България за уседнали
Сега пък уседналите първолаци щели да бъдат одобрявани с преимущество. Преди това бяха претендентите за забавачката. Пет години уседналост изиска Тереза Мей за европейците на острова; нашите се разсърдиха и тя даде на заден, само че връзката сред обществени помощи и уседналост е към този момент напълно естествена и в страни като Германия. Пък и у нас, кой би отпуснал обществени помощи без очакване на новодошлите, да вземем за пример обществените номади, както назовават ромите? За да стигнем до изборното законодателство, където към този момент напълно намерено национал-популистите употребяват правилото на уседналост, с цел да лишават от изборни права сънародниците ни от чужбина.
Войната сред номади и уседнали тече от времето на неолита. Уседналите наподобяват непобедими, до момента в който отнякъде се вземат хуни, българи или монголи, които ги опустошават, с цел да уседнат на собствен ред. Последното деяние на тази борба се състоя през последните трийсетина години, времето на тържествуващата глобализация. Номадите този път не идваха с лъкове. От една страна това бяха високоплатени мениджъри, вложители, специалисти и туристи, които страните се мъчеха да прикоткат, от друга – мигранти, бежанци, просяци, които пък се чудеха по какъв начин да отхвърлен.
И едните, и другите завоюваха омразата на световния установен жител. Те просто играят по разнообразни правила. Уседналите строят, садят, култивират; номадите вземат решение проблемите си като яхват конете. За едните значимо е постоянството, за другите – готовността да поема риск. Тук няма положителни и неприятни, човечеството е построено в битката сред двата правилото.
Искаме туристи, само че скрито ги ненавиждаме
През последните години световните номади надали не изгубиха властта си над планетата. Стана друго: загуби чара си утопията на глобализма - замести я идилията на уседналостта. Трепетът пред новото и незнайното беше сменен с умилението от родното, познатото, сигурното. Умора, застаряване, чувство за световни неравенства – всякакви пояснения. В дребна страна като България това ражда мощен когнитивен дисонанс. Хем желаеме вложители, хем считаме, че ни експлоатират. Надяваме се на туристи, само че скрито ги ненавиждаме. Искаме да сме многочислена нация, само че завиждаме на тези в чужбина.
За жал автохтонната тематика в актуалния свят към този момент не минава, в случай че изключим привилегиите на индианците в резерватите, които май единствено господин Симеонов ни желае откровено. Не си представям по какъв начин някой ще съобщи, че като потомък на траките има право с преимущество да отвори казино. И тук се появява компромисният термин " уседналост ".
В него някак естествено се резервират привилегиите на оня, който се е наредил първи на опашката. Всеки може да уседне, в случай че изчака. Така при соца чакаха за жителство в огромните градове като метяха улиците и работеха в Кремиковци. Така експлоатират мигрантите в индустриалния свят през днешния ден. Уседналите (седналите първи!) считат естествено да получават рентата от ситуацията си, а който желае по-добър живот - ще слугува.
Не знам дали е добре децата да се записват на правилото уседналост. Ще има ред, само че пък богатите деца живеят в квартали с положителни учебни заведения. А има и уседнали деца в гетото, нали по този начин? Добре, за дребните близостта е улеснение, само че не е единствено до тях. Университетите почнаха да разчитат на локални студенти, главен претекст е да си покрай къщи и що за висше обучение е това, аз не знам.
Откъде-накъде някой в Австралия ще ми взема решение ориста?
Въпросът е за какво у нас по този начин се радикализира конфликтът номади - уседнали. През 90-те години на предишния век Българска социалистическа партия, а в този момент пък национал-популистите се боят, че емигрантите няма да гласоподават за тях. Въпросът обаче не е в незначителния брой гласове, които някой ще завоюва или изгуби, а в идеологизирането на тематиката. Едните: откъде-накъде някой в Австралия ще ми взема решение ориста? Другите: тези в чужбина живеят при народна власт, единствено те ще ни оправят.Или вземете добавките за трудов стаж - един тип " бонус уседналост ". Старият кадър, който от години е предан на предприятието, несъмнено способства с опит. От друга страна младият, пристигнал отдалеко, има сила и упоритост, а външният му взор може е безценен коректив. Не е въпросът в парите, а в идеологията: неолибералните икономисти не желаят да одобряват, че седейки дълго на една работа, човек последователно следва да добие избрани права. Обратното мислят тези бюрократи, които се пазят от нови хора, които ще им разплискат блатото. За да стигнем до драмата с архи-номадите – чужденците, на които българите под никаква форма не признават даже правото да усядат. Пак идеология оттатък всевъзможен здрав разсъдък.
Има потребност и от двете
Очевидно би трябвало да има политики за поддръжка и на подвижността, и на лоялността към мястото. И на амбициозния юноша, отишъл да учи в огромния град, и на фермера, останал с козите си на село. Но за какво тематиката у нас се трансформира в укрепление, която по този начин непримиримо разделя партии, етноси, та даже генерации? Дали не тъй като самите други възможности са радикализирани до прекаленост: усядане в безметежната родна провинция, където нищо не се случва или номадски скок в нищото, където към този момент няма България? Хайде да успокоим малко тази алтернатива, тя от дълго време не е към този момент по този начин трагична.
" Дневник " препубликува текста на Ивайло Дичев от " Дойче веле ".
Войната сред номади и уседнали тече от времето на неолита. Уседналите наподобяват непобедими, до момента в който отнякъде се вземат хуни, българи или монголи, които ги опустошават, с цел да уседнат на собствен ред. Последното деяние на тази борба се състоя през последните трийсетина години, времето на тържествуващата глобализация. Номадите този път не идваха с лъкове. От една страна това бяха високоплатени мениджъри, вложители, специалисти и туристи, които страните се мъчеха да прикоткат, от друга – мигранти, бежанци, просяци, които пък се чудеха по какъв начин да отхвърлен.
И едните, и другите завоюваха омразата на световния установен жител. Те просто играят по разнообразни правила. Уседналите строят, садят, култивират; номадите вземат решение проблемите си като яхват конете. За едните значимо е постоянството, за другите – готовността да поема риск. Тук няма положителни и неприятни, човечеството е построено в битката сред двата правилото.
Искаме туристи, само че скрито ги ненавиждаме
През последните години световните номади надали не изгубиха властта си над планетата. Стана друго: загуби чара си утопията на глобализма - замести я идилията на уседналостта. Трепетът пред новото и незнайното беше сменен с умилението от родното, познатото, сигурното. Умора, застаряване, чувство за световни неравенства – всякакви пояснения. В дребна страна като България това ражда мощен когнитивен дисонанс. Хем желаеме вложители, хем считаме, че ни експлоатират. Надяваме се на туристи, само че скрито ги ненавиждаме. Искаме да сме многочислена нация, само че завиждаме на тези в чужбина.
За жал автохтонната тематика в актуалния свят към този момент не минава, в случай че изключим привилегиите на индианците в резерватите, които май единствено господин Симеонов ни желае откровено. Не си представям по какъв начин някой ще съобщи, че като потомък на траките има право с преимущество да отвори казино. И тук се появява компромисният термин " уседналост ".
В него някак естествено се резервират привилегиите на оня, който се е наредил първи на опашката. Всеки може да уседне, в случай че изчака. Така при соца чакаха за жителство в огромните градове като метяха улиците и работеха в Кремиковци. Така експлоатират мигрантите в индустриалния свят през днешния ден. Уседналите (седналите първи!) считат естествено да получават рентата от ситуацията си, а който желае по-добър живот - ще слугува.
Не знам дали е добре децата да се записват на правилото уседналост. Ще има ред, само че пък богатите деца живеят в квартали с положителни учебни заведения. А има и уседнали деца в гетото, нали по този начин? Добре, за дребните близостта е улеснение, само че не е единствено до тях. Университетите почнаха да разчитат на локални студенти, главен претекст е да си покрай къщи и що за висше обучение е това, аз не знам.
Откъде-накъде някой в Австралия ще ми взема решение ориста?
Въпросът е за какво у нас по този начин се радикализира конфликтът номади - уседнали. През 90-те години на предишния век Българска социалистическа партия, а в този момент пък национал-популистите се боят, че емигрантите няма да гласоподават за тях. Въпросът обаче не е в незначителния брой гласове, които някой ще завоюва или изгуби, а в идеологизирането на тематиката. Едните: откъде-накъде някой в Австралия ще ми взема решение ориста? Другите: тези в чужбина живеят при народна власт, единствено те ще ни оправят.Или вземете добавките за трудов стаж - един тип " бонус уседналост ". Старият кадър, който от години е предан на предприятието, несъмнено способства с опит. От друга страна младият, пристигнал отдалеко, има сила и упоритост, а външният му взор може е безценен коректив. Не е въпросът в парите, а в идеологията: неолибералните икономисти не желаят да одобряват, че седейки дълго на една работа, човек последователно следва да добие избрани права. Обратното мислят тези бюрократи, които се пазят от нови хора, които ще им разплискат блатото. За да стигнем до драмата с архи-номадите – чужденците, на които българите под никаква форма не признават даже правото да усядат. Пак идеология оттатък всевъзможен здрав разсъдък.
Има потребност и от двете
Очевидно би трябвало да има политики за поддръжка и на подвижността, и на лоялността към мястото. И на амбициозния юноша, отишъл да учи в огромния град, и на фермера, останал с козите си на село. Но за какво тематиката у нас се трансформира в укрепление, която по този начин непримиримо разделя партии, етноси, та даже генерации? Дали не тъй като самите други възможности са радикализирани до прекаленост: усядане в безметежната родна провинция, където нищо не се случва или номадски скок в нищото, където към този момент няма България? Хайде да успокоим малко тази алтернатива, тя от дълго време не е към този момент по този начин трагична.
" Дневник " препубликува текста на Ивайло Дичев от " Дойче веле ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ