Как войната отне семейството на Андрей Соколов, но го срещна със сирака Ваня
„ Съдбата на индивида “ е героичен роман, написан от Михаил Шолохов през 1956 година и преведен на български от поета Атанас Далчев. Пресъздава трогателната история (по автентичен случай, разказан на Шолохов от възрастен боен с малко дете) на разрушения живот на Андрей Соколов, изгубил цялото си семейство във Втората международна война и намерил разтуха в близостта на едно сираче, на което споделя, че е негов татко. Режисьорът Сергей Бондерчук снима филм по творбата и играе в него ролята на Андрей Соколов. По мнението на критиците военната черно-бяла драма е доста по-силна и въздействаща от литературния първоизточник. Нека през днешния ден, на 9-и май, 76 години след успеха над фашистка Германия, си напомним тази история, която обобщава десетките милиони разрушени от Втората международна война ориси.
Андрей Соколов е родом от Воронежкия край, роден е през 1900 година. По време на Гражданската война служи в Червената войска. В гладната 1922-а Соколов се реалокира в Кубан, работи за кулаците и оцелява, само че родителите и дребната му сестра умират от апетит. Останал самичък, година по-късно, завръщайки се в родното си село, продава къщата на родителите си и отпътува за Воронеж. Отначало работи в дърводелски завод, по-късно - във фабрика, учи ключарски поминък. Жени се за момиче от сиропиталище - Ирина. Тя не е хубавица, само че е интелигентна, пъргава и спестовна. Ирина е и брачна половинка на Андрей, и пръв негов другар. Той я обиква с цялото си сърце.
Скоро идват и децата - първо се ражда синът му Анатолий, след това - двете му дъщери. През 1929-а Соколов става водач на камион. Така изминават 10 години.
Следват дълги дни и нощи в плен. Разстрели, изменничество от собствен и унищожаването му... И гибел, доста гибел. На всяка крачка. Соколов е изпратен към Познан, той мисли за бягство, само че не му се удава никаква опция. Такава се появява в един момент, до момента в който пленниците са изпратени да копаят гробове. На четвъртия ден от бягството си, Соколов е заловен и хвърлен в карцера за един месец. След това е изпратен в Германия.
За две години плен Соколов поставя рабски труд на разнообразни места в Германия. В един лагер край Дрезден убеждава събратята си по орис да не работят с всички сили за врага, само че някой донася това изявление на управляващите и Соколов е извикан от коменданта на лагера за военнопленници - Мюлер. Немецът знае съветски съвършено и беседва с пленника без преводач. Сипва му водка и го кара да пие по дъно няколко пъти за мощта и успеха на немското оръжие. Соколов афишира, че ще пие за личната си гибел.
Мюлер е впечатлен. Казва, че почита храбростта на съветския боец, вижда го като заслужен съперник и няма да го простреля. Комендантът оповестява, че немските войски са достигнали Дон и са окупирали Сталинград. Соколов е опрощение в чест на това радостно събитие, а за смелостта си получава самун и парче сланина. Соколов споделя храната с другарите си - разделят я на всички поравно.
През 1944 година Соколов, към този момент като водач на немски майор-инженер, съумява да избяга от плен. На руска територия е изпратен в болница, с цел да получи здравна помощ и храна. Пише писмо до жена си и две седмици по-късно получава скръбен отговор от един комшия. През юни 1942-а бомба пада върху къщата му - Ирина и двете му дъщери са убити. Синът му не си е бил вкъщи. Научавайки за гибелта на фамилията си, Соколов се връща на фронта.Издирва координатите на Анатолий и посредством преписка схваща какво се е случило с момчето през последните години. Анатолий приключва артилерийско учебно заведение и отива на фронта. Получава чин капитан, командва артилерийска батарея и има шест ордена. Умиленият Соколов към този момент мечтае за следвоенния живот със сина си, за внуци...
Баща и наследник доближават Берлин в разнообразни дивизии и по разнообразни пътища, само че не съумяват да се срещнат. На 9 май 1945 година Анатолий е погубен от снайперист. Соколов въпреки всичко съумява да види сина си в ковчега, заровен на немска земя.След войната Соколов е демобилизиран, само че не желае да се върне във Воронеж. Отива да търси собствен ранен приятел, който в миналото го е поканил на посетители в родния си Урюпинск. Намира работа като водач там.Веднъж покрай чайната Соколов вижда на улицата бездомно дете. Това е Ваня.
Майка му е убита при въздушна офанзива, татко му е умрял на фронта. Соколов не мисли доста. В един прелестен ден качва момчето в камиона и на път към елеватора му оповестява, че е негов татко. Малкото момче с изтерзана душа като че ли е чакало да чуе това. Щастието му е извънредно. Соколов го осиновява.Малко по-късно Андрей блъска с камиона крава, поради което шофьорската му брошура е отнета. Малко по-късно двамата с Ваня напущат Урюпинск.
Соколов признава пред другар, че даже този случай с кравата да не се е случил, той по този начин или другояче щял да напусне Урюпинск. Меланхолията не му разрешава да се заседява дълго време на едно място. Когато Ванюшка порасне и тръгне на учебно заведение, тогава може би ще се успокои и ще се откри на едно място, споделя основният воин.
Това е историята на две изтерзани и осиротели от урагана на войната души, които се откриват и се вкопчват една в друга, с цел да оцелеят в името на живота.
Андрей Соколов е родом от Воронежкия край, роден е през 1900 година. По време на Гражданската война служи в Червената войска. В гладната 1922-а Соколов се реалокира в Кубан, работи за кулаците и оцелява, само че родителите и дребната му сестра умират от апетит. Останал самичък, година по-късно, завръщайки се в родното си село, продава къщата на родителите си и отпътува за Воронеж. Отначало работи в дърводелски завод, по-късно - във фабрика, учи ключарски поминък. Жени се за момиче от сиропиталище - Ирина. Тя не е хубавица, само че е интелигентна, пъргава и спестовна. Ирина е и брачна половинка на Андрей, и пръв негов другар. Той я обиква с цялото си сърце.
Скоро идват и децата - първо се ражда синът му Анатолий, след това - двете му дъщери. През 1929-а Соколов става водач на камион. Така изминават 10 години.
„ Миналото е като онази далечна степ в мъглата. На сутринта вървях по нея, в близост всичко беше ясно, само че изминах двайсетина километра и към този момент не можех да различа гората от плевелите, обработваемата земя от тревите...И внезапно войната стартира. "Семейство изпраща Соколов на фронта. Разстроената Ирина се сбогува с него като че ли вечно. По време на войната той служи като водач. Раняван е два пъти. Сравнително леко.През май 1942-а германците минават в атака. Соколов непринудено се предлага да вози муниции за артилерийската батарея до огневата линия, само че не съумява: снаряд пада доста покрай камиона му и взривната вълна го прекатурва. Соколов губи схващане. Когато отваря очи схваща, че е зад вражеската линия.Опитва да се престори на починал, само че инсценировката е несполучлива. Вдига глава и вижда, че към него вървят шестима фашисти с картечници. Те вземат ботушите на Андрей и го напъждат да върви пешком на запад.
Следват дълги дни и нощи в плен. Разстрели, изменничество от собствен и унищожаването му... И гибел, доста гибел. На всяка крачка. Соколов е изпратен към Познан, той мисли за бягство, само че не му се удава никаква опция. Такава се появява в един момент, до момента в който пленниците са изпратени да копаят гробове. На четвъртия ден от бягството си, Соколов е заловен и хвърлен в карцера за един месец. След това е изпратен в Германия.
За две години плен Соколов поставя рабски труд на разнообразни места в Германия. В един лагер край Дрезден убеждава събратята си по орис да не работят с всички сили за врага, само че някой донася това изявление на управляващите и Соколов е извикан от коменданта на лагера за военнопленници - Мюлер. Немецът знае съветски съвършено и беседва с пленника без преводач. Сипва му водка и го кара да пие по дъно няколко пъти за мощта и успеха на немското оръжие. Соколов афишира, че ще пие за личната си гибел.
Мюлер е впечатлен. Казва, че почита храбростта на съветския боец, вижда го като заслужен съперник и няма да го простреля. Комендантът оповестява, че немските войски са достигнали Дон и са окупирали Сталинград. Соколов е опрощение в чест на това радостно събитие, а за смелостта си получава самун и парче сланина. Соколов споделя храната с другарите си - разделят я на всички поравно.
През 1944 година Соколов, към този момент като водач на немски майор-инженер, съумява да избяга от плен. На руска територия е изпратен в болница, с цел да получи здравна помощ и храна. Пише писмо до жена си и две седмици по-късно получава скръбен отговор от един комшия. През юни 1942-а бомба пада върху къщата му - Ирина и двете му дъщери са убити. Синът му не си е бил вкъщи. Научавайки за гибелта на фамилията си, Соколов се връща на фронта.Издирва координатите на Анатолий и посредством преписка схваща какво се е случило с момчето през последните години. Анатолий приключва артилерийско учебно заведение и отива на фронта. Получава чин капитан, командва артилерийска батарея и има шест ордена. Умиленият Соколов към този момент мечтае за следвоенния живот със сина си, за внуци...
Баща и наследник доближават Берлин в разнообразни дивизии и по разнообразни пътища, само че не съумяват да се срещнат. На 9 май 1945 година Анатолий е погубен от снайперист. Соколов въпреки всичко съумява да види сина си в ковчега, заровен на немска земя.След войната Соколов е демобилизиран, само че не желае да се върне във Воронеж. Отива да търси собствен ранен приятел, който в миналото го е поканил на посетители в родния си Урюпинск. Намира работа като водач там.Веднъж покрай чайната Соколов вижда на улицата бездомно дете. Това е Ваня.
Майка му е убита при въздушна офанзива, татко му е умрял на фронта. Соколов не мисли доста. В един прелестен ден качва момчето в камиона и на път към елеватора му оповестява, че е негов татко. Малкото момче с изтерзана душа като че ли е чакало да чуе това. Щастието му е извънредно. Соколов го осиновява.Малко по-късно Андрей блъска с камиона крава, поради което шофьорската му брошура е отнета. Малко по-късно двамата с Ваня напущат Урюпинск.
Соколов признава пред другар, че даже този случай с кравата да не се е случил, той по този начин или другояче щял да напусне Урюпинск. Меланхолията не му разрешава да се заседява дълго време на едно място. Когато Ванюшка порасне и тръгне на учебно заведение, тогава може би ще се успокои и ще се откри на едно място, споделя основният воин.
Това е историята на две изтерзани и осиротели от урагана на войната души, които се откриват и се вкопчват една в друга, с цел да оцелеят в името на живота.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ