С Дани погребах страшно много мечти и надежди, но тази

С Дани погребах ужасно доста фантазии и очаквания, само че тази вяра и тази битка, че донорството в България би трябвало да възкръсне и да се възроди, не ме напусна в името на живота, тъй като съм предходна по този път. Ние, като индивиди, в случай че не дадем последната парченце от себе си и от своя непосредствен на нуждаещ се, няма кой да го направи. Това сподели София Пенчева – деятел в интерес на донорството, в предаването " Човекът на фокус “ на " Фокус “. 

Тя губи сина си на 24-годишна възраст, тъй като той не съумява да дочака ново сърце. Година и 10 месеца Дани живее с изкуствено сърце след прекарана вирусна зараза, която нанася тежки провали върху сърцето му. " Той беше обикновено момче, като всички момчета на неговата възраст. Учеше немска лингвистика, редом с това работеше. Справяше се, макар заболяването си. Той не се съобщи, не остана у дома на легло. До последно ходеше на работа, до последно караше мотора и колата си, виждаше се с другари. Стискаше зъби и може би вярата, че чудото ще се случи, му е давала цялата тази мощ да може да се разсъни заран и да каже " Може би през днешния ден “, споделя майката.  

Донорството в България за нея е идея, само че те не би трябвало да бъде единствено нейната идея, а национална, счита София Пенчева. " Няма акция, за донорството не се приказва, а една тематика става транспарантна и близка до хората, когато до нея се приказва. Знам какво е твой непосредствен да чака орган, знам какво е да очакваш всеки един миг позвъняване. Знам по какъв начин хората живеят в боязън и в вяра да получат нов орган. Длъжна съм да продължа. Аз съм майка на моето дете, само че съм съпричастна със ориста и страховете на другите майки. Това не би трябвало да плаши хората, това е нещо обикновено “, споделя тя.  

По думите й във всеки огромен регионален град има донорски център, само че те не работят. Причините за това са бюрократични, счита София Пенчева. " Чувала съм оправдания на лекари, които споделят " Госпожо, вие имате ли концепция това какъв брой муден развой е, какъв брой време и потенциал ни лишава на нас? На нас никой не ни го заплаща “. Да, всеки труд би трябвало да бъде заплатен, и то почтено, само че би трябвало да се учи и насажда на хората мнението, че това е пътят. Дори екипите, които дават отговор за донорството, нямат съгласуваност между тях. Защо не можем да го създадем? Ние по-малко положителни хора ли сме, по-малко положителни лекари ли имаме? Защо нашата система е по-бавна, тромава и неработеща? “, пита тя.