Пристрастен предговор на издателя
Съвсем ясно си припомням на кой рафт в фамилната ни библиотека в Пловдив бяха двете книги на Симеон Радев. Спомням си, когато татко ми ги донесе от книжарницата и сподели, че би трябвало да ги прочетем. Тогава той ги подреди до томовете на Иван Вазов, Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Оттогава минаха 50 години и аз все прелиствам тези книги.
В комунистическата просветителна система, в която съм израснал, нямаше място за княз Александър Батенберг, за Стефан Стамболов, а още по-малко за Александър Малинов или за Васил Радославов. Дейците на църковното ни обединяване бяха споменавани незадълбочено. Въобще, историята ни преди 1944 година беше представяна като низ от произшествия и провали.
Когато започнах да чета и прелиствам томовете на Симеон Радев, научих няколко доста значими неща, за които тогавашната агитация не обичаше да приказва. Първото е, че с цел да пристигна нашето Освобождение българският народ и българската черква са положили неимоверно огромни и исторически старания, както и че доста възрожденци са платили прекомерно висока цена за това. А второто значимо нещо бе, че Русия не постоянно е била другарски настроена към България и постоянно е работела против българските ползи. В този смисъл „ Строителите на модерна България “ по никакъв начин не се вписваха в пропагандното факсимиле, че Русия е наша освободителка и безконечен другар, а Турция и Англия, да вземем за пример, са наши поробителки и безконечни врагове. Най-малкото по тази причина, тъй като по време на църковните битки, както и по време на Съединението, Русия твърдо застава против българите, а турците и англичаните в някаква степен ни поддържат. Третото значимо нещо беше, че българският народ, за относително късото време от Освобождението до Втората международна война, съумява със своя гений и мъдрост да построи една съвременна европейска България, макар поредицата от рецесии.
Това ни подсказваше в книгите си Симеон Радев и го обясняваше с прецизността на посланик, с въображението на журналист и с една огромна обич към България.
Но какво друго бихме могли да чакаме от Симеон Радев? Човек, който персонално Гоце Делчев е заклел като член на революционна организация, който е бил обичаният възпитаник на екзарх Йосиф, и който е другар на Александър Балабанов. Нещо повече, Симеон Радев обича и се прекланя пред дейците на българската Свобода, чийто път стартира от тънката брошура на Паисий, минава през църковните битки, през руско-турската война през 1978г, през Съединението на България през 1885 и свършва чак през 1908г, когато Александър Малинов и княз Фердинанд афишират Независимостта на България. Толкова е привързан създателят към тези персони и по този начин компактно и живо ги разказва, че те остават незабравими за генерации читатели. Самият Симеон Радев, изоставяйки дипломатическата обективност, написа: „ желаех читателите да обичат тези хора… “
Много по-късно научих за прелестната художничка Бистра Винарова, брачната половинка на Симеон Радев. Въпреки че тя доживява съвсем до нашето съвремие, постоянно съм имал чувството, че личността на Бистра Винарова остава някъде в първата половина на 20 век дружно с приятелите ѝ от европейския културен авангард – с Райнер Мария Рилке, с Пол Клодел, с Езра Паунд и с Казандзакис. За наслада на ценителите през днешния ден множеството от картините на Бистра Винарова са събрани на едно място в Държавни списък и от време на време биват показвани на публиката. Последната галерия беше проведена от Фондация „ Пигмалион “ в Национална изложба Двореца в центъра на София. Тя провокира огромен интерес и измежду посетителите и измежду медиите. В актуалната книга читателите също ще имат опцията да се насладят на огромна част от най-важните произведения на художничката.
Идеята на актуалната книга обаче беше освен да осветим писмено активността на Симеон Радев и Бистра Винарова, а и да покажем взаимния живот на това изумително българско семейство, чиито корени идват от Възраждането и стигат съвсем до наши дни. Защото двамата, с изключение на блестящи създатели, са и забележителна световна двойка, която е оценена на дипломатическата сцена и в Истанбул, и във Вашингтон, и в Брюксел, и в Париж. По някакъв метод, без евентуално да са желали това, те също попадат в редиците на строителите на Нова България.
И в случай че се върнем още веднъж на „ Строителите на модерна България “, би трябвало да отбележим, че тази книга има невероятна историческа орис. Тя се ражда два пъти – един път през 1911 година когато остава едва видяна, и повторно – повече от 60 години по-късно, през 1973 година, когато безусловно концентрира вниманието на българската интелигенция върху себе си. Второто издание на тази забележителна книга е посрещнато с вдъхновение от публиката и е продадена в голям за времето си тираж. Днес бих си разрешил да настоявам, че точно „ Строителите на модерна България “ е една от няколкото значими книги, които възпитаха в национализъм няколко генерации българи, които по-късно сложиха основите на демократизирането на страната след рухването на комунизма.
