С това, че в нашата страна понякога изчезват хора, сме

С това, че в нашата страна от време на време изчезват хора, сме привикнали. Но у нас внезапно изчезна цяло потомство. И се вършим като че нищо не се случило. Изчезват дами. Изчезват дами над 50…
Те изчезнаха от екраните, те не вървят на кино, не ги виждаме в театъра. Не пътуват в чужбина. Не се къпят в морето. Къде са те? Тях ги държат в лечебните заведения, в дребните гаражни магазинчета, по щандовете на базарите и по жилищата. Те са беззащитни. Те не излизат съвсем от вкъщи си. Те изчезнаха. Те са ненужни. Като инвалидите. Цяло едно потомство си потегли от живота и никой не пита къде е то. Ние крещим: „ Децата са нашето бъдеще “! Не. Не децата. Те са нашето бъдеще. Ето какво ще се случи с нас.

Напоследък все по-често чета в обществените мрежи сълзливи истории на младежи, които живеят в чужбина, само че са измъчвани от носталгия по Родината. Не че се връщат. Само плачат. Признават си, че там живеят добре, обезпечени са, получават положителни заплати, децата им вървят на хубави учебни заведения, имат си уредени домове. Обаче ги няма доматите от село. И ревем. Мили емигранти, за какво, аджеба, напуснахте родните си места? За пари, за добър живот, за ярко бъдеще… И в този момент, когато имате всичко това, плюс пенсионна осигуровка в Германия, за какво се оплаквате? Защото желаете всичко това, обаче и бабиното сладко от смокини. Ами върнете се. Заповядайте! Тя страната чака такива като вас да си оправи стопанската система. Донесете си спестяванията, инвестирайте ги, купете си панелка в София, намерете са работа. Хайде де!

Обаче не го вършиме. Стоите си в уютните домове, контролирате чистачката, пишете с правописни неточности на латиница в обществените мрежи и се оплаквате какъв брой ви е тежко. “Дойдох тук да дам положително обучение на детето си ”. “В България нямах работа ”. “Някой ден ще се върна ”. “Тук постоянно си оставаш непознат ”. “Ям непознат самун и дремя под непознат покрив ”. “Искам да си дойда, обаче не мога, тук е фамилията ми ”. “Върнах се в България, само че след това отново отпътувах ”.

Разплаках се! Защо, бе? Защо избра да миеш чинии в Англия пред това да си доктор в България? За повече пари. Затова. Така че не ми обяснявайте, че “не всичко е пари ”. Човекът е висше създание със свободна воля. Може самичък да взима решения и да ги отстоява, или да ги трансформира, в случай че реши. Но в народопсихологията ни е да се оплакваме. От всичко – от мизерията у нас и от отчуждението в чужбина. От ниските заплати тук и от строгите правила там. От дребните пенсии в България и от неналичието на слънце в Швеция. От скъпия роден бензин и от дългите дистанции в Америка.

Тези, които са нещастни вкъщи, или ги мързи, желаят да живеят на Запад. Там обаче не можеш да излизаш с другари всяка вечер, не можеш да сядаш пред тв приемника с 5-6 бири след работа, не можеш да ядеш шкембе супа, не можеш да си хвърляш боклука през балкона, не можеш да се репчиш на служител на реда, не можеш да вървиш на дискотека преди да си навършил 18, не може да не си платиш налозите, не може да се скатаеш от началника, не може да избягаш от санкция, не можеш да закъсняваш за работа, не може да не си купиш билет в рейса, не може да откраднеш два банана от магазина, не можеш да се пазариш на пазара, не може да си проснеш прането на двора, не можеш да паркираш на тротоара…

Можеш да работиш, да спазваш разпоредбите и да живееш както всички там – обществено обезпечен, сигурен, високоскоростен, претрупан, живот в чужбина. Сред хора от друга народност, с други нрави и с друга просвета. И би трябвало да си наясно, че може би в никакъв случай няма да те одобряват изцяло.

Значи – подреждаш си целите – какво желая – да съм си у нас и да ругая депутатите за живота си над чаша с ракия, само че да имам цяла банда другари, с които да го направя. Да мога да виждам майка си в събота, да чета книги на своя език, да купонясвам на палатка през лятото, да ритвам топка пред блока, да хапвам праскови напряко от дървото, да надуя музиката когато ми е кеф…

Или да съм в чужбина и да работя, само че да имам пари, да осигуря положително обучение на детето си и своите спокойни старини, да не броя стотинките до заплата, да е умерено фамилията ми. И да ми домъчнява за у дома от време на време.

Решете и го направете! Стига сте ревали!

Екатерина Капрова