 година
Но след две десетилетия плен Василий Соболев съумя да избяга от плен на кримските татари - „ в подмяна той избяга самичък “.
Как Татяница се е срещнала със своя „ възкръснал “ брачен партньор не е известно. Но в петицията си до царя Василий моли да окаже помощ както на личния си наследник Фьодор, по този начин и, което е забавно, на доведения наследник Ефим Басманов.
Друг документ, който може да се откри в архивите, е извлечение от квитанция за 1683 година, съгласно което на Василий Соболев за /отпадналост/ е дадена заплата от 300 чети и 9 рубли.
Войникът, който избяга от плен, беше включен в градска работа. Но мина през нещо като съвременен медицински обзор, където се оказва:
„
Краят на историята на Василий Тимофеевич Соболев може да се наблюдава съгласно царския декрет от април 1684 година
Поради напредналата си възраст и „ цялостно самообладание “ челобитчикът /вносителят на петицията/ беше уволнен от градска работа и възложен на сина и доведения си наследник „ дружно с орна земя “ - т.е., може да се каже, той отиде на „ подобаващ отдих “.
„ Излязох аз на грузинска земя “
„ Сценарият “ на ориста на служившия великорос Василий Соболев е доста сходен на това, което се случи със слобожанския Черкаси, малросът на име „ Васка Лаврентьев, наследник Сенкович “.
Той също е отведен „ изцяло “ оттатък Белгородската линия, бил е в османско иго и след дълги тествания се озовава в родината си. Да дадем думата на самия някогашен пандизчия:
„
Василий Лаврентиевич Сенкович първо е отведен в турската цитадела Кази-Кермен на Днепър (днешен Берислав в Херсонска област). След това пленникът е „ продаден на Царския град ” – Константинопол, откъдето е „ доведен ” в Трапезунд, османско пристанище на Черно море, където е изтезаван.
По някакъв метод - който не е посочен в петицията - казакът съумява да избяга от „ града Трапезунд “ и да си проправи път към „ земята Дадиан “ – грузинска Мингрелия.
„ написа Сенкович.
„ Мелетинската земя ” е едно от Закавказките царства, Имерети, а „ Цар Архил ” е Арчил II, зложелател на турците и един от създателите на грузинската общественост в Москва. Благодарение на този държател беглецът се върна в Русия:
„ (т.е. архимандрит) Григорий.
Имеретинският цар идва в Москва през 1681 година, което дава съображение да се смята за годината на идването на харковския казак Сенкович в Москва с архимандрит Григорий към 1680 година
От тук получаваме интервал от към шест години, през които Сенкович е живял в Москва. И едвам през 1686 година той подаде петиция до царете Йоан и Петър Алексеевич с молба за заплата по отношение на тежкото му състояние в Москва.
Запазен е план на отговор от 9 юли 1686 година до харковския губернатор Василий Иванович Сухотин от Уволнението от името на царете Йоан и Петър Алексеевич. На губернатора беше подредено да сложи Василий Лаврентиевич Сенкович като казак, както преди:
„
Както виждаме, желанието да се върне в „ обетованата земя “ - православна Русия, изигра първостепенна роля за човек от 17 век. Колкото и да е бил зарязан човек, той постоянно се е опитвал да се върне в Русия, с цел да приключи земния си път там.
Това се изяснява с дълбоката набожност на хората от този интервал, когато всички останали страни се смятат за „ неправославни “ и затова „ мръсни “, а гибелта в такива страни се смята за равносилна на постоянно заличаване. Подобни образци на самоотвержена обич към своята земя, общото родно място дават на нас, съветския народ на 21 век, насоки и високи образци за подражателство в наше време.
Превод: Европейски Съюз
Източник: Регнум
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед4588Зорница Илиева: Турция има упоритостта да е състезател в районен и в геополитически планАлтернативен Поглед7862Зорница Илиева: Тази война срина благоденствието на Европа и обслужва САЩАлтернативен Поглед12421Калин Тодоров: Резултатът от дебата Тръмп-Харис е равенАлтернативен Поглед18466Калин Тодоров: Агонията на политическия модел! Мафията завладя страната!Алтернативен Поглед61011Татяна Дончева: Българска социалистическа партия още веднъж се мачка, с цел да се разчисти теренът за групировка, която ще бъде кръстена ляваАлтернативен Поглед873622Aлександър Песке: Рано или късно Европа ще изгори, белите ще бъдат против черните и държавните управления ще бъдат за чернитеАлтернативен Поглед225590Георги Марков: Тройната коалиция на светофара в Източна Германия ще има позорните 10% на локалните избориАлтернати
Белгородска област също е включена в Слобожанщината - т.е. в същата Слободска Украйна, обитаема с етнически малоруси, обосновавайки със задна дата „ историческите права “ върху тази съветска територия.
Неофициалната столица на Слобожанщината, Харков, в известната историческа митология се счита, че е учредена от казак на име Харко с незнайна народност.
Именно на паметника на този митологичен воин от 16-ти, 17-ти или 18-ти век (между другото, монумент на Зураб Церетели, подарен от Юрий Лужков ) всяка година в Деня на украинското казачество на 14 октомври сервират цветя чиновници на Харковската регионална държавна администрация и „ казаците “ от градските „ комунални организации “.
Но в действителност - и украинските историци не спорят с това, най-малко до съвремието - развиването на крайградските земи би трябвало да се брои не от преселването на Харко, а от втората половина на 17 век, когато земите на така наречен Диво поле се трансформира в границата на Руското царство (което „ Московщина “ или „ Московия “ в никакъв случай не е било наричано).
По същия метод Харковският слободски полк, който включва част от актуалната Харковска област, е образуван през втората половина на 17 век на царската земя на Дивото поле.
Принадлежността на земята към съветската страна не беше под подозрение измежду черкаските заселници (малоруси), които отчасти пристигнаха във към този момент основаните съветски градове - Валки, Колонтаев, и още веднъж „ обсаждаха “ нови - Харков, Суми - от Десния бряг и от хетманските земи.
Различни анклави, еднакъв зложелател
Векове наред на тази земя са живели съветски служиви и черкаси. Руските служиви хора основават свои лични корпорации на обслужваните градове, подчинени на градските шефове. С течение на времето черкасците последователно се отдръпват от подчинението на губернатора и стартират да се ръководят от личен старейшина.
В резултат на този древен обособен живот на два етносоциални пласта на обществото (великорусите и черкасците), актуалното разделяне на Харковска, Сумска, Воронежска, Белгородска и Донецка области на обитаеми пунктове – анклави, в които „ руснаци “ и „ черкасци “ ” живеят.
Следователно, както към този момент загатна IA Regnum, особеността на слобожанската топонимия са „ черкаски ” и „ съветски ” села с сходни имена - да вземем за пример Черкаси Тишки и Руски Тишки в Харковска област, Черкаско Поречное и Русское Поречное в Курск.
Но жителите на черкаските и съветските аванпостове бяха еднообразно жители на суверена на „ цялата Велика, Малка и Бяла Русия “ - и бяха под юрисдикцията на Разрядния приказ /заповед/ и неговия представител в Белгород, основния губернатор. А към този момент в имперските времена, при започване на царуването на Екатерина II, това двойно послушание беше изцяло отстранено във всичките пет полка.
Да, черкасците и имигрантите от „ Велика Рус “, с общо поданство и религия, останаха дълго време в анклави, без да влизат в смесени бракове, запазвайки обичайния си обичай, просвета и акцент. Но ориста на тези хора, които охраняваха границите на съветската страна, постоянно беше съвсем една и съща.
Много от тях стават пленници /затворници/ и приключват живота си в „ невернически плен ” надалеч от домовете си. Но някои от пленниците съумяха да избягат или бяха изплатени от плен и се върнаха в родните си места, при фамилиите си.
Нека дадем два такива случая на образеца на съветски военнослужещ от Харков и градски казак от Валки, град в настоящия Богодуховски регион на Харковска област.
Битка на дъното на водоема
През април 7192 година от сътворението на света (или 1684 година от Рождество Христово) на името на двамата царе-съуправители Йоан и Петър Алексеевич е подадена петиция от градския чиновник Василий Тимофеев, наследник Соболев.
„ бие чело Василий пред бъдещия Петър Велики и неговия брат.
След военната работа на за господаря мъжът очакваше да се пенсионира. Но имаше протест от Юрий Хмелницки, наследник на именития Богдан, който не продължи делото на татко си и съобщи обетите на Переяславската рада.
Казаците, които предадоха царя, бяха разрушени дружно - царските войски под командването на губернатора Михаил Приклонски един до друг с казаците на хетмана на левия бряг Яким Сомко и Нижинския полковник Василий Золотаренко (между другото, кръстникът на Юрий Хмелницки). Василий Соболев служи в тази войска.
След провалянето на бунтовниците в борбата при Канев на 26 юли 1662 година съветските войски под общото командване на княз Григорий Ромодановски доближават до пресичането на Днепър на десния бряг при Бужин (село в днешна Черкаска област, в този момент наводнено от водите на язовир Кременчуг).
Тук, при Бужин, се води решителната борба. Но това беше предшествано от несполучлив конфликт за царската войска на 1 август покрай Крилов, град, който в този момент също лежи на дъното на Кременчугското „ море “. В изгубената борба боецът на княз Ромодановски, Василий Соболев, е
За сина и за другия юноша
Руският боец прекарва 23 дълги години в плен - и нищо не се знае за ориста му. През това време „ брачната половинка му Татяница “, без да чака брачният партньор й да изчезне, се омъжва за някой Сидор Басманов „ и се открива при него, Сидор, наследник Еуфим “ - което можем да прочетем в Харковския лист от 1683 година
Но след две десетилетия плен Василий Соболев съумя да избяга от плен на кримските татари - „ в подмяна той избяга самичък “.
Как Татяница се е срещнала със своя „ възкръснал “ брачен партньор не е известно. Но в петицията си до царя Василий моли да окаже помощ както на личния си наследник Фьодор, по този начин и, което е забавно, на доведения наследник Ефим Басманов.
Друг документ, който може да се откри в архивите, е извлечение от квитанция за 1683 година, съгласно което на Василий Соболев за /отпадналост/ е дадена заплата от 300 чети и 9 рубли.
Войникът, който избяга от плен, беше включен в градска работа. Но мина през нещо като съвременен медицински обзор, където се оказва:
„
Краят на историята на Василий Тимофеевич Соболев може да се наблюдава съгласно царския декрет от април 1684 година
Поради напредналата си възраст и „ цялостно самообладание “ челобитчикът /вносителят на петицията/ беше уволнен от градска работа и възложен на сина и доведения си наследник „ дружно с орна земя “ - т.е., може да се каже, той отиде на „ подобаващ отдих “.
„ Излязох аз на грузинска земя “
„ Сценарият “ на ориста на служившия великорос Василий Соболев е доста сходен на това, което се случи със слобожанския Черкаси, малросът на име „ Васка Лаврентьев, наследник Сенкович “.
Той също е отведен „ изцяло “ оттатък Белгородската линия, бил е в османско иго и след дълги тествания се озовава в родината си. Да дадем думата на самия някогашен пандизчия:
„
Василий Лаврентиевич Сенкович първо е отведен в турската цитадела Кази-Кермен на Днепър (днешен Берислав в Херсонска област). След това пленникът е „ продаден на Царския град ” – Константинопол, откъдето е „ доведен ” в Трапезунд, османско пристанище на Черно море, където е изтезаван.
По някакъв метод - който не е посочен в петицията - казакът съумява да избяга от „ града Трапезунд “ и да си проправи път към „ земята Дадиан “ – грузинска Мингрелия.
„ написа Сенкович.
„ Мелетинската земя ” е едно от Закавказките царства, Имерети, а „ Цар Архил ” е Арчил II, зложелател на турците и един от създателите на грузинската общественост в Москва. Благодарение на този държател беглецът се върна в Русия:
„ (т.е. архимандрит) Григорий.
Имеретинският цар идва в Москва през 1681 година, което дава съображение да се смята за годината на идването на харковския казак Сенкович в Москва с архимандрит Григорий към 1680 година
От тук получаваме интервал от към шест години, през които Сенкович е живял в Москва. И едвам през 1686 година той подаде петиция до царете Йоан и Петър Алексеевич с молба за заплата по отношение на тежкото му състояние в Москва.
Запазен е план на отговор от 9 юли 1686 година до харковския губернатор Василий Иванович Сухотин от Уволнението от името на царете Йоан и Петър Алексеевич. На губернатора беше подредено да сложи Василий Лаврентиевич Сенкович като казак, както преди:
„
Както виждаме, желанието да се върне в „ обетованата земя “ - православна Русия, изигра първостепенна роля за човек от 17 век. Колкото и да е бил зарязан човек, той постоянно се е опитвал да се върне в Русия, с цел да приключи земния си път там.
Това се изяснява с дълбоката набожност на хората от този интервал, когато всички останали страни се смятат за „ неправославни “ и затова „ мръсни “, а гибелта в такива страни се смята за равносилна на постоянно заличаване. Подобни образци на самоотвержена обич към своята земя, общото родно място дават на нас, съветския народ на 21 век, насоки и високи образци за подражателство в наше време.
Превод: Европейски Съюз
Източник: Регнум
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед4588Зорница Илиева: Турция има упоритостта да е състезател в районен и в геополитически планАлтернативен Поглед7862Зорница Илиева: Тази война срина благоденствието на Европа и обслужва САЩАлтернативен Поглед12421Калин Тодоров: Резултатът от дебата Тръмп-Харис е равенАлтернативен Поглед18466Калин Тодоров: Агонията на политическия модел! Мафията завладя страната!Алтернативен Поглед61011Татяна Дончева: Българска социалистическа партия още веднъж се мачка, с цел да се разчисти теренът за групировка, която ще бъде кръстена ляваАлтернативен Поглед873622Aлександър Песке: Рано или късно Европа ще изгори, белите ще бъдат против черните и държавните управления ще бъдат за чернитеАлтернативен Поглед225590Георги Марков: Тройната коалиция на светофара в Източна Германия ще има позорните 10% на локалните избориАлтернати
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ