Как сме се появили и защо останалите примати не са еволюирали в хора
Съвременните шимпанзета са съществували доста по-дълго, близо 1 милион години, спрямо Хомо сапиенсите – от единствено ок. 300 000 години. Но ние с тях към този момент сме тръгнали по разнообразни еволюционни пътища от най-малко 6-7 милиона години. Ако приемем, че шимпанзетата са наши далечни братовчеди, то е като нашият финален общ предтеча да е пра-пра-прабаба, която през днешния ден има единствено двама живи потомъка.
Причината другите примати да не еволюират в хора е, че те и по този начин се оправят отлично с оцеляването си и просто няма потребност от това. С други думи, те имат оптималните физически индикатори и вид държание за разцвет в ареала, който населяват. Всички съществуващи в днешно време примати, от планинските горили в Уганда, през маймуните-ревачи в Америките, до лемурите в Мадагаскар, от дълго време са потвърдили, че са идеално приспособени за оцеляване в техните естествени хабитати и нямат потребност да поемат по друг път на еволюция, най-малко до момента в който не настъпят нужните за това основни промени в заобикалящата ги среда. Оттук идва неправилното разбиране у огромна част от хората, че тяхната еволюция е спряла пък нашата не и оттова постоянно задаваният и също толкоз неправилен въпрос за какво това е по този начин. Това несъмнено не е правилно и еволюцията в никакъв случай не стопира да тече, само че тя не е нещо неотклонно и изобщо не е наложително да протича при другите, по този начин както е протекла при нас.
Така че приматите не престават да еволюират и сега, единствено че в посока за рационализиране към изискванията в тяхната си среда, не можем да чакаме да еволюират като нас, които от дълго време обитаваме радикално друга среда, където целите за акомодация са напълно други. Допреди към 7 милиона години и обратно, това не е било по този начин, защото техните и наши предшественици са живеели в задоволително сходна среда. В някакъв миг обаче част от популациите на общите ни предшественици са попаднали измежду по-различния саванен пейзаж на Източна Африка и са почнали последователно да се приспособяват към него.
В джунглите на Централна и Западна Африка, където другата част от популациите е траяла да живее, е допустимо напредването на дълги дистанции през гъстите корони на тропическите дървета на практика без изобщо да се стъпва на земята. Затова при тях хватателните пръсти и длани на долните крака по този начин и не еволюират в ходила. Докато в откритите пространства на изток, напредването няма по какъв начин да се реализира по този метод, тъй като дърветата и храстите там са на огромни дистанции едни от други, а на някои места даже и напълно липсват. Това от единствено себе си постанова за един примат или да се научи да се движи изправен, или просто да не оцелее. За благополучие нашите предшественици са съумели да се научат с времето. И в случай че някой търси някаква божествена, извънземна или различен тип свръхестествена интервенция във възникването на човечеството, такава просто няма. Всичко се случва по изцяло натурален и законосъобразен метод. Напред в поколенията са почнали да предават гените си единствено екземпляри можещи по-дълго и по-стабилно да се придвижват прави, което им е давало преимущество пред останалите по-лесно да виждат врага или плячката отдалеко, както и по-бързо да бягат от хищниците или след жертвите си. Само най-хубавите в тази област са предавали гените си и последователно качествата на типа са се подобрявали от ден на ден и повече в тази тенденция.
Посоката към подобен тип развиване може да се каже, че е директно обвързвана с изправянето, съчетано с поредност от други значими фактори зародили след това. С изправянето горните два крайника се освобождават и прачовеците стартират от ден на ден да ги употребяват за боравене с разнообразни предмети. Приматите, несъмнено, също са задоволително сръчни, с цел да хващат пръчки и камъни, както и да ги употребяват по всякакви предопределения, само че за малко, тъй като откакто се наложи да се придвижат докъдето и да било, без значение по земята или дърветата, към този момент ще са им нужни и четирите крайника. Съответно няма по какъв начин повече да държат тези предмети и се постанова незабавно след използването им те да бъдат захвърлени. Изправеният примат обаче може да отнесе със себе си някой изострен камък или дълга права пръчка на несигурно дълго разстояние и за несигурно дълго време, тъй че да го употребява непрекъснато.
Това към този момент дава сериозен подтик и прерогативи на изправените ни предшественици, а с изключение на всичко друго поражда у тях схващането за полезността на другите предмети и смисъла на притежанието им. От което идва идната естествена стъпка всеки да търси задоволително положителни такива предмети за себе си, а в случай че не може да ги откри благодарение на непрекъснато свободните си горни крака да се помъчи да ги обработи тъй че да му правят задоволително добра работа. Така последователно се появява и труда, а в следствие и изкуството и в един миг „ освободените ” от непрекъснато държане за клоните горни крака се оказват още веднъж непрекъснато заети, единствено че с потребна активност, която настрана развива доста мисълта и въображението. Друг инцидентен фактор за умствения им прогрес е това, че в саваните и откритите пространства, за разлика от джунглите, е цялостно със стада от едри копитни бозайници и непрекъснато някъде има мърша, която се вижда елементарно от доста надалеч заради кръженето на лешоядите над нея.
Тя съвсем постоянно е солидно, в случай че не и напълно оглозгана от мършоядите, само че даже и тези с най-мощните челюсти не съумяват да строшат средата на по-твърдите кости на едрите бозайници. Така че вътре остава костния мозък, легнал в стеснен улей от който те не могат да го извадят. Сръчните прачовеци обаче могат употребявайки клечки да го изгребат целия, а потреблението му е доста потребна за оросяването на мозъка и стимулирането на мисловната активност. А откакто към този момент са налични сръчността и въображението, оттова нататък е въпрос на време острия камък да бъде закрепен на върха на пръчка, да се овладее огъня и този тип да се трансформира в преобладаващ супер див звяр, който един ден да превземе планетата.
Колкото до шимпанзетата и горилите, те също са се трансформирали много от момента, в който нашите пътища са се разклонили. Доказателство за това е и фактът, че северните шимпанзета и шимпанзетата бонобо, разграничени от огромната река Конго, към този момент са почнали да еволюират по разнообразни пътища и да се отделят едни от други още преди ок. 930 000 години и към този момент са класифицирани като два обособени типа. Тъй че както ние, по този начин и те малко или доста, към този момент се разграничават от общите ни прадеди.
Но както към този момент споменахме, руслото по което продължава тяхното еволюционно развиване, тече съгласно средата на тропическите джунгли, относително близка до тази, която и ние сме обитавали преди да се надигнем. Естествено това не значи, че в случай че в този момент изсечем джунглите, горилите, шимпанзетата и орангутаните на часа ще се изправят и ще овладеят огъня и електричеството. Те ще измрат доста бързо в случай че това се случи, защото организмите мъчно се приспособяват при толкоз внезапни промени в околната среда. Това би трябвало да стане последователно с цел да могат те да се приспособяват и да еволюират в друга тенденция, евентуално сходна на нашата, само че отново не е несъмнено, тъй като всички условия няма по какъв начин да са безусловно същите. Такъв опит няма потребност да се прави и изсичането на горите, да вземем за пример, е една от най-големите неточности, които можем да създадем. Докато не унищожаваме естествения хабитат на останалите примати, те сигурно ще продължат своето сполучливо битие и адаптиране надалеч в бъдещето. И точно това е, което би трябвало да създадем – да пазим природата, да не нарушаваме естествената им среда и да оставим този виртуозен феномен еволюцията, да тече по този начин както тя си знае.
