Разговор за бюрокрацията, завистта и изгубения духовен компас на българина… Костадин Граматиков пред ФАКТИ
С редакцията на ФАКТИ преди много време се свърза Костадин Граматиков, който бе бежанец в Съединени американски щати близо 30 години. Тогава той ни написа писмо, в което разказваше в детайли през какви инциденти минава, с цел да се прибере в България с втората си брачна половинка, която е китайка. Паспорти, визи, пари, размотаване. Но… Всичко това е минало. Г-н Граматиков след доста инциденти се прибра в България, с цел да се сблъска „ челно “ с родната администрация. И в този момент с него си приказваме за заболяването на показността и завистта, за рецесията на българската нематериалност, за разликите сред една работеща система и просвета на смисъла, която е изоставена. И по този начин. След години на добър живот в Калифорния, един българин се завръща вкъщи — и се сблъсква с парадокса, само че и със самия себе си. Този текст е не просто разбор на обществена болест, а изповед, която визира въпроса за смисъла, за живота без дълбочина и за ролята на религията в свят, където „ всичко работи, само че душата е гола “. Един академик споделя по какъв начин се удави в тресавището на родната действителност – и по какъв начин Калифорния го научи да натиска копчетата, само че не му отговори какво да прави със гибелта.
- Г-н Грамитиков, върнахте се в България от Калифорния. Живеете във Варна. Имахте хрумвания, цели, упоритост да предавате познания, опит, умения. Но по какъв начин ви одобри родна България…Как живеете през днешния ден?
- Българинът е правоприемник на велика традиция. Той идва от жанр, който хилядолетия е носил царско съзнание – не толкоз във външния смисъл на власт, колкото във вътрешното чувство за предопределение. Българинът не просто приема света – той желае да го надскочи, да го „ трансцендира “. Но постоянно го прави по лични правила – отвън всяка Божия мяра. В подобен свят не е нужно да плащаш налози, с цел да „ надскочиш действителността “. Достатъчно е да скриеш каквото имаш и да се покажеш подобен, какъвто искаш да те виждат. В общество, формирано от потомци на някогашни управници – привикнали да господстват, а не да служат – завистта процъфтява.
Българското общество е болно от злоба.
И освен това – у нас човек не е свободен да бъде просто себе си, без да бъде подлаган на съмнение или съревнование по показност.
- Защо мислите по този начин? Можете ли да дадете образец?
- Разбира се. Прекарах години покрай Ла Хоя, Калифорния – регион, обитаем с милионери, за които в България сме чели по романите на Реймънд Чандлър. Всеки ден минавах около световноизвестния институт „ Солк “ за биомедицински проучвания. Колегите ми учени там – светила в своята област – караха остарели коли. Д-р Тони Хънтър, водещо име в проучването на клетъчния цикъл, член на бордовете на сполучливи биотех компании, шофираше остарял „ Фолксваген Бийтъл “, който беше на ръба на разпадането.
- Не е ли въпрос на персонално чувство какво ще караш и по какъв начин искаш да се покажеш?
- В Калифорния е изцяло естествено човек да не парадира с благосъстоянието си. Напротив – там е полезност да си предпазлив, свободен, да правиш каквото искаш с парите си, само че без да чувстваш потребност да впечатляваш никого.
- А у нас…
- В България постоянно е тъкмо противоположното. Българинът се стреми да показва освен това, което има, само че и това, което няма. Това не е просто суетност – това е болест на идентичността. Нашият народ произлиза от традиция, в която царствеността е била духовно положение – осъзнаване, че сме Божии рожби, както е вярвал и княз Борис след Покръстването. Днес тази царственост е изместена от бутафорен блян към превъзходство, показност и обществен резултат.
- Какво се е случило с българската нематериалност и великолепие, съгласно вас?
- Онова вътрешно чувство за достойнство, което в миналото бе вплетено в християнската психика на българина, през днешния ден е изгубено. Без духовна рамка, то се е трансформирало в чиста злоба и в кьорав блян към това другите да ти завиждат. Не приказваме за съревнование в благородния смисъл – приказваме за конкуренция по повърхностни индикатори. За съревнование кой има по-добър статус, по-голямо жилище, по-„ авторитетна “ купа. Академичната и културната сфера също не са пощадени – там царуват така наречен „ основни знаци за успеваемост “, напълно несвоевременно взаимствани от корпоративния свят.
- Какво се случва през днешния ден в душата на българина?
- Истинското състезание е красиво, тъй като идва от вътрешната страна. То не се състои в това да изпревариш някого, а да изразиш себе си – да бъдеш това, което си, на твоята писта, със смисъл за теб. Българинът обаче постоянно не се задоволява с това.
Той желае да се вижда, че е пръв. Не го интересува дали е, а дали наподобява по този начин.
Това основава една особена просвета на осанка, където всичко се прави оценка по фасадата. Много е елементарно да впечатлиш българина – просто му покажи мощ, искра, убеденост. Дълбочината не го вълнува, тъй като в случай че не се виждаш – не съществуваш.
- Могат ли българите през днешния ден да оценят вътрешните добродетели?
- Много малко. Причината не е в някакъв честен недостиг, а в това, че духовната просвета, която в миналото сме имали, е секуларизирана. Останали са единствено външните обвивки. Изчезнало е живото дихание на Божия Дух, което въодушевяваше нашата цивилизация след Покръстването. Някога духовното великолепие се постигаше посредством служене, посредством това да бъдеш „ финален, с цел да станеш пръв “. Днес остава единствено желанието да изглеждаш пръв. Истинската дълбочина е сменена от реплика на нематериалност.
Следва продължение...
