Разказ на оцеляла при нападението на Хамас по време на музикалния фестивал в пустинята Негев
Седмицата беше белязана от помирение в Ливан и разпалване на дългогодишния спор в Сирия. Светът е насочил внимание към дипломацията на високо ниво. Но колкото повече продължава войната, толкоз повече забравяме за най-важното - човешкият живот и отпечатъкът на насилието в душата на всеки от нас.
Международният ни редактор Биляна Бонева ни среща с едно от хилядите млади девойки, които оцеляха след офанзивата на Хамас, по време на фестивала в пустинята Негев.
Това е музика, която всеки може да усети. В електронната музика няма думи. Няма песни, които се извършват на избран език, не е нужно да знаеш текстове или пък да знаеш песни наизуст. Някоя ария, която всички знаят, може да бъде изменена изцяло и тя да зазвучи по нов метод. Това е музика, от която всички стават част.
Мая Изутчеев. На 30 години. От Израел. Музикант по душа, управител планове по специалност. Страстта ѝ към музиката я води в пустинята Негев, на 5 километра от Ивицата Газа. За фестивала " Нова " - най-голямото събитие в Израел за феновете на рейв музиката.
Изпълнението на DJ Artifex e последната музика, която Мая чува онлайн. След това - ракетите, патроните, виковете, плачът, молитвите и тишината завладяват живота ѝ.
" На фестивала работех като организатор. Това е един от методите да присъстваш на фестивала, в случай че нямаш задоволително пари. На 7 октомври работех с една другарка, която към този момент не е сред живите. Беше убита на фестивала. Смяната ми свърши към 6.00 часа сутринта. Около 6,15 с приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая, тръгнахме към къмпинг зоната. В 6.29 ч. чухме сирените. Музиката спря. В небето имаше стотици ракети. Постоянно се чуваше - взрив, взрив, взрив.... Изпаднах в суматоха. Приятелката ми Еден, която е от Южен Израел ми сподели, че ракетите са нещо обикновено за тази част на страната ", описа Мая.
Но не и този път. Издаден е червен код за заплаха. Най-високото равнище на паника. DJ Artifex прекъсва осъществяването си. Музиката от фестивала в пустинята Негев заглъхва. Около 4000 души се втурват към колите си. Някои от тях към момента не осъзнават какво се случва. Повече от година по-късно Мая помни всяка стотна от секундата от оня ден. Помни всяко лице, всеки зов, всяка кола, с която се е разминала, всеки завой и всяка парченце от пътя, по който се е избавила.
" Хаосът беше голям. Хората крещяха, някои се молеха, а други продължаваха да се забавляват. От колите им се чуваше музика. Смееха се. Не знаеха какво да вършат. Потеглихме с приятеля ми. Половин час карах по черни пътища. След това излязохме на главния път... 15 минути по-късно приятелят ми изкрещя да спра. В първия миг не разбрах какво става. Но когато погледнах напред, видях терористи да стрелят. Бяха две коли пред нас. Нямаше и 7 метра. Тогава осъзнах, че с изключение на ракетите слушам и различен тон -- пам, пам, пам... Постоянен тон. Това беше тон от автоматизирано оръжие. Едва, когато спряхме видях, че се намираме до бомбоубежище. Замръзнах на място. Трябваха ми няколко секунди, с цел да схвана какво се случва. Не желаех да умра в колата ", споделя Мая.
Тя и приятелят ѝ се скриват в бомбоубежището. Постройка предопределена за 6-7 души, в която към този момент имало над 30.
" Останахме там към 10 - 15 минути. Осъзнахме, че терористите се приближават от ден на ден до нас. Приятелят ми сграбчи ръката ми и стартира да ме бута да излизам от бомбоубежището. Каза ми - " Мая, не би трябвало да оставаме тук! " Спорихме към 5 минути. Според мен, беше добре да останем. Предполага се, че бомбоубежищата би трябвало да ни пазят. Отново тръгнахме с колата. Срещу нас, обаче, идваха коли - хората в тях бяха облени в кръв. Главите, ръцете им бяха в кръв. Те крещяха - " Не ходете там ". Бяха отворили прозорците и крещяха - " Не ходете в тази посока. Има терористи, които стрелят ", спомня си Мая.
Следват още 15 минути блуждаене в пустинята. И търсене на верния път за бягство. Докато не се появява една алена кола, цялата надупчена от патрони. Следва сцена, в която Мая осъзнава, че действителността се е трансформирала в пъкъл, че гибелта е на всички места към нея, и че би трябвало да се бори за живота си.
" В колата имаше жена, която отвори вратата и стартира да крещи " Моля те, помогни ми. Те я гръмнаха. " Помислих си, че е луда. И когато погледнах през предното стъкло и видях друга жена да отваря другата врата. Не беше жена, това беше момиче. Тя беше на към 20 години. Момичето падна на земята. Имаше рани. От врата и от главата ѝ течеше кръв. Видях това и разбрах, че би трябвало да тичам. Зарязах колата и започнах да тичам през полето. Не знам дали сте гледали видеата, само че си представете 3000 души, които бягат през полето и стрелят по тях. Стреляха по нас, като че ли бяха на лов за животни. Бягахме за живота си. Бягахме към 20 километра. Чувахме ракетите, оръжията. Хора падаха убити. Но ти нямаш никакъв избор, с изключение на да продължиш да бягаш. "
Мая намира избавление в най-близкия кибуц, където кошмарът не свършва. Започва да получава видеа от простреляните си другари.
" Половината от хората, които бяха в бомбубежището, в което се бяхме скрили, са били убити. 5 минути откакто сме излезли от там, терористите са пристигнали. Получих видео и от приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая. Тя се криеше зад будката за билети. Изпращаше ми фотоси - беше в кръв. Молеше ме да я спася. По-късно, когато Хамас популяризира видеата, аз бях захласната от едно видео с човек с жълта тениска, натискаха главата му в чакъла. Постоянно гледах и се пробвах да разпозная този човек. Това е, което се случи в този ден. 7 октомври! "
Разкадровка на един злокобен ден, който в съзнанието на Мая в никакъв случай няма да избледнее. Както и споменът за тези лица, с които тя е танцувала, пяла и се веселила до 6.00 часа сутринта на 7 октомври. 364 души, които са били на фестивала в пустинята Негев, са убити. 40 са взети в плен.
" Това беше фестивал за мир. За мир и обич ", акцентира Мая.
" Това беше интернационален фестивал. Имаше хора от целия свят. Аз ревизирах персоналните карти. Имаше хора от Бразилия, от Англия, хора от Съединени американски щати. Все още има заложници от Америка. Имаше хора от Германия. Русия, Грузия. Хора от целия свят, които просто честваха любовта, мира. Имаше евреи, християни, мюсюлмани. Всички те бяха дружно, танцуваха и се забавляваха. Този фестивал е празник за любовта, свободата, мира. "
" Българска национална телевизия: Мая, по какъв начин трябваше да продължи живота ти след фестивала? Какви бяха тогава проектите ти? За какво мечтаеше тогава?
- Бях доста щастлива в работата си. Това беше първата ми работа в тази специалност. Изучавах промишлен мениджмънт, бях въодушевена, въпреки, че бях работила там единствено 4 месеца. За мен това беше нещо ново. Но животът ми се прекатурна изцяло. Приятелите ми към момента са в плен. И в този момент аз върша всичко, което мога да направя за тях. Искам да изкрещя - " Ако някой може да направи нещо, с цел да помогне. " Сега това е моята работа.
Българска национална телевизия: Колко другари имаш, които към момента са в плен?
- Ще ви покажа тениската, с която съм през днешния ден. Това момче се споделя Гай Гилбоа Далал. Това е по-малкият брат на един доста безценен мой другар. Приятел от детството. За него това беше първи фестивал. Той отпразнува 23-я си рожден ден в плен. Той беше разпален по Япония, по японската просвета. Учеше японски. Мечтаеше да отиде в Япония. Също Иля Коен. Бащата на един мой другар продължава да е в плен.
- А по какъв начин живееш с тази болежка?
- За страдание пребивавам с нещастието непрекъснато, всеки ден. Всеки път, когато се храня, когато пия, ме връхлита мисълта - дали хората в плен през днешния ден са се хранили. Дали имат задоволително вода. Дали пият вода. Дали спят. Дали им е студено. Трудно е да се опиташ да се излекуващ от това, до момента в който нещата към момента не са свършили, до момента в който не престават. Да, аз съм в развой на възобновяване. И ще се възвръщам през целия си живот. Това, което върша през последните месеци, е да приказвам за тази болежка. Аз не знам дали те не са измъчвани, изнасилвани, дали не ги бият. Знаем за убити заложници. Знаем, че са в доста неприятно положение. Така че не мога да спра да мисля за това. Знаете ли, няма по какъв начин да се възстановя изцяло, до момента в който заложниците не се върнат у дома.
- Ти си почитателка на музиката. Продължаваш ли да слушаш музика?
- Да, не преставам да чувам музика. Тя е моята терапия. Трябва да не преставам да танцувам. Никой няма да ме откаже от това да танцувам. Никой няма да ме откаже да съм щастлива. Това е нещо, което те в никакъв случай няма да ни лишават. Те няма да ни лишават щастието, да сме сплотени, да танцуваме. В началото беше доста мъчно, тъй като тялото ми усещаше музиката, само че мозъкът ми отхвърляше да я одобри. Сякаш съзнанието ми беше замръзнало. Отне време, до момента в който стартира още веднъж да слушам музиката с цялото си схващане. Трудно беше, само че с мен работиха доста терапевти. Да, музиката е обич, и постоянно ще бъде. И никой в никакъв случай няма да ми я отнеме. "
Последвайте ни във и
Вече може да ни гледате и в
Намерете ни в
Международният ни редактор Биляна Бонева ни среща с едно от хилядите млади девойки, които оцеляха след офанзивата на Хамас, по време на фестивала в пустинята Негев.
Това е музика, която всеки може да усети. В електронната музика няма думи. Няма песни, които се извършват на избран език, не е нужно да знаеш текстове или пък да знаеш песни наизуст. Някоя ария, която всички знаят, може да бъде изменена изцяло и тя да зазвучи по нов метод. Това е музика, от която всички стават част.
Мая Изутчеев. На 30 години. От Израел. Музикант по душа, управител планове по специалност. Страстта ѝ към музиката я води в пустинята Негев, на 5 километра от Ивицата Газа. За фестивала " Нова " - най-голямото събитие в Израел за феновете на рейв музиката.
Изпълнението на DJ Artifex e последната музика, която Мая чува онлайн. След това - ракетите, патроните, виковете, плачът, молитвите и тишината завладяват живота ѝ.
" На фестивала работех като организатор. Това е един от методите да присъстваш на фестивала, в случай че нямаш задоволително пари. На 7 октомври работех с една другарка, която към този момент не е сред живите. Беше убита на фестивала. Смяната ми свърши към 6.00 часа сутринта. Около 6,15 с приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая, тръгнахме към къмпинг зоната. В 6.29 ч. чухме сирените. Музиката спря. В небето имаше стотици ракети. Постоянно се чуваше - взрив, взрив, взрив.... Изпаднах в суматоха. Приятелката ми Еден, която е от Южен Израел ми сподели, че ракетите са нещо обикновено за тази част на страната ", описа Мая.
Но не и този път. Издаден е червен код за заплаха. Най-високото равнище на паника. DJ Artifex прекъсва осъществяването си. Музиката от фестивала в пустинята Негев заглъхва. Около 4000 души се втурват към колите си. Някои от тях към момента не осъзнават какво се случва. Повече от година по-късно Мая помни всяка стотна от секундата от оня ден. Помни всяко лице, всеки зов, всяка кола, с която се е разминала, всеки завой и всяка парченце от пътя, по който се е избавила.
" Хаосът беше голям. Хората крещяха, някои се молеха, а други продължаваха да се забавляват. От колите им се чуваше музика. Смееха се. Не знаеха какво да вършат. Потеглихме с приятеля ми. Половин час карах по черни пътища. След това излязохме на главния път... 15 минути по-късно приятелят ми изкрещя да спра. В първия миг не разбрах какво става. Но когато погледнах напред, видях терористи да стрелят. Бяха две коли пред нас. Нямаше и 7 метра. Тогава осъзнах, че с изключение на ракетите слушам и различен тон -- пам, пам, пам... Постоянен тон. Това беше тон от автоматизирано оръжие. Едва, когато спряхме видях, че се намираме до бомбоубежище. Замръзнах на място. Трябваха ми няколко секунди, с цел да схвана какво се случва. Не желаех да умра в колата ", споделя Мая.
Тя и приятелят ѝ се скриват в бомбоубежището. Постройка предопределена за 6-7 души, в която към този момент имало над 30.
" Останахме там към 10 - 15 минути. Осъзнахме, че терористите се приближават от ден на ден до нас. Приятелят ми сграбчи ръката ми и стартира да ме бута да излизам от бомбоубежището. Каза ми - " Мая, не би трябвало да оставаме тук! " Спорихме към 5 минути. Според мен, беше добре да останем. Предполага се, че бомбоубежищата би трябвало да ни пазят. Отново тръгнахме с колата. Срещу нас, обаче, идваха коли - хората в тях бяха облени в кръв. Главите, ръцете им бяха в кръв. Те крещяха - " Не ходете там ". Бяха отворили прозорците и крещяха - " Не ходете в тази посока. Има терористи, които стрелят ", спомня си Мая.
Следват още 15 минути блуждаене в пустинята. И търсене на верния път за бягство. Докато не се появява една алена кола, цялата надупчена от патрони. Следва сцена, в която Мая осъзнава, че действителността се е трансформирала в пъкъл, че гибелта е на всички места към нея, и че би трябвало да се бори за живота си.
" В колата имаше жена, която отвори вратата и стартира да крещи " Моля те, помогни ми. Те я гръмнаха. " Помислих си, че е луда. И когато погледнах през предното стъкло и видях друга жена да отваря другата врата. Не беше жена, това беше момиче. Тя беше на към 20 години. Момичето падна на земята. Имаше рани. От врата и от главата ѝ течеше кръв. Видях това и разбрах, че би трябвало да тичам. Зарязах колата и започнах да тичам през полето. Не знам дали сте гледали видеата, само че си представете 3000 души, които бягат през полето и стрелят по тях. Стреляха по нас, като че ли бяха на лов за животни. Бягахме за живота си. Бягахме към 20 километра. Чувахме ракетите, оръжията. Хора падаха убити. Но ти нямаш никакъв избор, с изключение на да продължиш да бягаш. "
Мая намира избавление в най-близкия кибуц, където кошмарът не свършва. Започва да получава видеа от простреляните си другари.
" Половината от хората, които бяха в бомбубежището, в което се бяхме скрили, са били убити. 5 минути откакто сме излезли от там, терористите са пристигнали. Получих видео и от приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая. Тя се криеше зад будката за билети. Изпращаше ми фотоси - беше в кръв. Молеше ме да я спася. По-късно, когато Хамас популяризира видеата, аз бях захласната от едно видео с човек с жълта тениска, натискаха главата му в чакъла. Постоянно гледах и се пробвах да разпозная този човек. Това е, което се случи в този ден. 7 октомври! "
Разкадровка на един злокобен ден, който в съзнанието на Мая в никакъв случай няма да избледнее. Както и споменът за тези лица, с които тя е танцувала, пяла и се веселила до 6.00 часа сутринта на 7 октомври. 364 души, които са били на фестивала в пустинята Негев, са убити. 40 са взети в плен.
" Това беше фестивал за мир. За мир и обич ", акцентира Мая.
" Това беше интернационален фестивал. Имаше хора от целия свят. Аз ревизирах персоналните карти. Имаше хора от Бразилия, от Англия, хора от Съединени американски щати. Все още има заложници от Америка. Имаше хора от Германия. Русия, Грузия. Хора от целия свят, които просто честваха любовта, мира. Имаше евреи, християни, мюсюлмани. Всички те бяха дружно, танцуваха и се забавляваха. Този фестивал е празник за любовта, свободата, мира. "
" Българска национална телевизия: Мая, по какъв начин трябваше да продължи живота ти след фестивала? Какви бяха тогава проектите ти? За какво мечтаеше тогава?
- Бях доста щастлива в работата си. Това беше първата ми работа в тази специалност. Изучавах промишлен мениджмънт, бях въодушевена, въпреки, че бях работила там единствено 4 месеца. За мен това беше нещо ново. Но животът ми се прекатурна изцяло. Приятелите ми към момента са в плен. И в този момент аз върша всичко, което мога да направя за тях. Искам да изкрещя - " Ако някой може да направи нещо, с цел да помогне. " Сега това е моята работа.
Българска национална телевизия: Колко другари имаш, които към момента са в плен?
- Ще ви покажа тениската, с която съм през днешния ден. Това момче се споделя Гай Гилбоа Далал. Това е по-малкият брат на един доста безценен мой другар. Приятел от детството. За него това беше първи фестивал. Той отпразнува 23-я си рожден ден в плен. Той беше разпален по Япония, по японската просвета. Учеше японски. Мечтаеше да отиде в Япония. Също Иля Коен. Бащата на един мой другар продължава да е в плен.
- А по какъв начин живееш с тази болежка?
- За страдание пребивавам с нещастието непрекъснато, всеки ден. Всеки път, когато се храня, когато пия, ме връхлита мисълта - дали хората в плен през днешния ден са се хранили. Дали имат задоволително вода. Дали пият вода. Дали спят. Дали им е студено. Трудно е да се опиташ да се излекуващ от това, до момента в който нещата към момента не са свършили, до момента в който не престават. Да, аз съм в развой на възобновяване. И ще се възвръщам през целия си живот. Това, което върша през последните месеци, е да приказвам за тази болежка. Аз не знам дали те не са измъчвани, изнасилвани, дали не ги бият. Знаем за убити заложници. Знаем, че са в доста неприятно положение. Така че не мога да спра да мисля за това. Знаете ли, няма по какъв начин да се възстановя изцяло, до момента в който заложниците не се върнат у дома.
- Ти си почитателка на музиката. Продължаваш ли да слушаш музика?
- Да, не преставам да чувам музика. Тя е моята терапия. Трябва да не преставам да танцувам. Никой няма да ме откаже от това да танцувам. Никой няма да ме откаже да съм щастлива. Това е нещо, което те в никакъв случай няма да ни лишават. Те няма да ни лишават щастието, да сме сплотени, да танцуваме. В началото беше доста мъчно, тъй като тялото ми усещаше музиката, само че мозъкът ми отхвърляше да я одобри. Сякаш съзнанието ми беше замръзнало. Отне време, до момента в който стартира още веднъж да слушам музиката с цялото си схващане. Трудно беше, само че с мен работиха доста терапевти. Да, музиката е обич, и постоянно ще бъде. И никой в никакъв случай няма да ми я отнеме. "
Последвайте ни във и
Вече може да ни гледате и в
Намерете ни в
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ