Само десетилетие е нужно на глобалната общност да овладее проблема

Само десетилетие е нужно на световната общественост да овладее казуса с изтъняването на озоновия пласт. Три десетилетия обаче климатичните промени не престават да са във фокуса на интернационалната политика, а концентрацията на парникови газове в атмосферата не спира  да пораства. Тук ще разгледаме фактори като семиотичния заряд, чувството за заплаха и фабрикуването на незнание, и ще се опитаме да отговорим на въпроса: за какво с едни световни провокации съумяваме да се оправим по-бързо, а с други не.

Историята е цялостна с образци за дребни спорове, обществени проблеми, за немарливост, привички и даже най-хубави планове, трансформирали се в световни рецесии с друга мощ и обсег. Във всеки един миг ние съжителстваме с такива. Те могат да влошат качеството на живот или непосредствено да ни изтрият от лицето на земята. Списъкът е дълъг. Като стартираме с най-високия от десетилетия насам риск от нуклеарен спор, минем през провокациите от нарастващата антибиотична резистентност на редица патогени и стигнем до “дребни ” проблеми като тютюнопушенето, което годишно лишава над 8 млн. човешки живота по света. И въпреки от изследователска позиция сравняването на толкоз комплицирани феномени да крие известни опасности, триумфите при оправянето в множеството рецесии въпреки всичко си наподобяват. Както и неуспехите.

Независимо дали приказваме за климатичните промени, за изтъняването на озоновия пласт, за противодействието на пандемия или за различен световен проблем, пътят към преодоляването на рецесията минава през четири съществени стадия: дефиниране на казуса, разкриване на решения, реализиране на интернационално единодушие и използване на решенията. 

В първите два стадия се дефинират аргументите за казуса и се извеждат решения. С научни подходи се мерят точните мащаби, откриват се съответните причинители и се търсят способи за влияние върху тях. В третия стадий е време за повече организация и готовност. Нужни са управнически решения, а казусът се снабдява с политически фокус. Това е моментът за консолидация и за общ политически проект за деяние, който ще докара до сполучливо използване на решенията. Както ще забележим обаче, четвъртият стадий – използването на решения, може да зависи от мъчно предвидими фактори, които единствено науките за връзката и човешкото държание биха могли да обяснят. 

За да онагледим тази много опростена четиристепенна скица, ще използваме за образец реакцията на интернационалната общественост против една световна рецесия, която към този момент се намира под условен надзор:

Глобалните напъните против увреждането на озоновия пласт. 

В края на 70-те години на 20 век проучванията на горните пластове на атмосферата при Южния полюс стартират да демонстрират съществени промени. Озоновият пласт, предпазващ планетата ни от нездравословните ултравиолетови лъчи, е загубил близо половината от плътността си. Проблемът е с капацитет да заплаши земеделските реколти, здравето и даже живота в засегнатите елементи на планетата. Необходими са световни дейности. 

Учените откриват, че повода са употребяваните в промишлеността и бита хлорни съединения – най-вече хлорофлуоровъглероди (CFC). Стабилни, незапалими, неотровни и евтини, през 60-те години на ХХ век те към този момент се употребяват всеобщо като разтворители, в хладилната промишленост, за произвеждане на дезинфекционни средства, козметика, пожарогасители и доста други. В дезодорантите да вземем за пример, CFC е разтворителят, който придвижва аромата под формата на аерозол. Те са толкоз постоянни, че се разпадат единствено под въздействието на мощно ултравиолетово излъчване. Веднъж освободени на земната повърхнина, след време доближават стратосферата, където слънчевата UV радиация ги разпада, при което се отделя хлор. Само един хлорен атом обаче, може да унищожи хиляди молекули озон. Единственото допустимо решение на казуса е ограничение на производството на CFC на всички места по света.

Научният консенсус бързо е последван от политическо обединяване. През 1985 година е подписана Виенската спогодба за отбрана на озоновия пласт, а през 1987 година и Протоколът от Монреал към нея. И двата контракта се одобряват единомислещо от 196 страни. Въвеждат се редица ограничавания, засягащи промишлеността, горивата и бита, а рисковите за озоновия пласт съединения (CFC) последователно се заместват с техни еквиваленти. Резултатите, три десетилетия по-късно, са налице. Разрушителните за озона субстанции са намалели по отношение на най-критичните равнища от края на 90-те години. Смята се, че в случай че подхванатите по Протокола от Монреал ограничения ги нямаше, озоновата дупка през днешния ден щеше да е с 4 млн. квадратни километра по-голяма. Това е повърхност с размерите на целия Европейски съюз.

Днес изтъняването на озоновия пласт продължава да бъде проблем. Индустрията и семействата не престават да изхвърлят в атмосферата субстанции, които го повреждат. “Кривата ” обаче е изгладена и дупката не се разраства. Напротив, в някои години площта ѝ даже се свива до равнищата отпреди 1990 г. 

Ако се върнем на четиристепенната скица нагоре, ще забележим, че ръководството на рецесията с озоновия пласт – от своето пораждане до вкарването ѝ под условен надзор, следва тази логичност. Установява се съществуването на проблем и вероятните последици от него. Идентифицира се причинителят – хлорните съединения от бита и промишлеността. Ограничаването на тяхната приложимост се аргументира като единственото допустимо решение от самостоятелни научни проучвания, от лаборатории и институти по целия свят. Необоримите причини на науката са последвани от световен политически консенсус и от въвеждане на действителни ограничавания в производството и използването на CFC. В идващите години резултатите се следят и мерят деликатно. Предприетите ограничения са сполучливи, а работата по запазване на озоновия пласт продължава. 

Дотук всичко наподобява елементарно като по ноти. При по-внимателно вглеждане обаче, ще открием, че основно за справяне с това световно предизвикателство е това, което липсва в тази история: човешкото държание. Когато се изпречи на пътя на науката, човешкият фактор може да бъде причина за неточности. В случая с озоновия пласт обаче, точно човешкият фактор се оказва огромната скрита мощ зад триумфа. Предстои да разгледаме четири фактора, които, с помощта на спецификите на тематиката, на събитията, а може би и на известна доза шанс, изиграват забележителна роля за оправянето с тази рецесия. Това са високият семиотичен заряд на тематиката, усещането за непосредствена заплаха и лимитираната опция за производство на незнание. 

Семиотичен заряд

Още през 80-те години на 20 век “озоновата дупка ” става толкоз известна тематика, че доброволният протест на артикули, вредящи на озона, довежда до 50% спад на продажбите им още преди въвеждане на законодателните ограничавания, планувани в Протокола от Монреал. 

Богатството на ясни и разбираеми знаци, с които една тематика е заредена, можем да назовем “семиотичен заряд ”.  Колкото по-заредена е тематиката, толкоз по-лесно и бързо ще се основат здрави асоциативни връзки сред нея и съзнанието на хората, а това ще се отрази на готовността им да заемат позиция, да изискват смяна в общността и самите те да подхващат дейности и промени в отношението и в ежедневните си привички. С други думи, тематиката ще бъде разбрана, бързо ще стане известна, а разбирането ще провокира деяние и резултат. 

Идеята за “дупка ” в щита на Земята се пресъздава елементарно в съзнанието. Дори децата я схващат чудесно. Космическият щит е известна тематика от филмите, а и да не забравяме, че 80-те години са времето на поредицата “Междузвездни войни ”. Така семиотичният заряд на “озоновата дупка ” вкарва тематиката в всеобщата просвета. “Опасността от слънцето ” бързо е сграбчена от фамилни и женски списания. В прогнозата за времето се появява „ UV показател ”, оповестява се за нараснала заплаха от рак на кожата, а предизвестията да се заобикаля слънцето сред 11 и 16 часа зазвучава заплашително, изключително за хората с деца. Появяват се нови слънцезащитни артикули, които се популяризират всеобщо. Тази реклама обаче комерсиализира и самата опасност, с което озоновата дупка се внедрява още по-категорично в всеобщата просвета. 

Хората стартират да се интересуват живо от тематиката, нараснало е вниманието и към научната информация. Освен в медиите, тематиката към този момент гастролира умерено и в диалозите сред хората. Общественото мнение става сериозно към всяко закъснение на дейности против разрушаването на озоновия пласт. За “късмет ” се оказва, че президентът на Съединени американски щати Роналд Рейгън е победил рак на кожата, което, някои считат, може би е помогнало за това американците да ратифицират по-бързо Протокола от Монреал.

Къде обаче са климатичните промени във връзка с семиотичния заряд? Идеята, че изгарянето на фосилни горива покачва концентрацията на газове в атмосферата, които задържат топлината и трансформират климата, което пък основава куп опасности, съставлява една много по-дълга асоциативна пътека, в сравнение с концепцията за “дупка в щита ”. По-трудно се възприема и по-трудно се пресъздава. Вместо това, обаче, от позиция на семиотичния заряд, тематиката за замърсяването на въздуха съдържа доста повече капацитет да задейства несъмнено отношение и държание у хората. 

Замърсяването е близка тематика, вижда се, може да се подуши и няма човек, който да счита, че то е потребно за здравето. Интелигентното използване на решения надлежно изисква напъните да се насочат към тематиките, които по-лесно доближават до хората. Колкото и старания да се влагат, няма по какъв начин да превърнем всички хора по Земята в климатолози. Нужни са близки, разпознаваеми тематики, които бързо засилват съответна ангажираност.

Непосредствена заплаха

Понятието е известно като “hot crisis ”. Когато едно събитие се възприема за непосредствена, неочаквана опасност, това провокира остри прочувствени реакции. “Горещата рецесия ” е събитие, което провокира боязън и смут със своята непредсказуемост и евентуална загуба на надзор, разкрива нашата накърнимост и носи евентуална персонална заплаха. Развитието на такава рецесия нормално се следи с интерес и напрежение. Подобен тип чувства провокират епидемиите от мощно заразната ебола, зараждащи от време на време в Африка. Усещане за непосредствена заплаха провокира навлизането на Covid-19 в Европа с първата вълна на епидемията, от което последва нечувана готовност и много дисциплинирана реакция даже в страни като България. С разгръщане на рецесията, несъмнено, върху нея започнаха да работят други фактори и да дефинират посоката ѝ.

Застрашеният озонов пласт също стартира бързо да се приема за непосредствена опасност през 80-те години на 20. век. Поради вродения богат семиотичен заряд и заради напъните на учените и управляващите да разпространяват тематиката и нужните решения, казусът съумява бързо да стимулира предпочитание за деяние. В такава информационна обстановка “алтернативните отзиви ” нямат време, нито сила да се наложат. Индустрията и търговците на рисковите за озона хлорни съединения имат интерес да посеят подозрение и да разрушат основаното доверие в научните заключения, само че усещането за “гореща рецесия ”, всеобщата просвета и семиотичният заряд на тематиката, която към този момент и децата схващат, са от по-силната страна на обществения дискурс.

Климатичните промени, въпреки това, водят голям брой екзистенциални опасности със себе си, само че в множеството случаи те не провокират възприятието за непосредствена, близка опасност. Далечни островни страни потъват, големи територии страдат от безводие и трансформират жителите си в климатични бежанци, непознати гори с екзотични животни изгарят, само че това се случва “там ”, а ние сме “тук ”. С придвижване на измененията обаче, това “там ” ще се доближава от ден на ден и ще става част от живота на всички ни. С това ще пораства възприятието за “гореща рецесия ”, което неизбежно ще докара до повече мотивация за деяние.

Но климатичните промени и тук са в клопката на човешките усещания. Чувството за заплаха без изясненост във връзка с вероятните пътища за деяние или за бягство могат да подействат демотивиращо. Вместо да се прекалява с “алармизма ”, е добре да се дават съответни и разбираеми избори пред обществото, както и опция за използването им. Адекватна система за ръководство на отпадъците, екологичен превоз и благоприятни условия за упражняване на стотиците други дребни дейности с нулев въглероден отпечатък. 

Фабрикуване на незнание

През 1979 година е оповестен документ от вътрешна връзка в огромна американска цигарена компания. Документът разкрива, че в продължение на десетилетие тя е манипулирала данни и финансирала подправени проучвания, с цел да сътвори подозрения в съществуващи, неоспорими научни доказателства за вредата от цигарите. В документа се чете: “Нашият артикул е подозрението, защото то е най-хубавият метод да се конкурираме с базата от обстоятелства, която съществува в съзнанието на публиката. То е средството за определяне на несъгласие ”. Разкритията водят до появяването на нов дял в науката: “агнотология ” или просвета за проучване на целенасоченото производство на незнание. 

Цел при фабрикуването на незнание е да се преобърне публичното мнение. Напълно задоволително за това е да се посее подозрение в общоприета, одобрена от самостоятелни проучвания истина, която в тази ситуация е неуместна за поръчителя. Достатъчно е да се внуши на публиката, че в действителност “не знаем тъкмо ”, “не сме сигурни ” в формалната научна позиция. Това “не знаем ” в действителност е търсеното незнание, което е изцяло задоволително да разреши на човек, с чиста съвест да заеме страната на заблудата и даже да се бори за нея.

 Лобистки бизнеси и огромни корпорации от химическата индустрия, цигарената, оръжейната, петролната промишленост, са разчитали постоянно на такива похвати, с цел да противодействат на неуместни научни обстоятелства. Типична тактичност за производство на незнание е показване на проучване, в което методологията е манипулирана по този начин, че да се създаде мечтан резултат, а не да се откри истината. Друга техника е самобитен теоретичен “whataboutism ” — реторически прийом, в който едната страна омаловажава отправено обвиняване, като упреква насрещната в нещо напълно друго, отвън съответната тематиката. Така да вземем за пример цигарената промишленост изследва случаите на рак на белите дробове у непушачи, а петролното лоби брои студените зимни дни, с цел да оборва обстоятелството на световно стопляне. 

Друга тактичност е опълчването на научни обстоятелства против престижи. Най-характерна обаче е тактиката “балансиране на отзиви ”. Тя експлоатира признатото разбиране, че постоянно има и друга, различна позиция. Под благовидната концепция за равенството, обаче може да се окаже, че противопоставяме безспорен факт, тестван с дългогодишни опити и измервания от разнообразни, самостоятелни един от различен специалисти и научни институции, против персоналното мнение или мощната религия на някого в нещо. В съзнанието на публиката този акт може да е задоволителен, с цел да се посее подозрение, а скоро по-късно и рисково незнание. 

Фактор за все по-лесното производство на незнание е и Парадоксът “Знание – Невежество ”, по този начин характерен за нашето съвремие. Той се състои в това, че с непрекъснато увеличаващото се количество на научното знание в света, нараства и незнанието във връзка с научната тема. Във време, в което профилирана информация пораства, а физиологическата дарба за нейното разбиране не се трансформира, 

възприемането на ново познание е най-вече незадълбочено . 

В такава среда фабрикуването на незнание е по-лесно от всеки път. Като към това прибавим и възхода на обществените мрежи, където не качеството, а количеството на отзиви дефинира дневния ред, можем да кажем, че всяка рецесия, с която се сблъскваме в този момент, ни заварва в една към този момент вихреща се съвършена информационна стихия.

През 70-те години на 20. век  възбраната на CFC наподобява също по този начин невъзможна, както отводът от фосилни горива през днешния ден. Ограничения все пак са наложени, тъй като бранителите на новите регулации за озоновия пласт съумяват бързо да завоюват публичното доверие и да го задържат. А доверието е най-важният и нищожен запас в сходни разногласия. 

Кризата на доверие през днешния ден е по-голяма от всеки път. Доверието е тъканта, която свързва хората в общественост. Съмнението прояжда тази тъкан, а дезинтегрираната общественост доста мъчно взима единни решения. Остава вярата, че с опознаването на пътищата, по които формираме отзиви и единодушие, ще се научим да направляваме в новия, претъпкан с спорни послания свят.

Паралелно с този проблем обаче, климатичната рецесия се разраства. Бяха изгубени скъпи десетилетия, в които можеше да се свърши доста работа по реформирането на въглеродната матрица, в която живеем от Индустриалната гражданска война насам. След срещата на върха за климата в Глазгоу тази година има очаквания, че световната общественост ще прояви повече упоритост по използване на нужните решения. Но интелигентният метод изисква деликатно вглеждане както в спецификите на човешкото държание, по този начин и схващане на извънредно динамичната световна информационна среда. Залогът е огромен, а човечеството към този момент не разполага с ненужно време.

Автор: Христо Панчев / Климатека

Христо Панчев е лекар по осведомителни науки и семиотика на рекламата, магистър по обществена връзка на Софийския университет. Научните му ползи са в региона на обществения маркетинг, психическите аспекти и ролята на човешкото държание в антропогенната смяна в климата.

В обявата са употребявани материали от:

1. Witze, Alexandra.  How a small nuclear war would transform the entire planet . Nature, 579, 485-487, 2020.
2. CDC, Centers for Disease Control and Prevention.  Antibiotic Resistance: A Global Threat . CDC, February 18, 2020
3. WHO, World Health Organization.  Tobacco. Key facts . WHO, 26 July 2021
4. NASA, National Aeronautics and Space Administration.  What is a Dobson Unit?  NASA Ozone Watch, Oct 18, 2018.
5. NASA, National Aeronautics and Space Administration.  NASA Data Aids Ozone Hole’s Journey to Recovery . NASA’s Goddard Space Flight Center. Apr 15, 2020
6. NASA, National Aeronautics and Space Administration.  Substantial Antarctic Ozone Hole in 2021 . NASA Earth Observatory, Oct 27, 2021.
7. NASA, National Aeronautics and Space Administration.  2021 Antarctic Ozone Hole 13th-Largest, Will Persist into November . NASA’s Earth Science News Team, Oct 27, 2021.
8. Ungar, Sheldon.  Knowledge, ignorance and the popular culture: climate change versus the ozone hole . Public Understanding of Science, vol.9, 2000: 297–312.
9. The New York Times, Justin Gillis.  The Montreal Protocol, a Little Treaty That Could . NYT, Dec. 9, 2013.
10. Ungar, Sheldon.  Hot Crises and Media Reassurance: A Comparison of Emerging Diseases and Ebola Zaire . British Journal of Sociology 49, 1998: 36–56.
11. Michaels, David.  Doubt Is Their Product . Scientific American 292(6):96-101, July 2005.
12. ​​The Guardian, Geoffrey Supran and Naomi Oreskes.  The forgotten oil ads that told us climate change was nothing . The Guardian, 18 Nov 2021.