Сблъсъците в Кемниц след убийството на един 35-годишен мъж привлякоха

Сблъсъците в Кемниц след убийството на един 35-годишен мъж привлякоха интереса на международните медии. Кои са прави? Протестиращите против миграцията, част от тях - неонацисти, или тези, които пазят отвореното, демократично и хуманно общество? 

Александър Кьосев: По този въпрос се водят борби. В България те са символни, а ето на, в Кемниц те към този момент не са единствено символни, лее се кръв. На какво се дължи това, че в Източна Европа тези ксенофобски и националистически настроения са по-силни, в сравнение с Запад? Въпросът е доста сложен, а отговорът би трябвало да бъде разпрострат в много исторически пластове. В момента се актуализира и взема на евразийско въоръжение една идеология, която даже не е толкоз погрешна: че това, което се случва в този момент, е колониално завещание на Запада, с което Източна Европа няма нищо общо. Както споделих, това е от една страна правилно, само че от друга - безкрайно манипулативно. 

Александър Кьосев

Кое е манипулативното? 

Александър Кьосев: Когато си влезнал в един съюз - в случая ЕС - и си поел солидарно неговите полезности, неговата стратегия и неговите политики, би трябвало стабилно да поддържаш тези полезности, стратегия и политики. А не да приказваш исторически правилни неща, които обаче се оказват модерни политически операции. Нали искахме да живеем като «бели хора»? Е, ето, «белите хора» имат и своето задължение. С влизането в Европейски Съюз сме приели и неговото минало, носим отговорност за това.

Само за колониализма ли става дума? 

Александър Кьосев: Не, не е единствено това. Демократическите и демократични хрумвания в Западна Европа на благоденствието образуваха от една страна нещо като всеобщ, късен стадий на Просвещението, където концепцията за универсалността на човешките права се разви извънредно мощно и се трансформира в граматика на мисленето на елементарните хора. Ето Ви образци: единствено преди 50 години хомосексуалността съвсем на всички места беше закононарушение, а към чернокожите имаше искрено расови предубеждения и сегрегация. Тези неща бяха преодолени и в този момент на никое място в Европа хомосексуалността не е криминализирана, а даже расистките вицове се считат за извънредно неприятен звук - освен че расизмът е незаконен от закона. Тоест, има и освен юридическа, а всекидневна морална глоба. Така се мина през това късно Просвещение, където обаче Западна Европа сигурно към момента е много по-напред, в сравнение с Източна. 

Откъде идва тази преднина? 

Александър Кьосев: Освен тоталитарното минало, което не е преодоляно и модифицирано, източноевропейските общества имат доста по-малко допир с хетерогенни общности, с африкански или азиатски имигранти - за разлика от Западна Европа, която в това отношение има колониален опит. На Запад от дълго време се е основала към този момент някакъв тип просвета на общуване, която, несъмнено, не е идеална и безконфликтна - спомняме си какво се случи в парижкото предградие Сен Дени преди време, пък и освен там. И въпреки всичко Западна Европа има доста повече опит с сходни хетерогенни, етнически, религиозни и национални малцинства. Докато малцинствата на Балканите, примерно, са основно лично балкански, коренни или балкански бежанци. Тук няма човешки ежедневен опит за общуване с африканци или азиатци - и това сигурно основава страхове, уплахи, легенди и какво ли не още.

Има и още една причина. В състоянието на благополучие в западните страни, което дълго време беше и положение на академическо благополучие на филантропичното познание, в университетите се развиха филантропични университетски елити, които започнаха да изследват концепцията за права в нейните по-дълбоки бездни и парадокси. И стартира да се приказва за права на другите от най-различен порядък, стигна се до доктрина за флуидни и ситуативни идентичности, стартира да се приказва за права на животните, права на природата, за преходността на индивида и хуманизма.  

И на растенията… 

Александър Кьосев: Аз в тази ситуация не оцененявам всичко това. Само акцентирам, че това са лимити, фронтове на мисълта и моралното запитване, за които доста хора отвън университетите и отвън тези елитарни активистки кръгове изобщо не бяха и към момента не са готови. Те нямат нито мисловния, нито моралния инструментариум да се оправят с сходна проблематика, която постоянно ги скандализира. И наподобява тук пресолихме супата малко, тъй като тези елитарни хрумвания бяха прекомерно бързо (в историческия смисъл на " бързо " ) въведени в обществения дискурс, прекомерно бързо станаха публични полезности и бяха въведени в обществени документи. Резултатът от тази припряност беше скръбен. Срещу тях внезапно избухна популистка реакция, която се образува в обичайни националистически и ксенофобски контра-идеологии: последните са тлеели някъде изпод като езици на омразата, единствено са чакали да се разразят. И те се развихриха - сега в публичността се приказва по този начин, че във всяка дума има ненавист, яд и предпочитание да се натрие носа на тези свръхлиберални демократични елити. Появиха се и консервативни мислители и пропагандисти, които яхнаха вълната и небрежно оповестиха либерализма и демокрацията от демократичен вид за мъртви.

В момента обаче сигурно не съществува опция на демократичните и демократичните принципи и на правата на индивида като универсална полезност: те са интелектуалната, морална и юридическа инфраструктура на актуалния свят, без която той би се разпаднал във войни. И все пак въпросните правила и полезности имат голям брой врагове - против тях има популистки екот. А в Източна Европа той беше смесен с обичайния шовинизъм на тези общества.

В Кемниц имаше голям рок- и пънк-концерт с 65-хилядна аудитория под надслов „ Ние сме повече! ". Хората, които мислят друго от неонацистите, ксенофобите и елементарните уплашени жители, желаеха да показват, че те са болшинството в Германия. Дали обаче такива борби би трябвало да се вземат решение конфронтативно и с премерване на числеността, или пък би трябвало да се търси някакъв разговор в обществата, с цел да бъдат успокоени страховете на хората? 

Александър Кьосев: В началото на 1990-те години живях четири години в Германия - в Гьотинген. Там всяка година имаше обичайни борби сред по този начин наречените " самостоятелни " - крайнолеви младежи с неразбираема идеология - и по този начин наречените " нацис " - крайнодесни младежи със също толкоз неразбираема идеология. И настъпваха дни, в които Гьотинген беше затворен, горе летяха полицейски хеликоптери, магазините пускаха ролетките и заковаваха витрините, с цел да не бъдат изпочупени, хората си прибираха колите от улицата, а леви и десни вилнееха и се биеха. От цяла Германия прииждаха луди, с цел да се включат в тези борби. 

Сега това се трансформира в общо положение на Европа. И какво като останалите сме повече? Първо - това не е несъмнено. В Унгария да вземем за пример гласоподавателите на Орбан са повече. Но даже и да сме повече, това не значи, че една огромна част от обществото, което мисли по този метод - наречете го популистки, закостенял, ксенофобски или даже расистки метод - може ненадейно да бъде задраскана и да обявим всички тези, които мислят по този начин, за зложелател. Ние би трябвало да живеем дружно с тези хора. Доскоро сме били съграждани и сме съществували относително миролюбиво. Сега ще влезем във война ли, какво? Освен всичко друго, тези хора, пак казвам, без значение по какъв начин ще ги назоваваме - дали популисти, десни, ксенофоби и прочие - дори да са малцинства (макар че и това не е сигурно), напълно безпричинно се усещат в надвит напредък. Умели идеолози им внушават, че идва нещо друго, огромно. Велика Америка. Велика Русия. Велика България, Унгария и Индонезия.  Затова и те самите, популистите, не са подготвени за разговор сега - в този момент те желаят да атакуват, да се бият. А и средата им внушава това - за жалост, общественият дискурс се е овълчил. В българската преса и в обществените мрежи се приказва с ужасяващи метафори, които внушават, че съперникът е не-човек. И че сега не е време за разговор и за мир с такива не-хора, а е време за война.

Не желая да бъда черноглед, само че би трябвало да има разговор, би трябвало да има съгласие. Само че не виждам сега по какъв начин това би могло да се случи. Войнолюбците стават все по-гръмогласни. Остава ни да се надяваме, че този път ние, миролюбивите, демократичните и демократичните, ще заемем значимата, определяща роля на безмълвно болшинство.