Трансплантациите в България - на път да бъдат окончателно спрени
Само две донорски обстановки за цялата 2020 година. И едвам 16 трансплантации за същата година. Вярно е, че коронавирус затормози така и така затормозения развой. Но и преди ковида цифрите си бяха плачевни.
" Ние до преди пандемията бяхме с три донора на милион население. Което съпоставено с Испания, които си бяха сложили за цел да имат 52 донора на милион население. То е несравнимо... ", сподели Сибила Маринова, която е координатор по донорство за област Велико Търново.
Но колкото повече понижава трупното донорство, толкоз повече би трябвало да се усилва броя на живото. Но нищо сходно не се е случило. Тенденцията даже е още по-изненадваща – броят на трансплантациите от жив донор падат, само че не и броят на трансплантираните.
" Специално тези, които се нуждаят от бъбречна трансплантация главно отиват към прилежащи страни. Най-вече в Турция в последно време. Една от главните аргументи за тях е, че откакто нашите лекари експерти колкото и да са положителни, те имат по две такива интервенции годишно. Което на процедура е нулев опит. Нулев на практика опит. Малко или доста това води до загуба на качества ", изясни Христина Николова от Асоциация на пациентите с бъбречни болести.
" Всеки се избавя поединично. Всеки си търси финансиране и желае да отиде в чужбина да трансплантира и тогава да се прибере в България. Лекарите, които трансплантират, нямат нужния опит. Нямат нужния брой интервенции, които би трябвало да се случат, с цел да придобият опит ", съобщи Мирослав Митев от Асоциация на чернодробно трансплантираните.
Така болните в България от дълго време са се отказали да разчитат на помощ у нас. Обръгнаха на непрекъснатата поръчка за смяна и неналичието на каквато и да е смяна. Дори и след приемането на Националната стратегия за поощряване на донорството и подкрепяне на трансплантациите. С ясно дефинирани пороци, тя трябваше да стартира работа. Но не би. И аргументите нямат нищо общо с ковида.
Приета в края на 2019 година, с ясна пътна карта, финансова рамка и определен координационен съвет да движи програмата – можеше най-малко един два организационни казуса да се отметнат. Но някои от посочените в съвета и до този миг даже не са осведомени, че са членове. При това състояние няма по какъв начин да се чака да е приключил една от най-важните задания – да задължи шефовете на лечебните заведения да провеждат и управляват всичко нужно при положение на донорска обстановка. Да наклони и финансовия интерес натам. Ключов проблем, който блокира донорството от години.
" Координаторите намерено на нашите срещи споделят, че управлението на тяхната болница считат, че това е активност, която единствено харчи пари и не ги поддържат да работят. Болниците губят, те не си възвръщат изцяло разноските и от тези разноски би трябвало да извадят и пари за труд ", съобщи Сибила Маринова.
" Лечебното заведение, което поддържа донора до момента в който бъде трансфериран, изразходва тези средства. Когато то бива трансферирано в другото лечебно заведение, то не получава средства, с цел да го поддържа ", разяснява Христина Николова.
Липсата на интерес от страна на лечебните заведения влачи след себе си и всичко останало. Като формалното установяване на комисии за установяване на мозъчна гибел и липса на старания за образование на координаторите.
" Те дори и на хартия да са задължени, в случай че няма способени готови хора, които да бъдат в комисията за мозъчна гибел, да могат да разпознават мозъчната гибел, да могат да вършат клиничния обзор, да интерпретират образните проучвания. Ако няма човек координатор, който да си прави работата, то отново няма да стане ", съобщи Сибила Маринова.
Но даже и при донорска обстановка, постоянно се оказва, че чакащите в листата към този момент не са подобаващи за трансплантация, тъй като късно са включени в листата на чакащите. Резултат на недомислено нормативно ограничаване.
" Например хората се включват в листа на чакащи едвам когато са стигнали на диализа. Те не могат да бъдат включени в листите и не могат да бъдат трансплантирани преди този момент. Това е един главен проблем, тъй като една трансплантация е доста по-успешна преди човек да е стигнал до диализа ", сподели Христина Николова.
Но за бебетата и децата до 3 годинки, които имат потребност от чернодробна трансплантация, решението би трябвало да е друго.
Мирослав Митев е донор на своята щерка.
" Нашата трансплантация се случи в Хамбурт по допустимо най-хубавия сюжет. Децата са доста малцина, които се нуждаят от трансплантации, особено за чернодробните трансплантации са 2-3-4-6 най-много в годината. В България самите лекари нямат този опит и по тази причина за предпочитане е децата да си вървят в чужбина ", разяснява Мирослав Митев.
Прост стопански разбор ще даде правилния отговор и за други редки трансплантации и здравната им целенасоченост да се правят у нас. А също и за потребността да се поддържат няколко трансплантационни центъра, да се прелицензират лечебните заведения, да излязат от зоната на здрача и да включат пациентите в контролните механизми. И доверието на хората ще се върне автоматизирано. Донорството е разтуха за околните, от която те имат потребност.
" Ние до преди пандемията бяхме с три донора на милион население. Което съпоставено с Испания, които си бяха сложили за цел да имат 52 донора на милион население. То е несравнимо... ", сподели Сибила Маринова, която е координатор по донорство за област Велико Търново.
Но колкото повече понижава трупното донорство, толкоз повече би трябвало да се усилва броя на живото. Но нищо сходно не се е случило. Тенденцията даже е още по-изненадваща – броят на трансплантациите от жив донор падат, само че не и броят на трансплантираните.
" Специално тези, които се нуждаят от бъбречна трансплантация главно отиват към прилежащи страни. Най-вече в Турция в последно време. Една от главните аргументи за тях е, че откакто нашите лекари експерти колкото и да са положителни, те имат по две такива интервенции годишно. Което на процедура е нулев опит. Нулев на практика опит. Малко или доста това води до загуба на качества ", изясни Христина Николова от Асоциация на пациентите с бъбречни болести.
" Всеки се избавя поединично. Всеки си търси финансиране и желае да отиде в чужбина да трансплантира и тогава да се прибере в България. Лекарите, които трансплантират, нямат нужния опит. Нямат нужния брой интервенции, които би трябвало да се случат, с цел да придобият опит ", съобщи Мирослав Митев от Асоциация на чернодробно трансплантираните.
Така болните в България от дълго време са се отказали да разчитат на помощ у нас. Обръгнаха на непрекъснатата поръчка за смяна и неналичието на каквато и да е смяна. Дори и след приемането на Националната стратегия за поощряване на донорството и подкрепяне на трансплантациите. С ясно дефинирани пороци, тя трябваше да стартира работа. Но не би. И аргументите нямат нищо общо с ковида.
Приета в края на 2019 година, с ясна пътна карта, финансова рамка и определен координационен съвет да движи програмата – можеше най-малко един два организационни казуса да се отметнат. Но някои от посочените в съвета и до този миг даже не са осведомени, че са членове. При това състояние няма по какъв начин да се чака да е приключил една от най-важните задания – да задължи шефовете на лечебните заведения да провеждат и управляват всичко нужно при положение на донорска обстановка. Да наклони и финансовия интерес натам. Ключов проблем, който блокира донорството от години.
" Координаторите намерено на нашите срещи споделят, че управлението на тяхната болница считат, че това е активност, която единствено харчи пари и не ги поддържат да работят. Болниците губят, те не си възвръщат изцяло разноските и от тези разноски би трябвало да извадят и пари за труд ", съобщи Сибила Маринова.
" Лечебното заведение, което поддържа донора до момента в който бъде трансфериран, изразходва тези средства. Когато то бива трансферирано в другото лечебно заведение, то не получава средства, с цел да го поддържа ", разяснява Христина Николова.
Липсата на интерес от страна на лечебните заведения влачи след себе си и всичко останало. Като формалното установяване на комисии за установяване на мозъчна гибел и липса на старания за образование на координаторите.
" Те дори и на хартия да са задължени, в случай че няма способени готови хора, които да бъдат в комисията за мозъчна гибел, да могат да разпознават мозъчната гибел, да могат да вършат клиничния обзор, да интерпретират образните проучвания. Ако няма човек координатор, който да си прави работата, то отново няма да стане ", съобщи Сибила Маринова.
Но даже и при донорска обстановка, постоянно се оказва, че чакащите в листата към този момент не са подобаващи за трансплантация, тъй като късно са включени в листата на чакащите. Резултат на недомислено нормативно ограничаване.
" Например хората се включват в листа на чакащи едвам когато са стигнали на диализа. Те не могат да бъдат включени в листите и не могат да бъдат трансплантирани преди този момент. Това е един главен проблем, тъй като една трансплантация е доста по-успешна преди човек да е стигнал до диализа ", сподели Христина Николова.
Но за бебетата и децата до 3 годинки, които имат потребност от чернодробна трансплантация, решението би трябвало да е друго.
Мирослав Митев е донор на своята щерка.
" Нашата трансплантация се случи в Хамбурт по допустимо най-хубавия сюжет. Децата са доста малцина, които се нуждаят от трансплантации, особено за чернодробните трансплантации са 2-3-4-6 най-много в годината. В България самите лекари нямат този опит и по тази причина за предпочитане е децата да си вървят в чужбина ", разяснява Мирослав Митев.
Прост стопански разбор ще даде правилния отговор и за други редки трансплантации и здравната им целенасоченост да се правят у нас. А също и за потребността да се поддържат няколко трансплантационни центъра, да се прелицензират лечебните заведения, да излязат от зоната на здрача и да включат пациентите в контролните механизми. И доверието на хората ще се върне автоматизирано. Донорството е разтуха за околните, от която те имат потребност.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ