Не си прави кумир
Съвремието ни изправя ежедневно пред разнообразни тествания. Те са толкоз доста и толкоз разнообразни, че от време на време става мъчно да преминем всяко от тях с мъдрост, примирение и религия. А точно те са най-големите съдружници на индивида против бедите, които ни връхлитат непрекъснато.
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
“Не си прави идол и никакво изображение на това,що е горе на небето, що е долу на земята, и що е въвводата под земята; не им се кланяй и не им служи ”
(Изх.20:4-5)
Кумир или кумир, съгласно самата заповед, се назовава изображението на някоя гад, някое Божие създание, което е на небето – небесните светила, или на земята – разнообразни одушевени и неодушевени предмети, или във водата – разнообразни водни животни, твари, на които хората се покланят и им служат, вместо на Бога. Втората Божия заповед не разрешава да се покланяме на идолите, които са мислени божества или изображения на лъжовни богове.
1. Почитането на светиите
Тук може да възникне въпросът: “Не се ли провиняваме против тази божия заповед ние – православните християни, които, вярвайки в Бога и служейки Нему, почитаме още и св. Богородица, и св. апостоли, и св. мъченици, и всички други светии, като в тяхна чест устройваме празници, издигаме храмове, служим литургии, пеем песнопения и т.н? Не са ли за нас светиите нещо като божества, от които чакаме благосклонност и помощ, и които надали не изместват почитанието ни към Бога?
В такова нещо желаят да ни обвинят протестантите, само че на вятъра. Ние бихме били идолопоклонници, в случай че боготворяхме светците и в случай че с тяхното удостояване бихме затъмнили Божията популярност. Но ние не ги боготворим и никого не слагаме на мястото на Иисус Христос, нашият единствен Спасител, Изкупител и Ходатай. Ние единствено следваме думите на Иисус Христос, който е споделил на Своите апостоли, а посредством тях и на всички свои светии: “Който приема вас, Мене приема, а който одобри Мене, приема Тогова, който Ме е пратил ” (Мат.10:40)
При идолопоклонничеството кумирите отдалечават поклонниците си от същинския Бог, а при почитането на светиите се получава тъкмо противоположното: светиите сякаш хващат за ръка пристигналите при тях по-малки техни братя и ги завеждат при Христа, а с това и при Бога. Православният християнин вижда в светиите Божии угодници и не го боготвори, а уважава, точно уважава, тъй като е дисциплиниран към боговдъхновеното Св. писание, което поучава всички правилни: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им ”(Евр.13:7).
Почитането на светиите е огромна психическа нужда за същински вярващия в Бога. Те улесняват християнина в доближаването му до небето. Те са належащо ходило сред греховната богоотдалеченост и възсъединяването в Бога. Св. деятел Павел приказва на вярващите: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа ” (1.Кор. 1.1:1). Ако би трябвало напряко да догонваме Христа, какъв брой хора биха се отчаяли в това непостижимо начинание. Иисус Христос е неосъществим пример на всички съвършенства. Но светиите ни улесняват и предизвикват в стремежа към Бога. Много от тях преди са живеели елементарен живот, други може би са били неверни като нас и даже по-грешни от нас, но с Божията помощ са станали светии! Перипетиите на техния живот са толкоз поучителни! Техните изкупления, битки, подвизи и религия – всичко може да окуражи слабите. Чрез житията те ни приказват: “И ние бяхме индивиди с немощи като вашите. Но с божията помощ победихме прегрешението. След като ние успяхме, и вие с Божията помощ ще се доближите до Бога ”. Така светиите не ни задържат при себе си, както вършат идолите, препоръчвайки се за божества, а ни водят при Бога.
Почитайки светиите, ние се учим да служим на Бога, както са му служили и чествайки ги, популяризираме още повече Бога, Който е дивен в своите светии. Затова почитането на светиите не е нарушаване на тази Божия заповед.
2. Почитането на светите икони
Тази Божия заповед не ни не разрешава да имаме свещени изображения. Това се вижда ясно още в Стария завет, където Бог заповядал на Мойсей да сложи в скинията (подвижния еврейски храм) златни свещени изображения на херувими, и то да ги сложи в Светая светих, накъдето народът се обръщал да се покланя на Бога (Изх.25:18-19). Знае се също, че в храма, построен от Соломон, на стените били изписани облиците на херувими, такива имало и на вратите на храма (3 Царства 6:23-29, 32, 35).
Думата икона по генезис е гръцка и на български език значи облик или изображение. Така се назовават в Православната черква свещените изображения на Бога, на явилия се в плът Син Божий – Господ Иисус Христос, на пречистата Негова Майка и на светиите му. Историята свидетелствува, че християните от най-дълбока античност почитали иконите и ги употребявали в молитвените си събрания, а също и по домовете си.
Същинският подем на иконопочитането почнало от времето на св. равноапостолен цар Константин Велики (324-337). Тогава е почнало интензивно храмостроене и грижливо накичване на новопостроените храмове с разнообразни икони и фрески.
Да почитаме иконите като свещени изображения и да ги използваме за благовейно спомняне делата на Бога и на светиите Му не опонира на втората Божия заповед: иконите са като книги, написани вместо с букви с облици и предмети. Иконите ни оказват помощ за придобиването на нашето вътрешно благоговейно въодушевление. Почитането на иконите оказва благотворно деяние върху нравствения живот на християните. Когато гледаме иконите и им се покланяме, би трябвало да устремяваме въображаемо взор към изобразените на тях светии, а посредством тях – към Бога.
Като знак на това, че почитането на светите икони не е обратно на Бога, служи и обстоятелството, че Господ самичък отпечата облика си върху забрадка – неръкотворния Си облик, а по този начин също прави някой икони средства, посредством които излива благодеянията Си върху вярващите, такива икони ние назоваваме чудотворни.
3. Греховете срещу втората Божия заповед
Общото наименование на прегрешението срещу втората Божия заповед е идолопоклонство – обоготворяване на кумири или идоли.
Освен идолопоклонството, особено за езичниците, има и вътрешно идолопоклонство, едва забелязващо се, на което могат да се отдават хора, вярващи в същинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни пристрастености, които превземат душата ни и стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите отговорности към Него и ближните.
Главните прояви на това толкоз фино идолопоклонство са:
– Користолюбие – ламтеж, неутолим блян към замогване. Користолюбивите хора се грижат единствено за благосъстоянието си и то става за тях кумир. Св. ап. Павел написа: “Користолюбието е идолослужение ” (Кол.3:5).
– Чревоугодие – проявено в лакомство, преяждане и пиене. Св. ап. Павел споделя за такива: “Техният Бог е коремът ” (Филип.3:19). Казано с други думи, техният Бог е коремът, на който те слугуват.
– Горделивост – човек слага нагоре от всичко своите достолепия и качества, и те стават негов кумир.
– Суетност – постоянно съпровожда горделивоста
– Лицемерие – когато човек не е по душа благоверен, се старае да демонстрира външно благочестие и по този метод да завоюва популярност пред другите.
4. Добродетели предписвани от Втората заповед
Като не разрешава нагоре посочените грехове, Втората божия заповед по индиректен метод ни учи и на добродетели:
– Безкористие и благотворителност – да даваме потребното на нуждаещите се, да облекчаваме участта на вдовици и сираци, да изтриваме сълзите на страдащите
– Въздържание и пост – под самоограничение би трябвало да разбираме благоразумно използуване на всички наши сили за живот. Въздържанието е належащо за нашето нравствено съвършенство и нужда за телесното ни здраве и дългоденствие.
Постът и въздържанието от някои типове храни не е единствено просто сдържаност в яденето и пиенето, а висша степен на самоограничение, което се изисква от нас в несъмнено време съгласно Устава на Православната черква.
– Смирение и същинско непресторено благочестие – християнското примирение не е единствено израз на усещане слабостите и греховете, само че и откровено признание, че в случай че нещо е реализирано, то е направено с плодородната Божия поддръжка.
Сам Господ Иисус Христос ни учи да бъдем смирени, както той споделя за себе Си: “смирен по сърце ” (Мат.6:3), т.е, освен да не акцентираме своите положителни каузи пред хората, освен да не описваме, само че даже и да не мислим за тях, да не се хвалим с тях в душата си, да не ги акцентираме като наша заслуги, а да считаме себе си “слуги негодни, направили това, което сме длъжни да правим ” (Лука 17:10).
И по този начин, дано да служим и се покланяме единствено на същинския Бог и Творец, на Неговите ангели, угодници и светии, а не на творението Му. АМИН!
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
“Не си прави идол и никакво изображение на това,що е горе на небето, що е долу на земята, и що е въвводата под земята; не им се кланяй и не им служи ”
(Изх.20:4-5)
Кумир или кумир, съгласно самата заповед, се назовава изображението на някоя гад, някое Божие създание, което е на небето – небесните светила, или на земята – разнообразни одушевени и неодушевени предмети, или във водата – разнообразни водни животни, твари, на които хората се покланят и им служат, вместо на Бога. Втората Божия заповед не разрешава да се покланяме на идолите, които са мислени божества или изображения на лъжовни богове.
1. Почитането на светиите
Тук може да възникне въпросът: “Не се ли провиняваме против тази божия заповед ние – православните християни, които, вярвайки в Бога и служейки Нему, почитаме още и св. Богородица, и св. апостоли, и св. мъченици, и всички други светии, като в тяхна чест устройваме празници, издигаме храмове, служим литургии, пеем песнопения и т.н? Не са ли за нас светиите нещо като божества, от които чакаме благосклонност и помощ, и които надали не изместват почитанието ни към Бога?
В такова нещо желаят да ни обвинят протестантите, само че на вятъра. Ние бихме били идолопоклонници, в случай че боготворяхме светците и в случай че с тяхното удостояване бихме затъмнили Божията популярност. Но ние не ги боготворим и никого не слагаме на мястото на Иисус Христос, нашият единствен Спасител, Изкупител и Ходатай. Ние единствено следваме думите на Иисус Христос, който е споделил на Своите апостоли, а посредством тях и на всички свои светии: “Който приема вас, Мене приема, а който одобри Мене, приема Тогова, който Ме е пратил ” (Мат.10:40)
При идолопоклонничеството кумирите отдалечават поклонниците си от същинския Бог, а при почитането на светиите се получава тъкмо противоположното: светиите сякаш хващат за ръка пристигналите при тях по-малки техни братя и ги завеждат при Христа, а с това и при Бога. Православният християнин вижда в светиите Божии угодници и не го боготвори, а уважава, точно уважава, тъй като е дисциплиниран към боговдъхновеното Св. писание, което поучава всички правилни: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им ”(Евр.13:7).
Почитането на светиите е огромна психическа нужда за същински вярващия в Бога. Те улесняват християнина в доближаването му до небето. Те са належащо ходило сред греховната богоотдалеченост и възсъединяването в Бога. Св. деятел Павел приказва на вярващите: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа ” (1.Кор. 1.1:1). Ако би трябвало напряко да догонваме Христа, какъв брой хора биха се отчаяли в това непостижимо начинание. Иисус Христос е неосъществим пример на всички съвършенства. Но светиите ни улесняват и предизвикват в стремежа към Бога. Много от тях преди са живеели елементарен живот, други може би са били неверни като нас и даже по-грешни от нас, но с Божията помощ са станали светии! Перипетиите на техния живот са толкоз поучителни! Техните изкупления, битки, подвизи и религия – всичко може да окуражи слабите. Чрез житията те ни приказват: “И ние бяхме индивиди с немощи като вашите. Но с божията помощ победихме прегрешението. След като ние успяхме, и вие с Божията помощ ще се доближите до Бога ”. Така светиите не ни задържат при себе си, както вършат идолите, препоръчвайки се за божества, а ни водят при Бога.
Почитайки светиите, ние се учим да служим на Бога, както са му служили и чествайки ги, популяризираме още повече Бога, Който е дивен в своите светии. Затова почитането на светиите не е нарушаване на тази Божия заповед.
2. Почитането на светите икони
Тази Божия заповед не ни не разрешава да имаме свещени изображения. Това се вижда ясно още в Стария завет, където Бог заповядал на Мойсей да сложи в скинията (подвижния еврейски храм) златни свещени изображения на херувими, и то да ги сложи в Светая светих, накъдето народът се обръщал да се покланя на Бога (Изх.25:18-19). Знае се също, че в храма, построен от Соломон, на стените били изписани облиците на херувими, такива имало и на вратите на храма (3 Царства 6:23-29, 32, 35).
Думата икона по генезис е гръцка и на български език значи облик или изображение. Така се назовават в Православната черква свещените изображения на Бога, на явилия се в плът Син Божий – Господ Иисус Христос, на пречистата Негова Майка и на светиите му. Историята свидетелствува, че християните от най-дълбока античност почитали иконите и ги употребявали в молитвените си събрания, а също и по домовете си.
Същинският подем на иконопочитането почнало от времето на св. равноапостолен цар Константин Велики (324-337). Тогава е почнало интензивно храмостроене и грижливо накичване на новопостроените храмове с разнообразни икони и фрески.
Да почитаме иконите като свещени изображения и да ги използваме за благовейно спомняне делата на Бога и на светиите Му не опонира на втората Божия заповед: иконите са като книги, написани вместо с букви с облици и предмети. Иконите ни оказват помощ за придобиването на нашето вътрешно благоговейно въодушевление. Почитането на иконите оказва благотворно деяние върху нравствения живот на християните. Когато гледаме иконите и им се покланяме, би трябвало да устремяваме въображаемо взор към изобразените на тях светии, а посредством тях – към Бога.
Като знак на това, че почитането на светите икони не е обратно на Бога, служи и обстоятелството, че Господ самичък отпечата облика си върху забрадка – неръкотворния Си облик, а по този начин също прави някой икони средства, посредством които излива благодеянията Си върху вярващите, такива икони ние назоваваме чудотворни.
3. Греховете срещу втората Божия заповед
Общото наименование на прегрешението срещу втората Божия заповед е идолопоклонство – обоготворяване на кумири или идоли.
Освен идолопоклонството, особено за езичниците, има и вътрешно идолопоклонство, едва забелязващо се, на което могат да се отдават хора, вярващи в същинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни пристрастености, които превземат душата ни и стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите отговорности към Него и ближните.
Главните прояви на това толкоз фино идолопоклонство са:
– Користолюбие – ламтеж, неутолим блян към замогване. Користолюбивите хора се грижат единствено за благосъстоянието си и то става за тях кумир. Св. ап. Павел написа: “Користолюбието е идолослужение ” (Кол.3:5).
– Чревоугодие – проявено в лакомство, преяждане и пиене. Св. ап. Павел споделя за такива: “Техният Бог е коремът ” (Филип.3:19). Казано с други думи, техният Бог е коремът, на който те слугуват.
– Горделивост – човек слага нагоре от всичко своите достолепия и качества, и те стават негов кумир.
– Суетност – постоянно съпровожда горделивоста
– Лицемерие – когато човек не е по душа благоверен, се старае да демонстрира външно благочестие и по този метод да завоюва популярност пред другите.
4. Добродетели предписвани от Втората заповед
Като не разрешава нагоре посочените грехове, Втората божия заповед по индиректен метод ни учи и на добродетели:
– Безкористие и благотворителност – да даваме потребното на нуждаещите се, да облекчаваме участта на вдовици и сираци, да изтриваме сълзите на страдащите
– Въздържание и пост – под самоограничение би трябвало да разбираме благоразумно използуване на всички наши сили за живот. Въздържанието е належащо за нашето нравствено съвършенство и нужда за телесното ни здраве и дългоденствие.
Постът и въздържанието от някои типове храни не е единствено просто сдържаност в яденето и пиенето, а висша степен на самоограничение, което се изисква от нас в несъмнено време съгласно Устава на Православната черква.
– Смирение и същинско непресторено благочестие – християнското примирение не е единствено израз на усещане слабостите и греховете, само че и откровено признание, че в случай че нещо е реализирано, то е направено с плодородната Божия поддръжка.
Сам Господ Иисус Христос ни учи да бъдем смирени, както той споделя за себе Си: “смирен по сърце ” (Мат.6:3), т.е, освен да не акцентираме своите положителни каузи пред хората, освен да не описваме, само че даже и да не мислим за тях, да не се хвалим с тях в душата си, да не ги акцентираме като наша заслуги, а да считаме себе си “слуги негодни, направили това, което сме длъжни да правим ” (Лука 17:10).
И по този начин, дано да служим и се покланяме единствено на същинския Бог и Творец, на Неговите ангели, угодници и светии, а не на творението Му. АМИН!
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ