Съпруга на убиец“ е завладяващ трилър на Виктор Метос -

„ Съпруга на палач “ е вълнуващ трилър на Виктор Метос - сполучлив създател на повече от 50 романа и е номиниран за влиятелната премия " Едгар " за най-хубав разказ.

„ Съпруга на палач “ споделя историята на Джесика Ярдли - сполучлив прокурор, грижовна майка и брачна половинка.

Един ден Джесика схваща, че брачният партньор и татко на детето ѝ е упрекнат за серия от чудовищни убийства.

Предлагаме ви фрагмент от „ Съпруга на палач “:

„ Онова, което ви разкрива съзнанието, е единствено проблясък от пламъците на подсъзнанието. Под съзнателния ни разум се разстила гора от ужаси, от целия мрак на природата. Понякога тези призрачни проблясъци се освобождават и от бездната изскачат чудовища “.

            „ Психология на подсъзнателните подтици “ – доктор Никола Лагран

1.

Джордан Русо отвори предната дясна врата и скочи в придвижване от колата.

Усети парещия асфалт под босите си крайници, а настилката охлузи кожата по коленете и бедрата ѝ. По тялото ѝ се разлетя такава болежка, като че ли се бе запалила.

Дори не съумя да изпищи, ударът от рухването изтласка въз-духа от белите ѝ дробове. Усети усета на кръвта, която се събра в устата ѝ, и облиза с език ръбовете на разрушените си зъби. Опита да седне, само че зашеметяваща мъка я повали, все едно в тялото ѝ се забиха хиляди ками. За момент реши, че си е счупила ребрата. Въпреки това Джордан се насили да стане, въпреки че бе изтръпнала от болката.

Огледа се в близост. Нямаше нищо друго с изключение на ясно синьо небе, червеникави скали, пясъчни дюни и кактуси в продължение на километри, типичният пейзаж за вътрешността на пустинята в Невада.

Някъде напред се чу пронизително изсвирване – колата бе набила спирачки.

Неее – промълви с последни сили Джордан, от гърлото ѝ излезе нещо като глухо стенание.

Тя се изправи, само че десният ѝ крайник се огъна. Джордан стисна зъби, още веднъж се изправи и закуцука към голямото скално об- разувание в близката пясъчна дюна.

Обърна се и видя, че мъжът излиза от колата.

- Не, не...

Прииска ѝ се да побегне, само че се спъна на два пъти. Сети се за майка си и се разплака. Ако почине тук, майка ѝ щеше да остане напълно сама в онази огромна къща и в никакъв случай няма да раз- бере какво се случи с нея.

Кракът още веднъж ѝ изневери, само че Джордан стигна до една канара и се свлече, подпря се на нея, с цел да резервира равновесие, след това запълзя, искаше да се скрие откъм гърба. Между скалите видя дребна ниша, отворът не беше огромен, само че може би ще е задоволителен...

Джордан едва-едва провря тяло през отвора, скалите одраха кожата ѝ и мъчително притиснаха наранените ѝ ребра. Болката беше толкоз ужасяваща, че постави ръка на устата, с цел да заглуши писъка.

Нишата се оказа огромна колкото един килер. Джордан се вмъкна и погледна нагоре. През тесния процеп проникваше вързоп слънчева светлина. С треперещи ръце Джордан бръкна в джоба и извади мобилния телефон. Екранът беше счупен, само че телефонът въпреки всичко работеше.

Моля те, апелирам те, апелирам те, апелирам те... – шепнеше с последни сили тя.

Набра 911, само че не съумя да се свърже. Нямаше покритие, а силите я напуснаха до дъно, когато чу какъв брой е безшумно от другия завършек на линията.

По пясъка на открито заскърцаха стъпки.

- Не! Помогнете ми! Моля ви, някой да ми помогне! Дърпането, което усети, едвам не изтръгна крайници ѝ от ставата. Вкопчи се с пръсти в земята, само че не хвана нищо с изключение на пясък... Още едно мощно дърпане и Джордан се озова под горещите лъчи на слънцето. Изпищя неистово, след това върху нея падна сянка.

2.

Писък раздра тишината в правосъдната зала.

Джесика Ярдли отстъпи към свидетелската пейка, когато подсъдимият Доналд Бъроу скочи откъм масата на отбраната. Ярдли видя яростта му, зашеметяващата ненавист... За миг всички, даже юристът, се втрещиха. Никой не го спря.

И след това внезапно, с нормалната скорост за правосъдната зала, единият пристав прихвана през кръста Бъроу, различен го връхлетя, заби коляно в гърба му и дръпна ръцете му под изострен ъгъл обратно. Писалката, която Бъроу беше сграбчил вместо оръжие, изпадна от шепата му.

Ярдли въздъхна, даже не съзнаваше, че е затаила мирис. Съдията удари с чукчето и прикани за ред и успокоение. Ярдли се обърна към младата жена на свидетелската пейка, гимназистката, която Бъроу беше заключил в мазето си, а след това, след два дни, тя съумяла да се обади на полицията. Девойката трепереше, избърса с хартиена забрадка дланите си, а Ярдли хвана ръката ѝ.

- Той към този момент не може да те нарани!

- Моля, отбраната и обвиняването да се приближат! – кресна съдията.

Ярдли и Мартин Салинджър се приближиха до него, а той изключи микрофона и изсъска:

- Сигурен съм, че имате предложение, господин Салинджър!

- Пледирам за погрешно извършен развой, почитаеми арбитър. Няма по какъв начин правосъдните заседатели да бъдат безпристрастни, откакто видяха това.

Ярдли повдигна вежди в неразбиране и възрази:

- Не съм съгласна! В делото „ Гори против Съединените щати “ Върховният съд обяснява, че погрешно извършените процеси служат, с цел да защитят подсъдимите от предубедено държание от страна на обвиняването или на съдията, а не от личното им държание. В противоположен случай, постоянно когато някой правосъден развой не върви добре, обвиненият може да нападне някого с химикалка и... да получи нов развой.

Съдията кимна.

- Госпожа Ярдли е права. Хайде да се върнем към протокола и да го създадем публично.

- Почитаеми арбитър – продължи Салинджър, – вие все едно към този момент осъдихте клиента ми, тъй като няма по какъв начин тези правосъдни заседатели да останат безпристрастни.

- Тогава му кажете идващия път да не атакува хора пред тях – тросна се Ярдли.

- Взех решение, господин Салинджър, и вие ще бъдете свободен да го обжалвате. Моля, върнете се на местата си.

Веднага щом правосъдното съвещание за деня беше закрито, Салинджър се наведе над пътеката сред редовете.

- Важи ли към момента предлагането за съглашение на прокуратурата, Ярдли? Трийсет години?

- Да.

- Тогава ми дай половин час, благодаря ти, че си го запазила отворено. Много прокурори не биха го създали.

- Не съм отмъстителна, Мартин. Ако искаш, вярвай, аз съм тук, с цел да защитя и неговите права.

В същия миг телефонът ѝ стартира да вибрира, тя подвигна ръка и направи знак на Салинджър, че ще чака да ѝ се обади. Погледна кой се обажда и стомахът ѝ се сви по-силно, в сравнение с когато Бъроу се опита да я нападне. Търсеха я от учебното заведение на щерка ѝ.

- Какво е направила отново Тара?

- Мисля, че е най-добре да говорите с господин Джаксън Денис, секретарката на гимназията, звучеше прочувствено и в това време съществено. – Тара е в кабинета му сега. Можете ли да дойдете?

- Добре, дайте ми половин час.

Ярдли взе кожената си чанта и стана, когато видя двама мъже с тъмни костюми. Бяха застанали в дъното на правосъдната зала. Единият носеше ламиниран бадж на сътрудник на Федералното бюро за следствие, закачен на гайка начело на панталона, с цел да може по-лесно да влиза и излиза от правосъдната палата с оръжието си. Косата му беше дълга до раменете и с леко набола брада – нещо, за което Ярдли знаеше, че шефът му в Лас Вегас го е мъмрил няколко пъти, нещо като необикновен почетен знак. Кейсън Болдуин нееднократно ѝ беше казвал: „ Майната му на Дж. Едгар Хувър и неговите юпита “.

Мъжът с Болдуин беше латиноамериканец, невисок и цялостен, с неизбледняло леке от остаряла, частично заличена татуировка, която се подаваше отдолу под десния му ръкав.

- Трийсет години, че е примамил момичето в колата си пред черква и това, което е направил по-късно? – попита Болдуин, до момента в който Ярдли се приближаваше до тях. – На мен ми се коства, че би трябвало да получи доживотна присъда.

Тя се усмихна. Изглеждаше напълно същият, както в миналото, когато се срещаха за малко.

- Правосъдието се ползва еднообразно за всички, или не се ползва за никого. Това беше интервалът, избран от федералните ограничения за наказване, по тази причина му дадох толкоз.

- Изчислено е по този начин, тъй като е първото му нарушаване, само че той отново си остава отпадък.

- Но и той има права като всички други, няма по какъв начин да му ги лишава.

Болдуин се подсмихна.

- Винаги си имала меко сърце – погледна към другия мъж.

Това е Оскар Ортис, Оскар – Джесика.

В същия миг Ортис получи текстово известие, погледна си телефона и пусна едно „ Здравейте “ на Джесика Ярдли.

Ярдли отстъпи настрана, когато фамилията на Доналд Бъроу мина край нея, с цел да излязат през двойните порти. Другите не я погледнаха даже, само че майка му се втренчи в нея със зачервени, цялостни със сълзи очи, и сподели:

- Дано да имате наследник и да му се случи същото, с цел да почувствате какво е да знаете, че момчето ви ще почине в клетка!

Ярдли изчака безмълвно, до момента в който се изнизаха на открито.

- Пфу, все едно и също – изпъшка Ортис. – Кажете на сина си да престане да ядосва Господ и няма да му се случва нищо неприятно.

Болдуин го изгледа, а след това се обърна към Ярдли.

- Може ли да поговорим?

- Няма по какъв начин, преди малко се обадиха от учебното заведение на Тара и би трябвало да отида там.

- Само за секунда...

- Колата ми е в подземния паркинг, може да приказваме по пътя.

- Не, не, желая да приказваме уединено. Ако може! Обещавам, че няма да отнеме доста време.

Изражението на Ортис също беше с напрежение. Ярдли погледна първо единия, след това другия. Можеше да обсъдят всички елементарни рутинни неща по телефона, само че Болдуин бе пристигнал персонално. Явно ще желае от нея нещо, което няма да ѝ хареса.

- Добре, само че имам единствено няколко минути.

***

Федералният съд – на Втора улица в Лас Вегас, съставлява квадратна четириетажна постройка от стомана и стъкло, някои чиновници я назоваха „ Кубът на Боргите “, само че Ярдли не разбираше за какво.

Стаята за срещи сред юристи и клиенти беше огромна, с дъбови маси и с прозорци, които гледат към улиците с палми от двете страни. Ярдли седна и остави чантата си на пода, Ортис затвори вратата.

- Ти съумя да заковеш Похитителя от Гарет Стрийт – стартира Болдуин. – Реши огромен случай, Джесика. Кварталът извади шанс, че Бъроу не умъртви някого.

- Заслугата е на момичето, намерило е метод да избяга. Искай, Кейсън, хайде.

- Какво?

- Искаш от мен нещо и си нервозен, че ще откажа. Затова си пристигнал персонално, следобяд, когато знаеш, че бързам да се прибера у дома, и може да се съглася – за по-удобно... Да не губим време, казвай.

Той се прокашля и погледна Ортис, на който очевидно му се видя занимателно, че Ярдли може толкоз елементарно да прочете мислите на колегата му. Болдуин отключи айпада си и го плъзна към нея.

Снимка на мъж и жена в спалня, снимана откъм долния завършек на леглото. Жена с дълга черна коса, с къса и тясна черна тениска и зелени бикини, а мъжът до нея – с черни боксерки. Двамата лежаха по стомах, а бялата пухена покривка беше подгизнала от тъмна кръв. На стената над главите им също имаше пръски кръв. Приличаха на драсканици със спрей, направени от хиперактивно дете. Ярдли разбра, че гърлата им са прерязани...

По тялото ѝ мина ледена вълна. Ахна безшумно, въпреки че не можеше да е сигурна дали мъжете не са я чули. Виждала бе сцената и преди. Много пъти. С времето спомените бяха удивително избледнели и неразбираеми, само че в този момент внезапно се върна- ха и я превзеха. Най-яркият беше за някогашния ѝ брачен партньор – Еди Кал, застанал пред нея в кухнята на едностайния им апартамент. Навън виеха сирени, а ботушите на екипа на специфичните елементи трополяха нагоре по бетонните стълби към втория етаж. Ярдли беше бременна с детето им, а Еди нежно постави ръце на раменете ѝ и сподели: „ Съжалявам, Джесика, пробвах се да спра... “

Това бяха последните му думи отпреди шестнайсет години. Изплуваха в паметта ѝ, като че ли преди малко ги е чула.

- София и Ейдриън Дийн – изясни Болдуин. – Намерени са преди към месец в дома им в северен Лас Вегас. – Той направи пауза. – Имат две деца, на три и на седем години. Те са ги разкрили сутринта. Спали са по времето, когато това се е случило с родителите им, което значи...

- Защо ми ги показваш, Кейсън? – обезпокоително го прекъсна Ярдли.

Той още веднъж погледна Ортис и след това плъзна идната фотография в айпада си. Ако облеклото не беше друго, можеше да помислиш, че е същата фотография. Брюнетка с дълга коса, която лежи по лице на легло със сиви чаршафи, а не бели, и мъж с баскетболни гащета и в миналото бяла тениска.

- Райън и Обри Олсън. Намерени са преди два дни в дома им в Сейнт Джордж, в Юта. Ще забележиш, че пръските кръв са...

- Много по-ужасни – хладно означи Ярдли и бутна айпа- да назад.

- Да, тъкмо по този начин.

- И въпреки всичко не разбирам за какво ми показваш тези фотоси, Кейсън.

Болдуин и Ортис се спогледаха. Ортис като че ли се усещаше неловко, че е тук.

- Мислим, че това е дело на подражател на Еди, Джес... И се нуждаем от помощта ти.