Ханс-Дитрих Геншер: Това беше европейска революция за свобода
Съдбата на Германия е неотлъчно обвързвана с европейската. От това произлиза, че немското обединяване приготвя пътя за единството на Европа. Това декларира някогашният министър на външните работи на Германия Ханс-Дитрих Геншер в изявление обещано през октомври 1999 година на журналиста Симеон Василев във връзка на 10 години от рухването на Берлинската стена.
Ханс-Дитрих Геншер е външен министър на Западна Германия, а по-късно на обединена Германия от 1974 до 1992 година в държавните управления на канцлерите Хелмут Шмид и Хелмут Кол.
Симеон Василев даде изявленията на БГНЕС, което нашата организация разгласява без съкращения:
Симеон Василев: Господин Геншер, Берлин е един необикновен град. Даже доста необикновен. Над 10 000 дни в него имаше нещо доста извънредно – Стената, която разделяше освен града и Германия, само че и света. Докато на девети ноември 89-а изненадващо пристигна новината – границата е отворена. Каква беше в реалност обстановката преди рухването на Стената. Можеше ли тогава немската дипломация, немското държавно управление да плануват тези събития?
Ханс-Дитрих Геншер: Първо желая да се съглася с Вашата оценка, че разделянето на света и Европа се символизираше изключително от Стената в Берлин. Това удостоверява тезата, че Германия като страна в средата на Европа по необикновен метод е обвързвана със ориста на Европа, тъй като разделянето на Германия и Берлин беше и делене на Европа. Затова вниманието се концентрираше изключително върху ситуацията в Берлин. Естествено, за немския външен министър по това време, бе значимо събитие, когато Горбачов и Шеварднадзе поеха отговорността в Съветския съюз. Спомням си по какъв начин на първи февруари 1987 година в Давос приканих Западния свят да схване съществено Горбачов и да не пропилее един исторически късмет. Беше ясно, че задействаната от Горбачов политика означаваше напълно ново мислене, че това ново мислене бе ориентирано към превъзмогването на разделянето в света и в Европа. Не можеше в Европа да има обединяване без Германия, както Германия не можеше да се сплоти без Европа да се сплоти. Такова беше убеждението. Това са двете страни на еднакъв орден. Движението, ориентирано към народна власт, независимост, бе предвидимо и по тази причина още през септември 1988 година, когато в Ню Йорк се срещнах със руския външен министър Шеварднадзе, му споделих по какъв начин аз планувам развиването на събитията през 1989 година. Казах му, че ние чакаме, в случай че хората в Германска демократична република през лятото на 1989 година показват за независимост и народна власт, руските танкове да не ги смажат, както се случи на 17 юни 1953 година Това значи, че ние чакахме такова развиване. Никой не можеше да планува, че Стената ще падне навръх девети ноември. Но че ще падне при едно такова развиване – това беше предвидимо.
Симеон Василев: Вашият руски сътрудник тогава, Едуард Шеварднадзе, сподели, че в този миг светът е стоял пред Трета международна война. На девети ноември 1989 година от 40 000 до 50 000 руски танкове са били подготвени да тръгнат в посока Запад. Беше ли ситуацията толкоз съществено? Кое спря тези сили?
Ханс-Дитрих Геншер: Мисля, че в огромна степен за това изключително би трябвало да благодарим на Шеварднадзе и Горбачов, че тези танкове не потеглиха. Това беше естествено и вследствие на западната политика, която бе ориентирана към основаването на доверие. Трябва да се види, че източната политика на Федералната република или реши доста двустранни въпроси, или на други най-малкото понижи остротата. В връзките със Съветския съюз, с Полша, с Чехословакия, с тогавашната Германска демократична република. По-правилното обаче е, че със Заключителния акт от Хелзинки от 1975 година бе квалифициран пътят, и то посредством съдействие. Мисля, че с това бе основан климат на доверие, който имаше своето влияние и в Москва. По този метод Горбачов и Шеварднадзе можеха да водят виновна политика и, въпреки това, хората в Германска демократична република, които се застъпваха за народна власт и независимост, да покажат висока степен на отговорност.
Симеон Василев: На идващия ден, 10 ноември 1989 година, имаше един протест с над 40 000 берлинчани, в който участвахте вие, канцлерът Хелмут Кол и Вили Бранд. Не беше ли този протест решителен, с цел да се избегнат проблемите със руските войски. Точно тогава сякаш е даден сигнал към Москва. Тогава Хелмут Кол сподели: „ Ние разбрахме ”. Това се приема като сигнал към Буш и Горбачов.
Ханс-Дитрих Геншер: Бяха повече от 40 000. По-важното бе, че за първи път от десетилетия в него участваха и немци от източната част и от покрайнините на Берлин. Митингът бе пред кметството „ Шьонеберг ”. Горбачов имаше страхове, че от този протест може да излезе нещо, което да се придвижи от Западен към Източен Берлин. Такива планове нямаше. Важно бе смисъла на този протест и речите, които се държаха, да се оценят вярно. Затова по време на речта си на този протест насочих явен сигнал освен към немците, само че и към народите на Европа и Съветския съюз, че тази Германия знае своите отговорности, че желаеме да живеем в мир със съседите си. Казах също, че няма да се предприеме нищо в посока промяна на границите. Много ясно го споделих за границата „ Одер – Ниса ” с Полша. Използвах тази тирада, с цел да изпратя политически сигнал, че обединяването на Германия няма да бъде във щета за Европа, че в противен случай, в реалност взема решение един проблем.
Симеон Василев: Тогава немският народ е бил най-щастливият. След девети ноември обаче стартира един сложен интервал за немската дипломация. Имам поради договорът 2+4. Кое бе решаващо тогава за Москва, Лондон, Париж. Госпожа Тачър да вземем за пример тогава споделя: „ 80 милиона немци са прекалено много ”, а френският президент Митеран: „ Реката сама ще откри пътя си ”.
Ханс-Дитрих Геншер: Решенията по контракта 2+4 се взеха доста умело. По създание трябваше да се дава отговор на малко въпроси. Единият въпрос бе: Обединение на Германия – да или не? Един различен бе: Какъв ще бъде статутът на обединена Германия. Ще принадлежи ли обединена Германия към Европейската общественост, ще членува ли в НАТО или ще бъде неутрална, или ще бъде във Варшавския контракт. Друг въпрос бе за границите, какво ще се сплотява. Още през септември в Обединените народи споделих, че нямаме желание да слагаме под подозрение Източната граница. Винаги съм повтарял това. Ние казахме доста ясно какво би трябвало да се сплоти – Берлин, Федерална Република Германия, Германска демократична република. Не повече, само че не и по-малко. Това означаваше, че волята за обединяване не се простираше към областите оттатък Одер и Ниса. Това имаше значимо влияние по отношение на участието в Европейската общественост нямаше проблеми в Москва. Това бе резултат от новото мислене на управлението там. Много по-сложен бе въпросът със статута в НАТО. В диалозите си постоянно съм казвал, че Германия е член на Западния съюз и като подобен доста повече би съдействала за стабилността в Европа, в сравнение с в случай че е по средата, сред фронтовете. Това сме го имали постоянно в предишното. Получихме доста ясна поддръжка от американците по този въпрос, за които въпросът за границата бе от решаващо значение. Това, както се знае, бе по-малък проблем за мен, в сравнение с за ХДС/ХСС. Почувствах също, че президентът Митеран, както и външният министър Дюма, доста ясно и еднопосочно се застъпиха за немското обединяване. Както за американците, по този начин и за Митеран бе значим въпросът за източната граница. При Митеран имаше още нещо, той бе заинтересуван обединена Германия да продължи пътя на европейската интеграция. В решаващия диалог с него на 29 ноември 1989 година в Париж му споделих, че непоколебимо ще продължим по пътя на европейската интеграция. По-сложно бе държанието на госпожа Тачър. Когато обаче почувства, че Съединени американски щати са изрично за немското обединяване, тя в действителност единствено изрази своето неодобрение. Въпреки това тя, като се изключи някои дребни неща в деня преди подписването на контракта, не предприе нищо. Важно бе държанието на Вашингтон и Париж, и огромното схващане на Москва.
Симеон Василев: Тогава един телефонен диалог, преди визитата Ви с канцлера Кол в Кавказ, е решил всичко. Ставало е дума за НАТО…
Ханс-Дитрих Геншер: Да. Това бе на диалога през януари 1990 година. Ставаше дума за това дали немците да се обединят или не. Въпросът за статута тогава не бе обсъждан. В началото на февруари в Отава се договориха диалозите 2+4. Там се взеха решение тези въпроси. По въпроса за статута на обединена Германия като член на НАТО имаше доста интензивни американо-съветски диалози. Те доведоха до това, което сподели Горбачов: Право на германците е да изберат сами и свободно своя Съюз. Това междувпрочем е залегнало в Заключителния акт от Хелзинки. Този въпрос бе решен доста преди Кавказ. В Кавказ ставаше дума за други неща, да вземем за пример какъв брой огромни би трябвало да са немските въоръжени сили. Още на договарянията преди този момент сред мен и външния министър Шеварднадзе беше ясно, че въоръжените сили на обединена Германия би трябвало да бъдат сред 350 000 и 400 000 души. На мен ми беше изцяло безразлично дали ще бъдат 350 000 или 400 000, тъй като знаех, че с едно напредващо съдействие сред Запада и Изтока по този начин или другояче ще се стигне до съкращаване. Затова в Кавказ цифрата, която споделих, бе по средата – 370 000. Там ставаше дума по какъв начин и в какъв период руските войски ще се изтеглят. Как можем да помогнем на руското управление да построи жилища на завръщащите се бойци. Там бе контрактувана една сума, която ние платихме. Значи всъщност решенията бяха взети преди този момент. На 12 септември 1990 година в Москва в кръга на външните министри подписахме контракта 2+4.
Симеон Василев: Всеки разбор съдържа в себе си и прогноза. Немското обединяване е в същото време и образец за европейското обединяване, споделят доста политици. Има обаче и доста скептици, които споделят следното – Стената падна, само че останаха доста бариери. Например за нас, българите, е доста значима Шенгенската проблематика.
Ханс-Дитрих Геншер: Винаги съм казвал, че ориста на Германия е неотлъчно обвързвана с европейската. От това произлиза, че немското обединяване приготвя пътя за единството на Европа. Аз персонално неотменно не преставам да скърбя, че Европейската общественост не се реши да стартира договаряния за участие с всички асоциирани страни. Това фактически е за жалост. Винаги съм бил за това – да се стартират договаряния с всички и това дава отговор на Вашия въпрос. Винаги съм бил на мнение, че би трябвало да се даде късмет за еднакъв старт на всички. При това като се знае, че някои ще реализиран задачата си по-рано, само че шансът за еднакъв старт е причина за това. Когато се вземаше това решение, не можеше да се планува какво ще бъде развиването в обособените страни. Мога да се надявам, че това решение бързо ще се поправя. Много съжалявах за това и тогава сериозно се изказвах, освен това обществено, дори още когато моята партия бе в държавното управление. Независимо от това тогава, както и в този момент, съм на мнение, че това бе тежка неточност.
Симеон Василев: Господин Геншер, един финален въпрос. Един въпрос, който си коства. Според Вас, кое в последна сметка тогава бе от решаващо значение – хората или международната политика?
Ханс-Дитрих Геншер: И двете. Решението единствено по себе си за независимост и народна власт можеше да се вземе единствено от хората. Ако те не го желаеха, то нямаше да пристигна. Но международната политика трябваше да сътвори рамковите условия за една гражданска война. Това, което тогава стана, бе една гражданска война, която междувпрочем и до през днешния ден не е приключила. Тя продължава. Задача на нашата политика бе да се основат предпоставките за това. И ние ги създадохме посредством договорите с Москва, Варшава, Прага и с тогавашната Германска демократична република, както и със Заключителния акт от Хелзинки. Заключителният акт от Хелзинки внесе в връзките Запад – Изток нещо, което в никакъв случай дотогава не е било предмет на разговора Запад – Изток. А точно народна власт, човешки права, право на самоопределяне, само че и икономическо съдействие. Тази философия сътвори радикално друго състояние. Ще отида по-нататък, като кажа, че без тази политика, която назоваваме политика на разведряването, мъчно бихме могли да си представим, че тогава в Политбюро в Москва би се взело решението за Горбачов да стане общоприет секретар. В атмосферата на Студената война сигурно различен би станал през 1985 година общоприет секретар. Това значи, че би трябвало да имаме поради две неща – климат на доверие и съдействие, само че и воля на хората да изискат независимост и народна власт. Хората, които показаха тази воля за независимост, заслужават огромен почит и самопризнание. Аз самият съм от някогашната Германска демократична република. Живях там до 1952 година и намерено ще ви кажа, че през есента на 1989-а бях доста горделив, че след всичко, което се случи през този век, немците излязоха на улицата поради свободата и демокрацията, демонстрираха спокойно и доста отговорно. Това, което тогава се случи в Берлин и в Германска демократична република, имаше редом развиване и в други страни от Варшавския контракт. Това беше европейска гражданска война за независимост. /БГНЕС
Ханс-Дитрих Геншер е външен министър на Западна Германия, а по-късно на обединена Германия от 1974 до 1992 година в държавните управления на канцлерите Хелмут Шмид и Хелмут Кол.
Симеон Василев даде изявленията на БГНЕС, което нашата организация разгласява без съкращения:
Симеон Василев: Господин Геншер, Берлин е един необикновен град. Даже доста необикновен. Над 10 000 дни в него имаше нещо доста извънредно – Стената, която разделяше освен града и Германия, само че и света. Докато на девети ноември 89-а изненадващо пристигна новината – границата е отворена. Каква беше в реалност обстановката преди рухването на Стената. Можеше ли тогава немската дипломация, немското държавно управление да плануват тези събития?
Ханс-Дитрих Геншер: Първо желая да се съглася с Вашата оценка, че разделянето на света и Европа се символизираше изключително от Стената в Берлин. Това удостоверява тезата, че Германия като страна в средата на Европа по необикновен метод е обвързвана със ориста на Европа, тъй като разделянето на Германия и Берлин беше и делене на Европа. Затова вниманието се концентрираше изключително върху ситуацията в Берлин. Естествено, за немския външен министър по това време, бе значимо събитие, когато Горбачов и Шеварднадзе поеха отговорността в Съветския съюз. Спомням си по какъв начин на първи февруари 1987 година в Давос приканих Западния свят да схване съществено Горбачов и да не пропилее един исторически късмет. Беше ясно, че задействаната от Горбачов политика означаваше напълно ново мислене, че това ново мислене бе ориентирано към превъзмогването на разделянето в света и в Европа. Не можеше в Европа да има обединяване без Германия, както Германия не можеше да се сплоти без Европа да се сплоти. Такова беше убеждението. Това са двете страни на еднакъв орден. Движението, ориентирано към народна власт, независимост, бе предвидимо и по тази причина още през септември 1988 година, когато в Ню Йорк се срещнах със руския външен министър Шеварднадзе, му споделих по какъв начин аз планувам развиването на събитията през 1989 година. Казах му, че ние чакаме, в случай че хората в Германска демократична република през лятото на 1989 година показват за независимост и народна власт, руските танкове да не ги смажат, както се случи на 17 юни 1953 година Това значи, че ние чакахме такова развиване. Никой не можеше да планува, че Стената ще падне навръх девети ноември. Но че ще падне при едно такова развиване – това беше предвидимо.
Симеон Василев: Вашият руски сътрудник тогава, Едуард Шеварднадзе, сподели, че в този миг светът е стоял пред Трета международна война. На девети ноември 1989 година от 40 000 до 50 000 руски танкове са били подготвени да тръгнат в посока Запад. Беше ли ситуацията толкоз съществено? Кое спря тези сили?
Ханс-Дитрих Геншер: Мисля, че в огромна степен за това изключително би трябвало да благодарим на Шеварднадзе и Горбачов, че тези танкове не потеглиха. Това беше естествено и вследствие на западната политика, която бе ориентирана към основаването на доверие. Трябва да се види, че източната политика на Федералната република или реши доста двустранни въпроси, или на други най-малкото понижи остротата. В връзките със Съветския съюз, с Полша, с Чехословакия, с тогавашната Германска демократична република. По-правилното обаче е, че със Заключителния акт от Хелзинки от 1975 година бе квалифициран пътят, и то посредством съдействие. Мисля, че с това бе основан климат на доверие, който имаше своето влияние и в Москва. По този метод Горбачов и Шеварднадзе можеха да водят виновна политика и, въпреки това, хората в Германска демократична република, които се застъпваха за народна власт и независимост, да покажат висока степен на отговорност.
Симеон Василев: На идващия ден, 10 ноември 1989 година, имаше един протест с над 40 000 берлинчани, в който участвахте вие, канцлерът Хелмут Кол и Вили Бранд. Не беше ли този протест решителен, с цел да се избегнат проблемите със руските войски. Точно тогава сякаш е даден сигнал към Москва. Тогава Хелмут Кол сподели: „ Ние разбрахме ”. Това се приема като сигнал към Буш и Горбачов.
Ханс-Дитрих Геншер: Бяха повече от 40 000. По-важното бе, че за първи път от десетилетия в него участваха и немци от източната част и от покрайнините на Берлин. Митингът бе пред кметството „ Шьонеберг ”. Горбачов имаше страхове, че от този протест може да излезе нещо, което да се придвижи от Западен към Източен Берлин. Такива планове нямаше. Важно бе смисъла на този протест и речите, които се държаха, да се оценят вярно. Затова по време на речта си на този протест насочих явен сигнал освен към немците, само че и към народите на Европа и Съветския съюз, че тази Германия знае своите отговорности, че желаеме да живеем в мир със съседите си. Казах също, че няма да се предприеме нищо в посока промяна на границите. Много ясно го споделих за границата „ Одер – Ниса ” с Полша. Използвах тази тирада, с цел да изпратя политически сигнал, че обединяването на Германия няма да бъде във щета за Европа, че в противен случай, в реалност взема решение един проблем.
Симеон Василев: Тогава немският народ е бил най-щастливият. След девети ноември обаче стартира един сложен интервал за немската дипломация. Имам поради договорът 2+4. Кое бе решаващо тогава за Москва, Лондон, Париж. Госпожа Тачър да вземем за пример тогава споделя: „ 80 милиона немци са прекалено много ”, а френският президент Митеран: „ Реката сама ще откри пътя си ”.
Ханс-Дитрих Геншер: Решенията по контракта 2+4 се взеха доста умело. По създание трябваше да се дава отговор на малко въпроси. Единият въпрос бе: Обединение на Германия – да или не? Един различен бе: Какъв ще бъде статутът на обединена Германия. Ще принадлежи ли обединена Германия към Европейската общественост, ще членува ли в НАТО или ще бъде неутрална, или ще бъде във Варшавския контракт. Друг въпрос бе за границите, какво ще се сплотява. Още през септември в Обединените народи споделих, че нямаме желание да слагаме под подозрение Източната граница. Винаги съм повтарял това. Ние казахме доста ясно какво би трябвало да се сплоти – Берлин, Федерална Република Германия, Германска демократична република. Не повече, само че не и по-малко. Това означаваше, че волята за обединяване не се простираше към областите оттатък Одер и Ниса. Това имаше значимо влияние по отношение на участието в Европейската общественост нямаше проблеми в Москва. Това бе резултат от новото мислене на управлението там. Много по-сложен бе въпросът със статута в НАТО. В диалозите си постоянно съм казвал, че Германия е член на Западния съюз и като подобен доста повече би съдействала за стабилността в Европа, в сравнение с в случай че е по средата, сред фронтовете. Това сме го имали постоянно в предишното. Получихме доста ясна поддръжка от американците по този въпрос, за които въпросът за границата бе от решаващо значение. Това, както се знае, бе по-малък проблем за мен, в сравнение с за ХДС/ХСС. Почувствах също, че президентът Митеран, както и външният министър Дюма, доста ясно и еднопосочно се застъпиха за немското обединяване. Както за американците, по този начин и за Митеран бе значим въпросът за източната граница. При Митеран имаше още нещо, той бе заинтересуван обединена Германия да продължи пътя на европейската интеграция. В решаващия диалог с него на 29 ноември 1989 година в Париж му споделих, че непоколебимо ще продължим по пътя на европейската интеграция. По-сложно бе държанието на госпожа Тачър. Когато обаче почувства, че Съединени американски щати са изрично за немското обединяване, тя в действителност единствено изрази своето неодобрение. Въпреки това тя, като се изключи някои дребни неща в деня преди подписването на контракта, не предприе нищо. Важно бе държанието на Вашингтон и Париж, и огромното схващане на Москва.
Симеон Василев: Тогава един телефонен диалог, преди визитата Ви с канцлера Кол в Кавказ, е решил всичко. Ставало е дума за НАТО…
Ханс-Дитрих Геншер: Да. Това бе на диалога през януари 1990 година. Ставаше дума за това дали немците да се обединят или не. Въпросът за статута тогава не бе обсъждан. В началото на февруари в Отава се договориха диалозите 2+4. Там се взеха решение тези въпроси. По въпроса за статута на обединена Германия като член на НАТО имаше доста интензивни американо-съветски диалози. Те доведоха до това, което сподели Горбачов: Право на германците е да изберат сами и свободно своя Съюз. Това междувпрочем е залегнало в Заключителния акт от Хелзинки. Този въпрос бе решен доста преди Кавказ. В Кавказ ставаше дума за други неща, да вземем за пример какъв брой огромни би трябвало да са немските въоръжени сили. Още на договарянията преди този момент сред мен и външния министър Шеварднадзе беше ясно, че въоръжените сили на обединена Германия би трябвало да бъдат сред 350 000 и 400 000 души. На мен ми беше изцяло безразлично дали ще бъдат 350 000 или 400 000, тъй като знаех, че с едно напредващо съдействие сред Запада и Изтока по този начин или другояче ще се стигне до съкращаване. Затова в Кавказ цифрата, която споделих, бе по средата – 370 000. Там ставаше дума по какъв начин и в какъв период руските войски ще се изтеглят. Как можем да помогнем на руското управление да построи жилища на завръщащите се бойци. Там бе контрактувана една сума, която ние платихме. Значи всъщност решенията бяха взети преди този момент. На 12 септември 1990 година в Москва в кръга на външните министри подписахме контракта 2+4.
Симеон Василев: Всеки разбор съдържа в себе си и прогноза. Немското обединяване е в същото време и образец за европейското обединяване, споделят доста политици. Има обаче и доста скептици, които споделят следното – Стената падна, само че останаха доста бариери. Например за нас, българите, е доста значима Шенгенската проблематика.
Ханс-Дитрих Геншер: Винаги съм казвал, че ориста на Германия е неотлъчно обвързвана с европейската. От това произлиза, че немското обединяване приготвя пътя за единството на Европа. Аз персонално неотменно не преставам да скърбя, че Европейската общественост не се реши да стартира договаряния за участие с всички асоциирани страни. Това фактически е за жалост. Винаги съм бил за това – да се стартират договаряния с всички и това дава отговор на Вашия въпрос. Винаги съм бил на мнение, че би трябвало да се даде късмет за еднакъв старт на всички. При това като се знае, че някои ще реализиран задачата си по-рано, само че шансът за еднакъв старт е причина за това. Когато се вземаше това решение, не можеше да се планува какво ще бъде развиването в обособените страни. Мога да се надявам, че това решение бързо ще се поправя. Много съжалявах за това и тогава сериозно се изказвах, освен това обществено, дори още когато моята партия бе в държавното управление. Независимо от това тогава, както и в този момент, съм на мнение, че това бе тежка неточност.
Симеон Василев: Господин Геншер, един финален въпрос. Един въпрос, който си коства. Според Вас, кое в последна сметка тогава бе от решаващо значение – хората или международната политика?
Ханс-Дитрих Геншер: И двете. Решението единствено по себе си за независимост и народна власт можеше да се вземе единствено от хората. Ако те не го желаеха, то нямаше да пристигна. Но международната политика трябваше да сътвори рамковите условия за една гражданска война. Това, което тогава стана, бе една гражданска война, която междувпрочем и до през днешния ден не е приключила. Тя продължава. Задача на нашата политика бе да се основат предпоставките за това. И ние ги създадохме посредством договорите с Москва, Варшава, Прага и с тогавашната Германска демократична република, както и със Заключителния акт от Хелзинки. Заключителният акт от Хелзинки внесе в връзките Запад – Изток нещо, което в никакъв случай дотогава не е било предмет на разговора Запад – Изток. А точно народна власт, човешки права, право на самоопределяне, само че и икономическо съдействие. Тази философия сътвори радикално друго състояние. Ще отида по-нататък, като кажа, че без тази политика, която назоваваме политика на разведряването, мъчно бихме могли да си представим, че тогава в Политбюро в Москва би се взело решението за Горбачов да стане общоприет секретар. В атмосферата на Студената война сигурно различен би станал през 1985 година общоприет секретар. Това значи, че би трябвало да имаме поради две неща – климат на доверие и съдействие, само че и воля на хората да изискат независимост и народна власт. Хората, които показаха тази воля за независимост, заслужават огромен почит и самопризнание. Аз самият съм от някогашната Германска демократична република. Живях там до 1952 година и намерено ще ви кажа, че през есента на 1989-а бях доста горделив, че след всичко, което се случи през този век, немците излязоха на улицата поради свободата и демокрацията, демонстрираха спокойно и доста отговорно. Това, което тогава се случи в Берлин и в Германска демократична република, имаше редом развиване и в други страни от Варшавския контракт. Това беше европейска гражданска война за независимост. /БГНЕС
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ