С всеки изминал ден се завръща с все по-страшна сила

С всеки минал ден се завръща с все по-страшна мощ същото, все същото възприятие на изтощение да попречиш на нелепостите и безпросветността, на грешките и безотговорността, на некомпетентността и безумията, на стихийната мощ на недомислените решения и самовлюбеността на авторитарността.

Точно по този начин беше по времето на късния соц.

Пазя си докладните и възраженията против недомислията в сферата, в която разбирах и съгласно знанията, които притежавах. Стена, твърда като бетон и ледена като айсберг.

Без да съм бил отстъпник - просто бях в нужната степен трезво мислещ и в достатъчната степен относително можещ. Нищо. Нулев резултат. Нула, кръгла нула.

Разтревожено съзерцаване на рушенето и цялостната безнаказаност по отношение на това, което работи - че би трябвало хубавото в него да се резервира, а незадоволително ефикасното - да се усъвършенства.

Непрекъснато работа на коляно, от през днешния ден за през вчерашния ден, с взлом, по заповед - като разговаряш с мен ще мълчиш, една блъсканица, едно най-обикновено дялкане по кората на 1-2 дървета, вместо взор, който да обхване гората.

И още веднъж, и отново - с всеки минал ден се завръща същото - с все по-страшна мощ. А и безсилието е същото - да спреш това, което ще има непоправими последствия за обичаните каузи.

Някога роднините и приятелите ми споделяха - разбери, по този начин е било и ще бъде у нас, прекомерно млад си още да промениш нещо.

Сега все по-често аз самият си споделям - очевидно по този начин е било и ще бъде у нас, прекомерно възрастен съм към този момент да трансформира нещо...

*Коментарът е от профила на Николай Слатински във " Facebook ". Заглавието е на редакцията.