Сбогуване с морето
Сбогом 
, мое море, довиждане, мое море!
Още топло е, още е лято,
само че от час там над нас се върти, без да спре,
към този момент първото щърково ято.
То се сбира, разрежда, дълго се вий
на разнообразни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме към този момент багажи.
А пък какъв брой обичам те: нейде настрана,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване превъзходно:
със чаршафа обтегнат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във радостна блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива транспарантна медуза.
Сбогом, мое море! Не е радостен тоз час.
Даже просто ми иде да рева.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
аз съм единствено зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, пристрастености и популярност.
И 
за какво ни са те? Своя земен живот
ний така бързо хабим в лутане.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто успокоение в мене!
Стига този ламтеж! Не съм към този момент момче
и в часовника безконечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от положителния във неприятния конус.
А пред тебе какво е животът ни?
Миг.Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не довиждане е туй, а под паника зов
и какво, че прочут е той към този момент,
че безчет преди мен в своя път един ден
са изплаквали постоянно тая
своя жадност и тъга през простора зелен,
лилав и наследник до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – постоянно преносимо – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя умерено!
Отучи ме от раздразнителност! Стори ме ти цялостен!
Дай ми мъдрост и умереност, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
към този момент първото щърково ято
и в мъглата – уу-уу! – като горестен вик
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя обич!
Сбогом, безкрайност жадувана моя!
Валери Петров
