Съдбата на Моцарт (1756 - 1791) е необичайна: славата го

Съдбата на Моцарт (1756 - 1791) е необикновена: славата го съпътства от най-ранна възраст. Шестгодишен той концертира като клавесинист, извършва безупречно сложен репертоар, импровизира по заложени от публиката тематики, приглася на артисти по слух, изсвирва от пръв взор творби с друга компликация, съперничи на изтъкнати музиканти от Виена и Париж. Успоредно с това “детето-чудо ” се изявява като органист и цигулар, като ценител на целия тогавашен инструментариум с вродено отношение към звуковата специфичност на обособените принадлежности. Но най-забележителен е импулсът му към независимо творчество - четиригодишен, едвам осведомен с нотните знаци, Волфганг Амадеус прави опит да напише концерт за две пиана!

Бащата Леополд Моцарт, който е незабравим цигулар, музикален възпитател и доста добър композитор, дава първите уроци на сина си и през целия му живот е негов непосредствен креативен другар и ментор. Първите печатни произведения на Моцарт са четири сонати за клавесин със акомпанимент на цигулка, издадени в Париж, когато е на осем години. На дванайсет той към този момент се обръща към комплицирания оперен род - основава “Бастиен и Бастиена ” и “Мнимата наивка ”. По-късно, когато е в Италия и става член на фамозната Болонска академия, написва три огромни опери за Миланската канара: “Митридат, цар на Крит ”, “Асканио в Алба ” и “Луций Сила ”. След триумфалния им триумф той стартира неколкогодишно концертно турне из столиците на Западна Европа, което му носи повече известност, в сравнение с средства за прекарване. Името му се трансформира в легенда... Но с излизането от детската възраст шумът към “чудото на XVIII в. ” стихва, неговата популярност заглъхва. По това време Моцарт е в разцвета на силите си като композитор, пианист и диригент. Неговият необхватен космически талант обгръща всички области на музиката. Създава опуси с непреходна стойност: сонати и инструментални концерти, камерни ансамбли, симфонии, меси и кантати. Повечето от неговите съвременници нямат критерии за оценка на изумителния му креативен гений. Моцарт уверено надвишава естетиката на своето време - всичко при него е ново: естетика, оркестровка, мелодика. Нови са и концепциите му - смелите художествени средства не са по усета на тогавашната аудитория и на меценатите аристократи, които последователно обръщат тил на своя бивш любим. Моцарт не получава мечтаната от него служба велможа капелмайстор, която би му осигурила непрекъснат приход и сигурност, с цел да работи, без да изпитва материални терзания. Последното десетилетие от живота му, прекарано във Виена, е интервал на най-зряло творчество и на тежки материални грижи. Тогава той основава шедьоврите си: огромните клавирни сонати, струнните квартети, отдадени на Йозеф Хайдн, няколко инструментални концерта, както и последните си огромни опери: “Отвличане от сарая ”, написана в традициите на немската национална опера с диалект и пеене ( “Зингшпил ”), “Сватбата на Фигаро ” по бунтарската комедия на Бомарше, “Дон Жуан ” и “Така вършат всички ” - и трите по текст на неговия другар и либретист - венецианеца Лоренцо да Понте. Следват: “Милосърдието на Тит ” и “Вълшебната флейта ” - тази очарователна философска приказка за успеха на разсъдъка и светлината над силите на злото и мрака.

Моцартовата музика е освен реалистична - тя е и “мост към Космоса, мост сред Сириус и дребнавостите на деня ”, както успешно я дефинира съветският му биограф Григорий Чичерин. Моцарт взривява своя XVIII в. и прекрачва самоуверено в бъдещето. Елементите на музиката, на изкуството и живота от предишното при него се трансформират в детайли на бъдещето. Със своите търсения Моцарт предхожда търсенията на композиторите след него. Според германеца Лерт музиката на Моцарт е придобила “страшната мощ да сгъстява всички най-противоположни течения на епохата и откакто ги споява в едно цяло, тя просто сътворява новото... ”. А съветският му откривател Георгий Чичерин твърди, че в случай че Моцарт беше живял по-дълго, несъмнено би стигнал в своето нововъведение до... додекафонията!

Моцарт и... Хитлер! Една неуместна история…

Звучи неуместно, нали?! Геният на светлината до гения на мрака. Създателят на божествено красивата музика, чието име звучи като музика - Волфганг Амадеус Моцарт, и “творецът ” на Аушвиц, Тремблинка и Бухенвалд, злокобният Адолф Хитлер... Но малко на брой знаят, че в един миг от историята имената им са били свързани. Фашистките идеолози са употребявали за пропагандните си цели освен оперното творчество на Рихард Вагнер, само че и безсмъртната музика на Моцарт. Считали я за “част от великата немска просвета ”, при все това създателят на “Дон Жуан ” си е чист австриец. Според тях тази музика е била “призвана ” да се трансформира в “щит против болшевиките, евреите, славяните и останалите дегенерати от Източна Европа ”...

През 1934 година фамозният диригент Ерих Клайбер бил грубо освиркан от навалица озверели националсоциалисти на премиерата на операта “Лулу ” от Албан Берг. Недоволни от тази съвременна за техните уши музика, те почнали гневно да крещят: “Хайл, Моцарт! ”. Но за хитлеристите не е било толкоз елементарно да германизират гения от Залцбург, както сторили това с Рихард Вагнер. Либретистът на Моцарт, венецианският стихотворец и драматург Лоренцо да Понте (1749 - 1836), създател на текстовете на “Сватбата на Фигаро ”, “Така вършат всички ” и “Дон Жуан ”, е бил евреин. Оказало се, че от същата “нечиста раса ” бил и фамозният му немски преводач Херман Леви. И когато излязъл законът за евреите, се наложило да заличат имената и на двамата от афишите и стратегиите в цяла Германия! Така и трите най-важни опери на Моцарт били представяни без създателите на либретата и преводите им!

“Музикалните биолози ” от кабинета на Гьобелс решили, че най-подходяща за задачата на пропагандата посредством Моцарт била операта “Вълшебната флейта ”. Те неотложно я оповестили за “национална опера и част от великото немско културно завещание ”, макар че преди този момент била окачествявана като: “масонска ” и даже “вредна ”...

На 12 март 1938 година камбаните на Третия райх възвестили “завръщането на Австрия в лоното на Родината ” и по този мотив родната къща-музей на Моцарт в Залцбург била оповестена за “музей на пангерманизма ”. През идната година в столицата Берлин и в редица огромни градове като Лайпциг, Дрезден, Мюнхен, Кьолн, Хановер, Хамбург, Дюселдорф “по заповед от горната страна ” била сложена комичната опера на Моцарт “Отвличане от сарая ”, под наслов “Моцарт инс Фолк ” (Моцарт измежду народа! -звучи познато, нали?!), което съгласно Гьобелс трябвало да покаже “културното и етническото единство на всички немски провинции ”.

И най-циничното и страшното: в концлагерите Майданек, Аушвиц и Тремблинка жертвите били изпращани в последния си път до крематориумите под звуците на... менуетите на Моцарт, които ехтели от големите и злокобни високоговорители.

През 1941 година, във връзка 150-годишнината от гибелта на композитора, Гьобелс произнесъл публична тирада по радиото, в която декларирал: “Музиката на Моцарт е призвана да отбрани нашите войни и страната ни от варварското настъпление на Русия! ”. През същата година Министерството на пропагандата провежда с доста рекламен звук и средства “моцартиади ” (Моцартови седмици в Берлин, Залцбург и Виена). Освен концертите, спектаклите и изложбите, всяка вечер в тези градове се организират “доброволни ” военни паради, на които немски младежи и малолетни момчета от Хитлерюгенд маршируват под звуците на Моцартовата музика...

На 9 май 1945 година, след рухването на Берлин, Виенското радио поздравява цяла освободена и изстрадала Европа с прелестната Моцартова серенада “Малка нощна музика ”.

Истината за гибелта на МОЦАРТ
Черепът на композитора потвърждава невинността на Салиери

Името на италианския композитор Антонио Салиери, упрекнат, че от злоба е погубил младия Моцарт, е станало нарицателно. Пушкин даже основава своята дребна покруса “Моцарт и Салиери ” върху тази недоказана история- легенда. Но неотдавна учени от университета в родния град на Моцарт потвърдиха невинността на Салиери, изследвайки черепа на гения от Залцбург.

Известно е, че Волфганг Амадеус Кризостомус Моцарт е умрял на 5 декември 1791 година във Виена на 35-годишна възраст. Знаем още, че създателят на “Дон Жуан ” и “Сватбата на Фигаро ” и на още 14 прелестни опери, 41 симфонии, а по този начин също и на огромен брой концерти, сонати, меси, както и на безсмъртния “Реквием ”, е бил заровен в гробището за небогати в общ гроб. На този ден валял мощен сняг и дъжд. Нито жена му, Констанце, нито приятелите му пристигнали на погребението.

Доста по-късно обаче се разнесла мълвата за “черепа на Моцарт ”. Гробарят от гробището “Св. Марк ” го бил подарил на своя прочут, художника Якоб Хюртл, през 1842 година По това време това не се смятало за кощунствен акт.

Якоб посочил находката на своя брат, професора по анатомия Вилхелм Хюртл, който отделил за проучване част от костите на черепа и долната челюст, които по-късно се изгубили. Двамата братя били уверени в достоверността на находката и не подхванали други проучвания. Но когато през 1901 година черепът попаднал в родния град на Моцарт, австрийските учени не го приели за достоверен и го прибрали в хранилището на градския музей.

Но не щеш ли проф. Готфрид Тихи, палеонтолог от Залцбургския университет, избърсал черепа от музейния прахуляк и почнал да го изследва.

Според учения формата на въпросния череп е кръгла, което дружно с неголемия му размер е типично за жителите на този район. Той бил череп на невисок, физически слаб мъж на възраст от 25 до 40 години. Изследването на зъбите разрешило да се реши, че възрастта е от 30 до 35. Обемът на черепната празнина е от 1585 куб. см, т. е. относително огромен. Кръглото лице, изпъкналото и високо чело, малко удълженият нос и издадената горна челюст може да се видят в съвсем всички известни портрети на Моцарт. Съвпадат също по този начин ниският растеж и относително слабото телосложение. Самият Моцарт се определял като малък. А съвременниците му означават в своите мемоари, че главата му е била огромна.

Тази догадка е много по-вероятна от досегашните. Твърде доста са съвпаденията, с цел да се подозира виенският гробокопач в мистификация. Но може би най-впечатляващ резултат от проучванията на проф. Готфрид Тихи от Залцбург е опитът му да дефинира същинската причина за кончината на композитора. Самият Моцарт се оплакал пред другари, че през април и май 1790 година страдал от ужасяващ зъбобол, а също и от мощно главоболие. Неговият другар и либретист, венецианецът Лоренцо да Понте, отбелязал в писмо, че Моцарт страдал от мощен световъртеж.

Залцбургският професор разкрил върху черепа... тънка цепнатина дълга към 7 см, започваща от лявото слепоочие и стигаща до темето. Пукнатината, получена при удар или при рухване, все още на гибелта била към този момент зараснала, само че в най-долната част на черепа били останали следи от кръвоизлив. Оздравяването никога не било траяло по-малко от 12 месеца. Да, тези данни, доказани от дребното достоверни източници, ни приказват за истинността на следната догадка: проф. Тихи е уверен, че геният от Залцбург е умрял след черепно-мозъчна контузия, хематоми и инфекции.

На 6 години Моцарт към този момент съчинява първите си произведения

През 1791 година братовчедът на Моцарт, художникът Йозеф Ланге прави този портрет, считан през днешния ден за най-автентичния от всички негови изображения, за жалост останал недовършен.

А това е портретът на Констанце Вебер- Моцарт, брачната половинка на композитора, нарисуван също от Ланге.

Моцарт с татко си, цигуларя и композитора Леополд Леополд и сестра си, пианистката Мария Ана Моцарт.