Осиновихме момиче от дом за сираци. Един ден на вратата ни се позвъни…
Съпругът ми и аз не можахме да си имаме бебе. След куп несполучливи опити взехме решение да осиновим дете. По това време към този момент бях навършила 42. Затова не желаех да взема доста малко дете, с цел да не се занимавам с памперси, защото към този момент щеше да ми е мъчно. А и не желаех да съм остаряла, когато детето порасне.
Харесахме едно момиче. Беше на седем години и доста интелигентна за възрастта си. Започнахме да я посещаваме, давахме й дарове. Веднъж успяхме да я заведем в аквапарка.
След като подготвихме всички документи, успяхме да я приберем вкъщи. Там подготвихме за нея стая, цялостна с играчки и всичко належащо за едно момиченце.
Всичко беше ужасно до избран миг. Един ден непозната жена се появи на прага на жилището ни.
Тя съобщи, че е майка на момичето и е пристигнала за нея. Казахме й, че в този момент цялата отговорност за развъждането на детето е на нас, защото сме я осиновили. И не трябва да е тук. Не можехме да създадем друго.
Трябваше да видите външния й тип и метода, по който се държеше. Мислехме, че това ще е задоволително и тя няма да ни тормози повече.
След известно време установихме, че от жилището да почнали да изчезват разнообразни движимости. Не можах да намеря пръстена, подарен от баба ми. Съпругът ми загуби часовника си. После забелязахме изгубването на пари, мобилни телефони.
Волю-неволю стартира да се прокрадва подозрението, че щерка ни е отговорна. И съседката удостовери мислите ми. Тя сподели, че видяла непозната жена да се мотае под прозорците. Тя убеждавала нашето момиче да й хвърля нещата от прозореца за нея. Всичко това се случило, до момента в който бяхме на работа. Сега всичко е ясно.
Мъжът ми и аз сме комплицирани. Трябва ли да отидем в полицията. Жената може да бъде осъдена, само че и щерка ни е забъркана в това. Тя може също да пострада. И не е ясно какво й е споделила биологичната й майка.
Всичко е доста мъчно и неприятно.
