Разкъсваше ме мъката, че моята мила и смела майка никога няма да успее да види внука си
С ръка на сърцето мога да кажа, че това за мен бяха най-хубавите времена и в това време най-лошите. Радостта, че чакам първото си дете, беше помрачена от мисълта, че моята енергична и борбена майка, постепенно губеше борбата с рака. В течение на 10 години благата ми, гневна, самостоятелна и смела майка се бори, само че нито една от интервенциите не беше сполучлива. Въпреки това, тя в никакъв случай не загуби способността си да се усмихва. Едва на петдесет и пет години мама остана цялостен неработоспособен.
Не можеше да приказва, да върви, да яде или да се облича. Докато с всеки изминат ден се приближаваше до гибелта, моят предстоящ наследник от ден на ден наближаваше да се роди. Най-големият ми боязън беше, че мама в никакъв случай няма да може да види внука си. Страхът ми се оказа изцяло оневинен. Няколко седмици преди терминът ми да наближи, тя изпадна в дълбока кома. Лекарите споделиха, че времето й е настъпило и е изцяло неефикасно да поддържаме живота й изкуствено. Тя в никакъв случай няма да се разсъни. Със брачна половинка ми преместихме мама в дома й, на личното й легло, и настояхме да й включат нужната инсталация. С часове стоях до нея, държах я за ръката, приказвах й. Надявах се, че колкото и надалеч да е, тя ме чува.
Февруари 1989 година, в седем часа сутринта родих сина си Джей. Точно по това време мама е отворила очи. Щом ми оповестиха, че е пристигнала в схващане, незабавно взех телефона и й се обадих: „ Мамо, чуваш ли по какъв начин внучето ти плаче? “
– Да, да! Чувам!
Три думи. Три красиви думи.
Когато след изписването се прибрахме у дома с Джей, майка ми седеше на стола си, облечена и подготвена да ни посрещне. Сълзи на наслада извършиха очите ми сега, в който поставих сина си в ръцете й, а тя нежно го притисна до себе си. Баба и внуче се оглеждаха един различен. Вече се познаваха. Бог ни подари още две седмици с мама. Две седмици, през които тя съумя да се сбогува с татко ми, с децата и внуците си. Две седмици бяхме щастливи, а след това мама безшумно изпадна още веднъж в кома и откакто всичките й деца я целунахме за последно, лекарите изключиха апаратурата и я освободиха от болката, която извънредно измъчваше тялото й.
Спомените за раждането на сина ми постоянно ще бъдат горчиви, само че точно тогава се научих да оценявам живота. Защото, до момента в който насладата и скръбта са мимолетни и постоянно се преплитат, любовта остава безконечна!
Инфо: Лична драма
