Светослав Славчев: 20 години на сцената ме научиха да бъда бъда боец
Събитието е с вход свободен и ще започнев 19 часа на сцената на театъра. Негови водещи са Гергана Харитонова и Петко Койчев, които ще трансфорат вечерта, отдадена на Светослав, в самобитен подкаст онлайн с неговото особено присъединяване.
- Пътят ти в театъра сякаш е предначертан. Още като гимназист стъпваш на сцената. Имаше ли стремежи за разнообразни поприща?
Не. Класният ми началник в началното учебно заведение, по това време другарят Ботев, всяка година от първи клас ни е задавал въпроса какви желаеме да станем като пораснем. Преди няколко години ми беше разказал, естествено аз съм не запомнил. В първи клас съм споделил, че желая да стана актьор, във втори клас съм споделил – артист, в трети клас още веднъж актьор. Това е разликата. Тогава началната степен беше до трети клас. През тези три години съм бил единственият от целия клас, който няма смяна в желанието от това да стане пожарникар, служител на реда, космонавт и по този начин нататък.
По едно време доста желаех да изучавам логика на психиката и философия. Може би това е другото, което ме е влечало, само че то си сподели.
Няма нещо съответно, което да ми се е случило, да съм видял и да съм споделил „ Аз ще бъда артист “. Не и в гимназията. Някак си го бях приел като моето нещо и по този начин.
Случва ми се да виждам спектакли и да ми се доиграе, да ми се прииска да скоча на сцената и да съм част от цялото.
Този театър дава начало на 20-годишния интервал, който означаваме в този момент, а точно 20-години напълно на сцената на Драматичен спектакъл „ Рачо Стоянов “. Иначе самото начало е през 2001 година, по-късно имам малко опит в Кукления спектакъл, след това отново се връщам в Драматичния и идва казармата. От 2005 година януари съм на щат в нашия спектакъл.
„ Майстори “ от Рачо Стоянов е първият развой, който започнахме. За първи път се срещнах с Петринел Гочев. Много пъти съм разказвал, че това е в действителност емблематичен и знаков репетиционен развой – доста сложен първоначално. Петринел не ме харесваше, не ме изиска. От начало той искаше чираците да бъдат възпитаници от Тревненското учебно заведение по дърворезба.
Невена Митева му е споделила, че тя държи да има най-малко един човек, който да дава отговор за тях, тъй като те са младежи, деца и има потребност някой да ги събира. Тя е държала аз да се включа. Петринел малко с принуда ме одобри и му личеше като се запознахме. Общо взето първия път ми сподели, че сега не му дотрябвам и като стартираме работа на сцена, тогава иска ми се обадят.
Спомням си обаче по какъв начин му обърнах мнението, защото репетираме момчетата-чираци не могат да идват, тъй като са на учебно заведение. Най-отпред на авансцената има поставена на дървени магаренца една доста дълга талпа. По нея чираците с същински чукове и длета дялат. Когато пристигнаха момчетата в действителност правеха цветя и детайли, а аз правех единствено стърготини. Те ме учеха по какъв начин да държа длетото, по какъв начин да блъскам с дървения чук.
Застанал съм на тази талпа по време на подготовка самичък. Няма ги момчетата. Така се строи мизансцена, че над главата ми се случва един скандал сред занаятчия Тихол и занаятчия Найден. Има едно внезапно повишение на тона и аз просто се наведох и се покрих с ръка. Тогава Петринел сподели: „ Ти какво направи? “. Аз споделих, че е инстинктивно, тъй като когато се карат майсторите кой ще го отнесе – естествено чирака. Нормално е по това време майсторите да са ги потупвали. Децата не са били по този начин уплашени, а учителите не са се отнасяли толкоз психически и демократично с тях.
Тогава с съответните си реакции и наличието си там, съумях да обърна мнението на Петринел и по този начин от една роля, която нямаше никакъв текст, се трансформира в много сплотяваща. Защото представлението започваше с мен, в средата Петринел ми даде да чета един от най-хубавите текстове „ Кондиката “ и на финала спектакълът завършваше още веднъж с мой монолог. Той беше особено написан – едно писмо от чираците, които към този момент са се пръснали из цялата страна и пишат на занаятчия Тихол какво им е битието.
Много ми харесва тази динамичност. Истината е, че това, че в театъра има краен период доста ми подхожда. Много съм му привикнал. Знам, че колкото и да е сложен един репетиционен развой, колкото и мъчително да върви, а пък и добре да върви – постоянно имаш един краен период. Винаги идва премиерата – излизаш показваш го пред публиката, то заживява своя живот. След това се гмурваш в идващото предизвикателство, напълно с нови хора, които да те водят. Дори и сътрудниците да са същите, режисьорът ще бъде друг. Дори и сътрудниците, и режисьорът да са същите, то пиесата е друга, жанрът, ролята, средствата, които употребява героят.
Защото постоянно съм се старал да бъде друго. Даже доста пъти като усетя, че потеглям да привличам някой облик към нещо, което към този момент съм играл – като гласова характерност, като държание –умишлено се пробвам да избягам. Старая се всичко да бъде друго, тъй като публиката като те гледа и да си всякога идентичен, тя споделя: „ Този към този момент сме го гледали “.
Аз също по този начин споделям. Има доста положителни артисти, които влизат, минават 10 минути от представлението и нямам предпочитание да продължа да виждам, тъй като към този момент съм го гледал – този глас, тази походка. Така, че тази динамичност доста ми харесва. Изминалите 20 години ме научиха да бъда боец и да бъда войник. Да не се отхвърлям, да знам, че би трябвало да бъде извървян този път, би трябвало да се постараеш, да го преодолееш, да го преминеш.
Имал съм постановки, които са се случвали с такава лекост, че имаш възприятието, че нещо не е наред, като че ли нещо не правиш. Такъв е казусът със „ Специалист по гафове “. Там с Гундеров се работеше доста леко. Нещата се случиха като ария и чак си мислех, че нещо не е наред, само че просто Николай има подобен лек метод.
Сцена от спектакъла „ Специалист по гафове “ по Франсис Вебер, реж. Николай Гундеров (от ляво на дясно: Гордан Коев, Петър Рангелов, Светослав Славчев, Димо Сава Димов), 2023.
Имало е постановки, които са вървели доста мъчно. Наскоро си спомних за един подобен случай с румънската режисьорка Дойна Меглеци – спектакъл на парадокса, пиеса на парадокса – „ Полет какво благополучие “ от Дору Моцук. Този неуместен текст, написан на румънски, преведен на неприятен британски и от там преведен на български, съдържа реплики, които звучат по този начин: „ Ти не знаеш какво аз! “ А това няма нищо общо нито с предната, нито със идната имитация. Не можем да си го навържем логичен, питаме Дойна, тя самата с не доста добър британски, разпростира английско-румънската пиеса гледа, чете и споделя: „ Така е! “. Не може да ни помогне по никакъв метод.
Почти до плач съм се докарвал, тъй като чувствам, че съм в безпомощно положение. Мисля, че тогава целият екип се чувствахме по този метод. Постановката не се игра доста. Не повече от 5 до 7 представления в България. Но когато отидохме да я играем в Румъния, имаше голям триумф. Много ни харесаха. Може би тъй като и те не разбираха ние какво приказваме, както и ние не знаехме какво приказваме.
За тези 20 години в действителност съм видял разнообразни способи на работа – и леки, и тежки, и режисьори, които пипат с кадифена ръкавица, и други, които надали не раздават тупаници наляво и надясно. Всичко е друго. Това е хубавото, че всякога е нещо ново. Нямаш време да ти омръзне. Не като да си на работа на поточната линия и по през целия ден правиш едни и същи механични придвижвания.
Ако някой ми каже, че той е подготвен, че е теоретичен, че е приключен артист – няма да му допускам. Ако каже, че с едно тракване с пръсти и си прави ролята – няма да му допускам. Това по-скоро за мен ще значи, че не е артист.
Да тръгнеш по същинския метод да изграждаш една роля, значи да намериш какви са слабостите на героя, тънкостите, проблемите, по какъв начин той работи в съответна обстановка, да схванеш какви са му маниерите – дали приказва по-бързо, или по-бавно, да му намериш характерностите и тематиките, които го вълнуват.
Пак ще дам образец от Петринел. Той споделяше, че това, че си на сцената, само че в даден миг не участваш в действието, не го водиш, не значи, че можеш да спреш и да си починеш. Окото на фена се изморява в един миг да гледа там, където целеустремено го води действието и се отплесва встрани, където би трябвало още веднъж да види нещо. Човекът, който е на сцената, би трябвало да живее от самото начало. Да изградиш цялостния облик е това да му намериш метода, по който ще реагира във всеки един миг на сцената без значение дали той води действието, дали директно взе участие. Това е развой, който всякога стартира от а-б.
Малко се дърпах първоначално. Невена Митева като ми се обади, отбивах въпроса един-два месеца. Накрая тя ми сподели: „ Аз те поканвам за заместник-директор ти ми се правиш на ударен, само че в действителност нуждая се от заместител и имаш една седмица да ми дадеш отговор! “ Такива бяха времената и хората в театъра, че разбрах, че би трябвало да приема предлагането.
Да, трансформира се гледната точка. Някои неща стартират да ти се костват напълно като прищявки. На мен и в този момент ми се случва от време на време. Може би пък това са нужните прищявки – да си гъделичкаш егото с тях. Тогава се пробвах да глезя на капризите, само че не и да привеждам глава и да споделям: „ Вие сте актьори и вие сте прави “. Тогава се пробвах да демонстрирам на сътрудниците, че и това не е по този начин. Сега като ръководител на Съюза на артистите отново им се карам на сътрудниците за това.
Ситуацията беше комплицирана. Попаднах в администрацията януари месец 2017 година Тогава Мануела Панова, която отговаряше за програмата, трябваше да излезе в болничен и я нямаше. Артистичният ни секретар също отсъстваше по здравословни аргументи. Директорът отпътува за Стара Загора, с цел да слага пиеса там и идваше един път в седмицата. Така аз заместник-директор на един ден трябваше да ръководя целия спектакъл, да споделям с разнообразни хора. Светла памет на Мануела, която не спря да работи и продължи да прави програмата. Кажи речи, целият спектакъл беше на плещите ми.
Обичам да споделям, че човек се учи в багра. Когато влезеш леко, безгрижно, когато никой не те натиска, не се изискват от теб, може и в никакъв случай да не се научиш по какъв начин се прави.
- Вдъхновението, което си почерпил от общуването и работата с дългогодишните артисти от трупата на театъра като Ружа Николова, Лили Димитрова, Станчо Димитров, Георги Чипариков, Илия Костадинов, Силвия Боева е оставило огромен отпечатък върху теб. Какво е чувството ти, когато си спомняш за годините с наличието на тези артисти?
Сякаш е в минал живот. Връщайки се обратно, в действителност са толкоз дълбоки и далечни мемоари, че в действителност се запитвам в този живот ли беше.
Имах шанса да попадна в театъра, когато имаше едно крепко ядро. Това бяха сътрудници с доста опит, които стояха доста достолепно на сцената. Разликата в годините ни е много огромна. Бяха видели доста – и хубавото, и неприятното. Помнеха времето когато в театъра са се разхождали по халати и всички са си имали гримьорни. Видяха и времето, когато нямаше никакво отопление в този спектакъл и несъмнено беше -20 градуса.
Тези хора са същинските мои учители. Илия Костадинов нееднократно ми е казвал, че актьорската специалност е поминък, а занаятът не се учи, а се краде. Човек би трябвало да върви и да гледа спектакъл, тъй като по този начин се учи и репликата на Илия е тъкмо, че от неприятните представления можеш да научиш повече.
В началото ми се струваше като конско, тъй като излизаме в отмора по време на репетиця и те стартират: „ Абе, това за какво не го направиш по този метод! “, „ Тука малко по по този начин “ и аз седях и слушах като дете, на което някой непрекъснато му дава ум. След това през годините това бяха диалози, които самият аз предизвиках даже. Но прекосих от страната, в която мълча и чувам, към страната, която взе участие в разговора. Вече да знам отговора – върша го по този начин, тъй като пробвам да реализира ето какво.
Те ме научиха на всичко в театъра. Никога не съм седнал някой да ми чете устав за вътрешния ред. Това бяха хората, които ми споделиха – 15 минути преди подготовка, 1 час преди зрелище, 15 минути преди потегляне на рейса за турне, че би трябвало да бъдем там, както и всевъзможни сходни писани и неписани правила. Ако искаш даже суеверия като това, че на сцената не се свири, тъй като ще те освирка публиката, че на сцената не се яде, тъй като ще те изяде публиката. До ден сегашен си ги съблюдавам.
Сцена от „ БожанкалииТЕ “ от Емилия Илиева, реж. Светослав Славчев (от ляво на дясно: Петко Койчев, Светослав Славчев, Илия Костадинов), 2024
- От няколко години от време на време се захващаш и с постановка. Какво те провокира да слезеш от сцената и да седнеш на режисьорското място?
През 2005-6 започнах да работя с юношески, а през 2009 година основах Младежко театрално студио „ Гаргара “ към читалището в Русевци. Това ми даде опция да опитвам и да пробвам. Сс тези деца ми се наложи да стартира да дирижирам, да върша действени разбори и всичко, което прави режисьорът в театъра. С театралната студия имам няколко постановки.
После на едно заседание Невена Митева сподели, че този сезон ще се слагат две камерни пиеси. Едната е „ Пеперудите са свободни “, а другата „ Двама на люлката “. Каза, че едната ще я слага тя и че „ Пеперудите са свободни “ ще предложи на различен сътрудник, който има мислено.
Може би след седмица-две ми звънна и сподели: „ Искам да ти предложа ти да направиш тази пиеса “. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не съм търсил целеустремено да ставам режисьор. Просто ми се случи.
Прочетох пиесата и на първото четене споделих – „ не “. След това започнах да обмислям върху нея, да ѝ върша активен разбор, да си представям разнообразни картини, какво в действителност се случва. Видях, че пиесата е доста хубава и настояща. Според мен те ще бъдат настоящи още дълги години, без значение по кое време е писана. Промених някои неща вътре. По създател момчето свири на китара. Стори ми се тривиално кьорав човек да свири на китара. Поисках той да прави нещо друго, да бъде художник. След това разбрах, че има слепи художници, само че въпреки всичко е необичайност. Направих още някои вътрешни промени и се получи. Спектакълът е „ Трудни за обичане “ и се играе съвсем 10 години.
В тези 20 години съм имал постановки, които са се играли над 150, 170 пъти. Честно казано това не е лека задача. Особено когато се играят регулярно по няколко пъти на месец. След стотното и по-нататък стартира да става леко досадно. Знаеш репликите и на сътрудниците си. Случвало ни се е с Илия да водим този разговор „ Ти за какво сподели моята имитация? “ и си сигурен, че репликата е твоя, а индивидът си е споделил неговата. Но дотолкоз към този момент си знаем репликите и придвижванията, че става леко изморително. Затова не мога да кажа коя роля бих играл постоянно, тъй като си давам сметка, че като станат двеста представления и към този момент няма да съм толкоз уверен в нея.
Пожелавам си да имам провокации, театърът да продължи да бъде това забавно групово изкуство. Пожелавам си да се влюбвам в героите си, в сътрудниците си, в режисьорите, да има екип и да ми носи наслаждение, да носи провокация. Да продължа с боязън да влизам в театъра.
Разговаря – Емилия Илиева
- Пътят ти в театъра сякаш е предначертан. Още като гимназист стъпваш на сцената. Имаше ли стремежи за разнообразни поприща?
Не. Класният ми началник в началното учебно заведение, по това време другарят Ботев, всяка година от първи клас ни е задавал въпроса какви желаеме да станем като пораснем. Преди няколко години ми беше разказал, естествено аз съм не запомнил. В първи клас съм споделил, че желая да стана актьор, във втори клас съм споделил – артист, в трети клас още веднъж актьор. Това е разликата. Тогава началната степен беше до трети клас. През тези три години съм бил единственият от целия клас, който няма смяна в желанието от това да стане пожарникар, служител на реда, космонавт и по този начин нататък.
По едно време доста желаех да изучавам логика на психиката и философия. Може би това е другото, което ме е влечало, само че то си сподели.
Няма нещо съответно, което да ми се е случило, да съм видял и да съм споделил „ Аз ще бъда артист “. Не и в гимназията. Някак си го бях приел като моето нещо и по този начин.
Случва ми се да виждам спектакли и да ми се доиграе, да ми се прииска да скоча на сцената и да съм част от цялото.
Този театър дава начало на 20-годишния интервал, който означаваме в този момент, а точно 20-години напълно на сцената на Драматичен спектакъл „ Рачо Стоянов “. Иначе самото начало е през 2001 година, по-късно имам малко опит в Кукления спектакъл, след това отново се връщам в Драматичния и идва казармата. От 2005 година януари съм на щат в нашия спектакъл.
„ Майстори “ от Рачо Стоянов е първият развой, който започнахме. За първи път се срещнах с Петринел Гочев. Много пъти съм разказвал, че това е в действителност емблематичен и знаков репетиционен развой – доста сложен първоначално. Петринел не ме харесваше, не ме изиска. От начало той искаше чираците да бъдат възпитаници от Тревненското учебно заведение по дърворезба.
Невена Митева му е споделила, че тя държи да има най-малко един човек, който да дава отговор за тях, тъй като те са младежи, деца и има потребност някой да ги събира. Тя е държала аз да се включа. Петринел малко с принуда ме одобри и му личеше като се запознахме. Общо взето първия път ми сподели, че сега не му дотрябвам и като стартираме работа на сцена, тогава иска ми се обадят.
Спомням си обаче по какъв начин му обърнах мнението, защото репетираме момчетата-чираци не могат да идват, тъй като са на учебно заведение. Най-отпред на авансцената има поставена на дървени магаренца една доста дълга талпа. По нея чираците с същински чукове и длета дялат. Когато пристигнаха момчетата в действителност правеха цветя и детайли, а аз правех единствено стърготини. Те ме учеха по какъв начин да държа длетото, по какъв начин да блъскам с дървения чук.
Застанал съм на тази талпа по време на подготовка самичък. Няма ги момчетата. Така се строи мизансцена, че над главата ми се случва един скандал сред занаятчия Тихол и занаятчия Найден. Има едно внезапно повишение на тона и аз просто се наведох и се покрих с ръка. Тогава Петринел сподели: „ Ти какво направи? “. Аз споделих, че е инстинктивно, тъй като когато се карат майсторите кой ще го отнесе – естествено чирака. Нормално е по това време майсторите да са ги потупвали. Децата не са били по този начин уплашени, а учителите не са се отнасяли толкоз психически и демократично с тях.
Тогава с съответните си реакции и наличието си там, съумях да обърна мнението на Петринел и по този начин от една роля, която нямаше никакъв текст, се трансформира в много сплотяваща. Защото представлението започваше с мен, в средата Петринел ми даде да чета един от най-хубавите текстове „ Кондиката “ и на финала спектакълът завършваше още веднъж с мой монолог. Той беше особено написан – едно писмо от чираците, които към този момент са се пръснали из цялата страна и пишат на занаятчия Тихол какво им е битието.
Много ми харесва тази динамичност. Истината е, че това, че в театъра има краен период доста ми подхожда. Много съм му привикнал. Знам, че колкото и да е сложен един репетиционен развой, колкото и мъчително да върви, а пък и добре да върви – постоянно имаш един краен период. Винаги идва премиерата – излизаш показваш го пред публиката, то заживява своя живот. След това се гмурваш в идващото предизвикателство, напълно с нови хора, които да те водят. Дори и сътрудниците да са същите, режисьорът ще бъде друг. Дори и сътрудниците, и режисьорът да са същите, то пиесата е друга, жанрът, ролята, средствата, които употребява героят.
Защото постоянно съм се старал да бъде друго. Даже доста пъти като усетя, че потеглям да привличам някой облик към нещо, което към този момент съм играл – като гласова характерност, като държание –умишлено се пробвам да избягам. Старая се всичко да бъде друго, тъй като публиката като те гледа и да си всякога идентичен, тя споделя: „ Този към този момент сме го гледали “.
Аз също по този начин споделям. Има доста положителни артисти, които влизат, минават 10 минути от представлението и нямам предпочитание да продължа да виждам, тъй като към този момент съм го гледал – този глас, тази походка. Така, че тази динамичност доста ми харесва. Изминалите 20 години ме научиха да бъда боец и да бъда войник. Да не се отхвърлям, да знам, че би трябвало да бъде извървян този път, би трябвало да се постараеш, да го преодолееш, да го преминеш.
Имал съм постановки, които са се случвали с такава лекост, че имаш възприятието, че нещо не е наред, като че ли нещо не правиш. Такъв е казусът със „ Специалист по гафове “. Там с Гундеров се работеше доста леко. Нещата се случиха като ария и чак си мислех, че нещо не е наред, само че просто Николай има подобен лек метод.
Сцена от спектакъла „ Специалист по гафове “ по Франсис Вебер, реж. Николай Гундеров (от ляво на дясно: Гордан Коев, Петър Рангелов, Светослав Славчев, Димо Сава Димов), 2023.
Имало е постановки, които са вървели доста мъчно. Наскоро си спомних за един подобен случай с румънската режисьорка Дойна Меглеци – спектакъл на парадокса, пиеса на парадокса – „ Полет какво благополучие “ от Дору Моцук. Този неуместен текст, написан на румънски, преведен на неприятен британски и от там преведен на български, съдържа реплики, които звучат по този начин: „ Ти не знаеш какво аз! “ А това няма нищо общо нито с предната, нито със идната имитация. Не можем да си го навържем логичен, питаме Дойна, тя самата с не доста добър британски, разпростира английско-румънската пиеса гледа, чете и споделя: „ Така е! “. Не може да ни помогне по никакъв метод.
Почти до плач съм се докарвал, тъй като чувствам, че съм в безпомощно положение. Мисля, че тогава целият екип се чувствахме по този метод. Постановката не се игра доста. Не повече от 5 до 7 представления в България. Но когато отидохме да я играем в Румъния, имаше голям триумф. Много ни харесаха. Може би тъй като и те не разбираха ние какво приказваме, както и ние не знаехме какво приказваме.
За тези 20 години в действителност съм видял разнообразни способи на работа – и леки, и тежки, и режисьори, които пипат с кадифена ръкавица, и други, които надали не раздават тупаници наляво и надясно. Всичко е друго. Това е хубавото, че всякога е нещо ново. Нямаш време да ти омръзне. Не като да си на работа на поточната линия и по през целия ден правиш едни и същи механични придвижвания.
Ако някой ми каже, че той е подготвен, че е теоретичен, че е приключен артист – няма да му допускам. Ако каже, че с едно тракване с пръсти и си прави ролята – няма да му допускам. Това по-скоро за мен ще значи, че не е артист.
Да тръгнеш по същинския метод да изграждаш една роля, значи да намериш какви са слабостите на героя, тънкостите, проблемите, по какъв начин той работи в съответна обстановка, да схванеш какви са му маниерите – дали приказва по-бързо, или по-бавно, да му намериш характерностите и тематиките, които го вълнуват.
Пак ще дам образец от Петринел. Той споделяше, че това, че си на сцената, само че в даден миг не участваш в действието, не го водиш, не значи, че можеш да спреш и да си починеш. Окото на фена се изморява в един миг да гледа там, където целеустремено го води действието и се отплесва встрани, където би трябвало още веднъж да види нещо. Човекът, който е на сцената, би трябвало да живее от самото начало. Да изградиш цялостния облик е това да му намериш метода, по който ще реагира във всеки един миг на сцената без значение дали той води действието, дали директно взе участие. Това е развой, който всякога стартира от а-б.
Малко се дърпах първоначално. Невена Митева като ми се обади, отбивах въпроса един-два месеца. Накрая тя ми сподели: „ Аз те поканвам за заместник-директор ти ми се правиш на ударен, само че в действителност нуждая се от заместител и имаш една седмица да ми дадеш отговор! “ Такива бяха времената и хората в театъра, че разбрах, че би трябвало да приема предлагането.
Да, трансформира се гледната точка. Някои неща стартират да ти се костват напълно като прищявки. На мен и в този момент ми се случва от време на време. Може би пък това са нужните прищявки – да си гъделичкаш егото с тях. Тогава се пробвах да глезя на капризите, само че не и да привеждам глава и да споделям: „ Вие сте актьори и вие сте прави “. Тогава се пробвах да демонстрирам на сътрудниците, че и това не е по този начин. Сега като ръководител на Съюза на артистите отново им се карам на сътрудниците за това.
Ситуацията беше комплицирана. Попаднах в администрацията януари месец 2017 година Тогава Мануела Панова, която отговаряше за програмата, трябваше да излезе в болничен и я нямаше. Артистичният ни секретар също отсъстваше по здравословни аргументи. Директорът отпътува за Стара Загора, с цел да слага пиеса там и идваше един път в седмицата. Така аз заместник-директор на един ден трябваше да ръководя целия спектакъл, да споделям с разнообразни хора. Светла памет на Мануела, която не спря да работи и продължи да прави програмата. Кажи речи, целият спектакъл беше на плещите ми.
Обичам да споделям, че човек се учи в багра. Когато влезеш леко, безгрижно, когато никой не те натиска, не се изискват от теб, може и в никакъв случай да не се научиш по какъв начин се прави.
- Вдъхновението, което си почерпил от общуването и работата с дългогодишните артисти от трупата на театъра като Ружа Николова, Лили Димитрова, Станчо Димитров, Георги Чипариков, Илия Костадинов, Силвия Боева е оставило огромен отпечатък върху теб. Какво е чувството ти, когато си спомняш за годините с наличието на тези артисти?
Сякаш е в минал живот. Връщайки се обратно, в действителност са толкоз дълбоки и далечни мемоари, че в действителност се запитвам в този живот ли беше.
Имах шанса да попадна в театъра, когато имаше едно крепко ядро. Това бяха сътрудници с доста опит, които стояха доста достолепно на сцената. Разликата в годините ни е много огромна. Бяха видели доста – и хубавото, и неприятното. Помнеха времето когато в театъра са се разхождали по халати и всички са си имали гримьорни. Видяха и времето, когато нямаше никакво отопление в този спектакъл и несъмнено беше -20 градуса.
Тези хора са същинските мои учители. Илия Костадинов нееднократно ми е казвал, че актьорската специалност е поминък, а занаятът не се учи, а се краде. Човек би трябвало да върви и да гледа спектакъл, тъй като по този начин се учи и репликата на Илия е тъкмо, че от неприятните представления можеш да научиш повече.
В началото ми се струваше като конско, тъй като излизаме в отмора по време на репетиця и те стартират: „ Абе, това за какво не го направиш по този метод! “, „ Тука малко по по този начин “ и аз седях и слушах като дете, на което някой непрекъснато му дава ум. След това през годините това бяха диалози, които самият аз предизвиках даже. Но прекосих от страната, в която мълча и чувам, към страната, която взе участие в разговора. Вече да знам отговора – върша го по този начин, тъй като пробвам да реализира ето какво.
Те ме научиха на всичко в театъра. Никога не съм седнал някой да ми чете устав за вътрешния ред. Това бяха хората, които ми споделиха – 15 минути преди подготовка, 1 час преди зрелище, 15 минути преди потегляне на рейса за турне, че би трябвало да бъдем там, както и всевъзможни сходни писани и неписани правила. Ако искаш даже суеверия като това, че на сцената не се свири, тъй като ще те освирка публиката, че на сцената не се яде, тъй като ще те изяде публиката. До ден сегашен си ги съблюдавам.
Сцена от „ БожанкалииТЕ “ от Емилия Илиева, реж. Светослав Славчев (от ляво на дясно: Петко Койчев, Светослав Славчев, Илия Костадинов), 2024
- От няколко години от време на време се захващаш и с постановка. Какво те провокира да слезеш от сцената и да седнеш на режисьорското място?
През 2005-6 започнах да работя с юношески, а през 2009 година основах Младежко театрално студио „ Гаргара “ към читалището в Русевци. Това ми даде опция да опитвам и да пробвам. Сс тези деца ми се наложи да стартира да дирижирам, да върша действени разбори и всичко, което прави режисьорът в театъра. С театралната студия имам няколко постановки.
После на едно заседание Невена Митева сподели, че този сезон ще се слагат две камерни пиеси. Едната е „ Пеперудите са свободни “, а другата „ Двама на люлката “. Каза, че едната ще я слага тя и че „ Пеперудите са свободни “ ще предложи на различен сътрудник, който има мислено.
Може би след седмица-две ми звънна и сподели: „ Искам да ти предложа ти да направиш тази пиеса “. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не съм търсил целеустремено да ставам режисьор. Просто ми се случи.
Прочетох пиесата и на първото четене споделих – „ не “. След това започнах да обмислям върху нея, да ѝ върша активен разбор, да си представям разнообразни картини, какво в действителност се случва. Видях, че пиесата е доста хубава и настояща. Според мен те ще бъдат настоящи още дълги години, без значение по кое време е писана. Промених някои неща вътре. По създател момчето свири на китара. Стори ми се тривиално кьорав човек да свири на китара. Поисках той да прави нещо друго, да бъде художник. След това разбрах, че има слепи художници, само че въпреки всичко е необичайност. Направих още някои вътрешни промени и се получи. Спектакълът е „ Трудни за обичане “ и се играе съвсем 10 години.
В тези 20 години съм имал постановки, които са се играли над 150, 170 пъти. Честно казано това не е лека задача. Особено когато се играят регулярно по няколко пъти на месец. След стотното и по-нататък стартира да става леко досадно. Знаеш репликите и на сътрудниците си. Случвало ни се е с Илия да водим този разговор „ Ти за какво сподели моята имитация? “ и си сигурен, че репликата е твоя, а индивидът си е споделил неговата. Но дотолкоз към този момент си знаем репликите и придвижванията, че става леко изморително. Затова не мога да кажа коя роля бих играл постоянно, тъй като си давам сметка, че като станат двеста представления и към този момент няма да съм толкоз уверен в нея.
Пожелавам си да имам провокации, театърът да продължи да бъде това забавно групово изкуство. Пожелавам си да се влюбвам в героите си, в сътрудниците си, в режисьорите, да има екип и да ми носи наслаждение, да носи провокация. Да продължа с боязън да влизам в театъра.
Разговаря – Емилия Илиева
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ