Той я държеше за ръката, страхувайки се да я пусне…
Седя с мама в болничното заведение. До нас лежи баба на към 90. Към нея се доближава дядото, едвам си влачи краката, също толкоз съсъхнал, колкото и тя.
Носи от изхабената още от руски времена пазарска чанта простичка храна, която е приготвил самичък: настъргана ябълка в буркан, варено пилешко, накъсано на дребни късчета, с цел да й е комфортно и да не се постанова на практика да го дъвче.
Почти не беседват. Дядото седи клекнал на един стол до нея и просто я държи за ръката… като че ли в случай че я пусне, тя ще си тръгне завинаги…
И се замислих за това какво пречи на младежите, цялостни със мощ и здраве, по този начин трепетно да се отнасят един към различен? Защо е тази немарливост в връзките?
Защото ще пристигна време и ще би трябвало да се надигнем лице в лице със старостта и безпомощността. И е значимо да имаш до себе си непосредствен човек, сродна душа, която до последните дни, с последни сили ще те държи за ръката, страхувайки се да те пусне…
