Събрах смелост и реших да ви пиша за мъката, която

Събрах храброст и взех решение да ви пиша за тъгата, която претърпявам. Омъжих се доста млада за нечовечен и безмилостен човек. Роди ни се детенце, което умря при неизяснени условия скоро след раждането, и може би по тази причина по този начин мощно се привързах към момиченцето, което родих много по-късно. При трудова акцидент мъжът ми остана неработоспособен за цялостен живот. Грижех се и за него, и за щерка си. Работех на две смени, а в почивните дни помагах на възрастните си родители на село. Така и не разбрах по кое време порасна дребната и по кое време потегли по неприятния път. На 17 година забременя и роди дете, което дадохме за осиновяване. Това обаче не я промени към по-добро и след време заживя с пияч, който непрекъснато пиеше. И двамата не работеха, а живееха на мой тил. Добре, че тази й връзка не продължи доста.

Когато се пенсионирах, се преместихме на село, при моите родители. С познати намерихме брачен партньор за щерка ми и аз малко се успокоих. Но когато тя роди, мъжът й взе детето и отиде да живее при техните. Твърдеше, че щерка ми е неприятна майка. Тя не се и опита да си прибере бебето – сподели, че изискванията, в които го гледат, я задоволяват. Отново останахме тримата – аз, тя и болният ми мъж. По селата обаче няма доста работа и бяхме принудени отново да се върнем в града. Една вечер брачният партньор ми получи рецесия и след няколко дни страдания умря. Дъщеря ми все не успяваше да си откри работа и живеехме единствено с моята пенсия. Отново стартира да се събира с неприятни компании и отново забременя. Тайно се надявах, че към този момент е узряла след всичко претърпяно и че този път майчинството може да я промени. Роди отлично детенце – трето, и сърце не ми даваше да го оставим и него в детски дом. живеехме обаче в непрекъснат недостиг и ограничения. Наложи се да изтегля заем, като ипотекирах жилището за гаранция. Но тъй като бяхме взимали заеми от всевъзможни места, кредиторите започнаха да ни притискат.

Една заран щерка ми сподели, че отива да си търси работа, и излезе. Денят минаваше, а нея я нямаше. Стоях на терасата и пушех цигара след цигара. Слизах пред блока, въртях се като щура и я чаках, само че тя по този начин и не си пристигна. След няколко дни я разгласих за изчезнала. Полицията обаче не откри нито тялото й, нито някакви сведения за нея. Косата ми побеля за броени дни и плачех непрестанно. Представях си, че трупът й лежи някъде пренебрегнат и няма кой да я погребе. Внучето ми и то плачеше за майка си, търсеше я. Когато видеше някоя по-млада жена на улицата или в парка, й викаше „ мамо “. Мислеше, че всяка добра жена, която му подава бонбонче, е майка му. С часове двамата обикаляхме, хванати за ръка, из града. Нощем се сепвах в съня си и скачах, обляна в пот. Все ми се причуваше, че ме вика. Ставах, отварях вратата, а там – никой. Отслабнах ужасно доста и се разболях. През главата ми минаваха ужасни мисли, желаех да се самоубия дружно с дребния, та един път вечно да свърши тази тъга. Не виждах повече смисъл да пребивавам, а и нямах сили. Питах се – ами в случай че стане нещо с мен, кой ще отгледа внучето ми? Като сираче, захвърлено из домовете ли ще живее? Каква орис ще има това дете без майка, без татко, без родственици?

Измина близо година и половина в очакване, сълзи и подозрения. Тогава на посетители ми пристигна моя другарка. Навремето с нея бяхме доста близки, само че събитията ни разделиха. Разбрала за нещастието ми, незабавно пристигна, пробвайки се да бъде съпричастна и да ми помогне с каквото може. Прегърнах я и дълго плаках. Изповядах й всичко, даже мислите си за самоубийство. Докато сълзите се стичаха по лицето ми, детето я гледаше със светнали очички и я дърпаше за ръкава, наричайки я „ мамо “. Тогава тя ни събра багажа – моя и на детето, и ни взе за няколко дни у тях. Вечер дълго ми говореше, че нямам право да поставям завършек на своя живот и да лишавам различен. Убеждаваше ме, че Бог ме е дарил с детенцето, с цел да ми бъде разтуха в нещастните дни. И тогава телефонът ми звънна. Вдигнах го и чух гласа на щерка си! Успокои ме, че е жива и здрава и все в миналото ще успее да се прибере. Сякаш голям товар се смъкна от плещите ми. Поне към този момент знаех, че е жива.

Сега концепция нямам къде е, с какво се занимава и за какво по този начин изчезна, оставяйки ме в неопределеност. Готова съм всичко да й простя, с каквото и да се е занимавала и каквото и да е направила. Всичко ще не помни, единствено да се прибере при нас! В главата ми се въртят въпроси – сама ли избра тази орис, или някой я отвлече и държи принудително? Отговор обаче нямам.

Знам, че вестникът има доста читатели, на всякаква възраст. Ако щерка ми чете в този момент това писмо, аз съм уверена, че ще се разпознае. Моля я, където и да е, да се върне. Нямам сили да продължа тази битка.

Една обезверена жена
Инфо: Лична Драма