Защо лошата оценка никога няма да научи детето на нещо хубаво
Рядко преподавател в някое учебно заведение се пробва да построи един урок по този начин, че на децата да им е забавно: да не желаят да се разсейват, шептят (или напряко говорят), а да желаят да научат нещо. Повечето се пробват да се оправят с разсеяността, небрежността (както може да наподобява на пръв поглед) и желанието си да извъртят някоя двойка. Учител по литература изяснява за какво намаляването на оценката за " стимулиране ", забравена вкъщи тетрадка или несъразмерна интензивност, е неуместно и по-важното – неефикасно.
Училището е освен обучение, резултати от проби и подготовка за висшите учебни заведения. Училището на първо място са дванадесет години от живота на детето. Тук то се учи да живее в общество на хора, пази гледната си точка или прибягва до компромиса, с цел да потвърди личната си справедливост. Тук то би трябвало да получи мотивация, предпочитание да знае и да търси познания. И в последна сметка в края на 12-ти клас да направи избор на специалност. Така би трябвало да бъде в един съвършен свят, който не съществува.
В реалност доста деца се опасяват от учителите в по-ниските класове, в междинните – не желаят да учат, в старшите – „ захвърлят ” учебното заведение в далечния ъгъл. Родителите с смут търсят преподаватели, уроци и не схващат какво се случва: детето настойчиво не желае, напълно не се старае, в него изцяло липсва интерес. Тяхното другояче неглупаво и съобразително дете прави оценка себе си като некомпетентно за учене и избира да се занимава с всичко друго, само че не и с уроци. А работата напълно не е в това, че то е безделник. Когато едно дете попадне в учебно заведение, то се сблъсква с многочислени правила. Тези правила под формата на забрани, оценки и условия му припомнят на безредно и неуместно сложени флагчета, които не могат да се пипат и би трябвало да се заобикалят. Първокласниците от първите дни знаят, че би трябвало да седят спокойно, по опция без да се въртят и без да издават звуци. Домашното би трябвало постоянно и деликатно да се прави всеки ден. В първи клас се появяват и първите „ мотивиращи ” оценки – това значи, че за крив почерк, задраскване и петна с пръсти от мастилото на химикалката, оценката в тетрадката се понижава.
Много педагози считат, че дете, получило оценка с една или две единици по-ниска, идващият път безусловно ще се постарае повече. А по-късно още повече. И по този начин до заслужената " шестица ". Въпреки това, нещо в този проект не работи. Децата в първи клас още не умеят да пишат красиво. При множеството първокласници писането е неравна борба с наклони, извивки, ченгелчета и плавни опашки. Думите играят на прескочи кобила над линиите в тетрадката, буквите се разграничават една от друга по широчина и размер. Почеркът на човек, неотдавна научил се да написа, е надалеч от съвършенството и изисква голяма централизация на вниманието. Оттук са и петната, зачеркването, и не в подобаващата посока обърнати букви. Пръстът се притиска в дръжката с такава мощ, че даже и доста години след довеждане докрай на учебно заведение мазолът, останал там, припомня за мъченията. И ето текстът е надвит. Ученикът с горделивост предава тетрадката на учителката. А в отговор получава „ тройка ” или " четворка " или строга забележка в полето " Повече усърдие! ". После още един път и още. В един миг детето „ плюе ” на безсмислената битка със личния си почерк и се помирява с безконечната тройка или забележка на учителката.
Освен това, почеркът не зависи единствено от усърдието. Леки неврологични нарушавания, психически загради и напрежение също въздействат на почерка. Психолозите постоянно споделят, че за децата в огромния град, живеещи в непрекъснат стрес от лудия темп на живот, учебното заведение е единствено по себе си настрана тестване. В резултат на това се оказва, че оценявайки почерка на детето в първите години на образование, учителят всъщност прави оценка психическото му положение и физическите данни, а не старанието (усилията) на всеки обособен възпитаник.
Към оценките (забележките) за неприятен почерк се прибавят и други, предопределени да научат детето на централизация и съвестност. Моя другарка в средата на работния ден получи позвъняване от щерка си (петокласничка). Трудно разбираща от хлипанията, приятелката ми научава, че щерка ѝ е получила двойка за забравена у дома тетрадка. Буквално дни преди „ случая ” момичето си е сложило за цел да приключи периода единствено с шестици. Благородната задача се разрушава на пух и прахуляк от „ забравянето ”. Възмутената майка се обажда на учителя и в отговор чува – идващият път деликатно да се приготвя за учебно заведение. И в това време научава, че в дневника двойката, несъмнено, не е написана, тъй че не е нужно да се тормози, цялостната картина на оценките не се скапва.
Възниква разумният въпрос – за какво е нужна тази двойка на Шрьодингер, щом тя не съществува?
Оказва се, че след обясненията на майката детето още в пети клас би трябвало да разбере, че възрастните разиграват някакви показни спектакли под прикритието на акции за заплашване. И, че в реалност, това не значи нищо като цяло. Изводът е елементарен – да плюе на обстановката и да не обръща внимание. Учителят от такова отношение не печели.
Притеснени родители наемат частни учители или изпращат на уроци възпитаници от междинните класове. Диагнозата – доста неточности в диктовките, непрекъснати тройки и двойки. Гледам диктовката. Всички неточности, маркирани от учителя – девет. Оценка – две. Внимателно преглеждам диктовката и изяснявам, че в реалност граматическите неточности са единствено четири. Останалата част са погрешно написани, размислил е, поправил. Корекцията е счетена като неточност. Но в края на краищата, нали ги е поправил самичък, спомнил си е правилото, не е ли похвално. Оказва се, че за оценката това не е от голяма важност. Учителите привеждат следните причини – на изпитите (матурите) всяка корекция се брои като неточност. Оказва се, че към този момент в пети-шести клас ученикът би трябвало да мисли за матурата и за всеки случай да се опасява. Е, не е кой знае какво. „ Ето раста, размишлява може би петокласникът, ще се явя на матурите, ще взема да сгреша, да задраскам грешката, иска ми се понижи оценката и резултата, няма да мога да вляза в положително учебно заведение и след това във висше такова! ”
Обучението в учебно заведение минава под мотото " Проправи своя път към неврозата авансово ".
Да не забравим и за оценките за държание. Говориш в час – двойка. Бягаш из учебното заведение – двойка. „ Бъркаш си в носа ”, броиш гаргите, драскаш си нещо, не прелитай по този начин, не подсвирквай. Всичко се взема поради и прави оценка. По-рано държанието публично беше приемливо и незадоволително. Защо беше належащо – не е известно. Не си припомням нито един хулиган, който да е оставал на изпит поради неприятно държание. Оценката за държание никого не е серпантина да се държи както си желае, като се изключи че опъваше нервите на родителите.
С държанието на учениците сякаш българското учебно заведение не се оправи. Как да се сплашат тези дребни разбойници дотам, че да не пречат на учителя да преподава? Води уроците по този начин, че да е забавно, непрекъснато занимавай неспокойните детски мозъци с действия – този вид се преглежда единствено понякога, в обособени учебни заведения и от обособени учители. Обикновено на изключително дейните се слага оценка за силата, ориентирана в неправилното русло. И тази оценка не е шестица. Често това, което би трябвало да послужи за оскърбление, наказване, се трансформира в смешно събитие, нищо повече. На днешните деца оценките за държание не работят по никакъв начин.
Спорът на учители с родители на тематика мотивиращи оценки е безконечен.
Учителите считат, че оформяне на домашното, почеркът и внимателността би трябвало да бъдат оценени, тъй като от това зависят резултатите от проби, матури, уменията за работа с текстове и документи в зрелост. Родителите споделят, че на децата се поставя етикет на безконечния тройкаджия и не желаят да се стараят. Изненадващо, само че са прави и едните, и другите, само че нещо не се трансформира.
Училището, като вкаменил се мамут, се трансформира постепенно и се държи за методите си крепко.
Но като се замислиш, какво толкоз ще се случи, в случай че не се сложи двойка за забравена тетрадка, униформа или физкултурен екип? Какво? Земята ще се завърти наопаки или може би всички незабавно ще стартират да не помнят тетрадки, екипи и униформи? Мисля, че всички учители прелестно схващат, че няма да се случи нищо, в случай че през днешния ден ученикът написа на лист, а по-късно деликатно препише всичко в тетрадката. За това могат да се спогодят с разбираеми думи. Може би вместо оценка за държание, да се намерения какво не е наред с съответното дете. Да му се разпореди спомагателна или отнеме непотребната тежест, да се поговори с родителите, да се изпрати при учебния психолог.
Няма универсални правила, за всеки съответен случай да се подхожда на общо съображение не е уместно. Що се отнася до оценките за почерк и оформяне на работата в клас, от дълго време е време да се разделя формата от наличието. Детето ще разбере ясно, над кое би трябвало да работи, да развива умения, а не да се разстройва от следващата четворка или тройка за вярно решената, само че не добре (красиво) завършена, написана задача. Не е известно за какво учебното заведение настойчиво не желае да разбере, че похвалата стимулира доста по-добре, в сравнение с гневния зов. Още повече, когато става въпрос за деца, в които към момента няма убеденост в личните качества. Ако непрекъснато ги овикват, побутват, ръчкат и занижават оценката им, от тях ще израснат неуверени възрастни.
Инфо: www.decatani.com
