Руската федерация е продукт на разпадането на Съветската империя, точно

Руската федерация е артикул на разпадането на Съветската империя, тъкмо както Съветският съюз е артикул на разпадането на имперска Русия. Ако погледнем дългата история на империите, не е по никакъв начин изненадващо, че днешна Русия е почнала план за реимпериализация - опит да пресъздаде колкото се може повече от някогашната си империя. Също толкоз изненадващо е, че напъните на Русия ще се провалят.

Огромното болшинство от видимо постоянните империи се разпадат с времето, до момента в който не остане единствено имперският център. Византийската и Османската империя са отлични образци за тази динамичност: Всяка от тях губи от ден на ден и повече територии, до момента в който от първата остава единствено огромният Константинопол, а от втората - земите, които се трансформират в Турция. Нито една от двете страни не се пробва да се империализира още веднъж. Същото се отнася и за европейските отвъдморски колониални империи: британците се отдръпнаха от множеството си владения повече или по-малко непринудено и без да произведат доста изстрели, до момента в който холандците, французите, португалците и испанците се пробваха по-усилено да се задържат, само че изгубиха от националноосвободителните придвижвания. Впоследствие всички се въздържат от повторна империализация.

Русия попада в друга, по-нестабилна категория на имперски крах. На върха на своето господство някои империи се разпадат ненадейно и изцяло, нормално вследствие на катаклизми, които раздират формалните връзки сред ядрото и периферията. Имперска Русия, Вилхелмска Германия и Съветският съюз са имали такава орис. До момента на неочаквания колапс структурните и институционалните връзки сред ядрото и периферията към момента са живи. Още по-важно е, че имперската идеология остава жива и здрава след колапса, което води до опити на елитите на имперския център да пресъздадат всички или елементи от някогашните си империи.

Така болшевиките - които в никакъв случай не са крили желанието си (и хипотетичното си право) да завладеят още веднъж всички територии на Руската империя, което даже Владимир Ленин отхвърля като съветски имперски национализъм - основават империята под формата на Съветския съюз, като брутално унищожават повече от дузина нови самостоятелни страни, които са употребявали хаоса като опция да се измъкнат от колониалната хватка на Русия. Нацистите, въпреки това, се пробват, само че не съумяват да си върнат изгубените земи на Германия и да изградят още по-голям Райх.

Успехът или неуспехът на реимпериализация нормално зависи от салдото на силите сред ядрото, периферията и всички намесили се страни. Болшевиките са по-силни във военно и икономическо отношение от множеството си съседи и могат да възродят Руската империя. Нацистите се изправят против прекалено много съперници и се провалят. Тук траекторията на постсъветска Русия е доста сходна с тази на междувоенна Германия: Колапсът на Германия през 1918 година и колапсът на Съюз на съветските социалистически републики през 1991 година са последвани във всеки от случаите от стопански безпорядък, делегитимация на новата народна власт и готовност на радикални сили, които на собствен ред довеждат до появяването на мощен водач, който съживява имперската идеология, дава обещание да възвърне империята и продължава да анексира елементи от някогашната империя, преди да стартира пълномащабна война.

Две други империи са показателни, макар че се вписват в модела на ненадейно раздробяване и повторна империализация единствено несъвършено. Въпреки че поляците нямат самостоятелна страна след последното от трите разделения през 1795 година, имперската идеология на остарялата Полско-литовска общественост процъфтява, мотивирайки полските елити да се опитат да възстановят общността в няколко несполучливи въстания през XIX в. Веднага след възобновяване на полската самостоятелност след Първата международна война новата страна се заема да завладее още веднъж някои от някогашните имперски територии на Литва, Беларус и Украйна. Полските войски се радват на поддръжката на силите от Антантата и изключително на Франция и съумяват. Едва пагубното проваляне от нацистка Германия и Съветския съюз дефинитивно приключва полските имперски фантазии.

Австро-Унгария е раздрана на части при пагубно проваляне, само че не се пробва да се реимпериализира, както в другите случаи от тази категория. В продължение на половин век империята необратимо се разпада. Унгарците, а по-късно и чехите и поляците, подпомагани от националните придвижвания на други размирни националности, съумяват да накарат Виена да им съобщи властта дотам, че водещи австро-унгарски политици даже разискват превръщането на империята във федерация от полуавтономни страни. Поражението в Първата международна война прекъсва връзките на Виена с нейната външна страна, огромна част от която неотложно се стреми към самостоятелност. Австрия не прави опити за повторна империализация, защото не разполага с гневна имперска идеология, мощна войска и мощна стопанска система. Правителството ѝ също е в безпорядък. По същия метод унгарските елити нямаха имперски проекти, ограничавайки упоритостите си до реваншизъм върху унгарските територии, дадени от западните съдружници на Чехословакия, Румъния и новото Кралство на сърби, хървати и словенци.

Пътят на Русия като империя - под формата на имперска Русия, Съветски съюз и Руска федерация - стартира през XIV в. с непрестанното разширение на Великото московско княжество, доближава тоталитарния си връх през XX в. с подчиняването на Централна и Източна Европа и изпада в внезапен крах към 1990 година, когато източноевропейските сателитни страни се освобождават, а неруските руски републики стават самостоятелни. Дори и в понижената си форма Руската федерация - първо квазидемократична, след това властническа, а през днешния ден фашистка - е правоприемник на голяма вътрешна империя, в чиито граници към момента са затворени десетки завладени и колонизирани неруски нации.

Политологът Рейн Таагепера е направил графика на териториалните придобивки и загуби на предишните империи. Не е изненадващо, че графиките наподобяват на параболи: империите пораждат, резервират се и по-късно падат. Също толкоз изненадващо е, че империите, които съумяват да оцелеят във етапа на резистентност, нормално не престават епохи. Тези, които падат бързо, нормално го вършат, откакто създателите им се радват на бърз боен триумф, а по-късно умират, което хвърля зараждащата се империя в рецесия. Класическият образец за тази динамичност е разрастващото се, неконсолидирано царство на Александър Велики.

Някои от тях са необятни, други - тесни, само че параболите в никакъв случай не са гладки - даже и в видимо стабилната фаза на резистентност. Вместо това те наподобяват на придвижването на фондовата борса: непрекъснати възходи и спадове, които, обсъждани с течение на времето, в действителност означават възходящи или низходящи трендове. Понякога империите могат да приключат краткотрайно, преди да се възродят, какъвто е казусът с Византия след Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година На византийските императори им лишава няколко десетилетия, с цел да възстановят това, което е останало от територията им. Имперска Русия се срутва в края на Първата международна война, с цел да бъде бързо възродена от болшевиките. На собствен ред, Съветският съюз настава своя край през 1991 година и към момента не е възкръснал - въпреки и не заради липса на опит. Руските войски окупират елементи от Молдова, Грузия и, несъмнено, Украйна. Междувременно Беларус последователно е засмукана от Русия до степен, в която номинално към момента съществува, само че значително е лишена от суверенитет, защото е превърната във васална страна и колония.

Въпросът, пред който са изправени руснаците, техните съседи и светът, е дали царството на съветския президент Владимир Путин ще успее да задържи и вероятно да разшири териториите, които на процедура е превзело. Или останките на Руско-съветската империя ще продължат да се срутват, до момента в който самата Руска федерация не се разпадне? Един взор към факторите, които са обяснили възхода и падението на други империи, ще помогне да се отговори на този въпрос.

Необходимите условия за реимпериализация са мощна войска, мощна стопанска система и дейно държавно управление. Улесняващите условия включват към този момент съществуващи институционални връзки сред имперското ядро и периферията, външни сили, които са безразлични или възприемчиви към имперската агресия, и властническо ръководство в ядрото. Последният подтик към деяние е имперската идеология, която подтиква желанието за империя.

Но помислете какво се случва с една бъдеща възродена империя, в случай че трите нужни условия не са изпълнени - даже в случай че улесняващите фактори и имперската идеология са налице. Ако се направи опит за агресия без задоволително мощна войска и стопанска система, способна да я поддържа, резултатът ще бъде несъразмерна агресия и неуспех. Без дейно държавно управление не могат да се поддържат устойчивите старания, нужни за експанзията. Прекомерната агресия и провалянето - а евентуално и промяната на режима или разпадането на страната - стават евентуални.

Няколко образеца от историята ще илюстрират неизбежния неуспех на Русия да се реимпериализира. Западният Рим не отговаряше на трите условия, като се разпадаше и най-после рухна пред лицето на намаляваща военна успеваемост, стопанска система, неспособна да създава резистентен остатък, до момента в който е подложен на непрекъснати безчовечен набези, и все по-неефективно ръководство. Източната половина на империята била отдалечена от главните пътища на варварските нашествия, само че имало и други аргументи тя да оцелее още 1000 години. С изключение на повторното завземане на обилни територии от византийския император Юстиниан през VI в. - територии, които бързо били изгубени още веднъж след гибелта му - Източната империя се въздържала от опити да доближи старите си граници. Това би наложило да се изправи против по-силни във военно отношение съперници, в това число араби, селджукски турци, българи и руси. Не по-малко значимо е, че Византия е била непрекъснато разтърсвана от вътрешни битки за власт и не е имала нападателна имперска идеология, а е предпочитала да гледа на себе си като на притежател на православното християнство. Поради това Византия ръководи останалите си владения и в множеството случаи се въздържа от несъразмерна власт. В резултат на това упадъкът ѝ лишава доста епохи.

Пост-османска Турция се въздържа от повторна империализация, тъй като идеологията ѝ се е трансформирала от честност към империята към честност към националната страна. Кемал Ататюрк етнически прочиства Мала Азия от гръцкото население, само че заобикаля да уголемява границите на Турция, с цел да включи Гърция, като вместо това се концентрира върху преместването на турците от някогашната империя в новата страна. Силни външни сили също лимитират новата страна.

Всички европейски отвъдморски колониални сили споделят имперска идеология по време на разширението си, само че я изоставят, когато се сблъскват със личните си военни и стопански недостатъци след две международни войни, националноосвободителни битки и възходящото наказание от страна на интернационалната общественост. Не всички изоставиха империите си без битка, само че и не се пробваха да ги възродят.

След Първата международна война Германия резервира нападателната имперска идеология на Велтмахт, която е стимулирала експанзионистичната политика на император Вилхелм II. Въпреки следвоенния стопански срив, стопанската система бързо се съживява след идването на власт на нацистите през 1933 година Адолф Хитлер също по този начин възражда армията и основава мощно държавно управление. След като нужните условия и идеология са налице, нацистка Германия без изненада се впуска в повторна империализация. Тя може би щеше да успее, в случай че Хитлер беше лимитирал упоритостите си до огромните територии в Европа, които контролираше към 1941 година След като нахлува в Съветския съюз и афишира война на Съединените щати обаче, той основава дисбаланс на силите, който прави провалянето неизбежно.

Подобно на нацистка Германия, Руската федерация няма да успее да се реимпериализира. Нейната войска е явно посредствена, стопанската система ѝ е огромна колкото тази на Италия или Тексас, а ръководството ѝ става все по-неефективно и несигурно, защото елитите стартират да се борят за власт в бързо настъпващата епоха след Путин. Непосредственото бъдеще може да бъде още по-лошо, изключително в случай че режимът продължава да се управлява от капризите на един автократ и продължава да попречва софтуерните нововъведения и икономическия напредък.

С една дума, имперските желания на Русия са мъртви, даже и Кремъл да счита противоположното. А индивидът, който ръководеше унищожаването им, е Путин. Можеше ли нещата да се развият по различен метод за Русия? Можеше ли Русия да устои на изкушението за повторна империализация? Като се има поради жизнеността на нейната имперска идеология и силата на институционалните и икономическите ѝ връзки с някогашните руски републики и, най-малко до неотдавна, с страните от някогашния Източен блок, отговорът евентуално е " не ".

Какво би трябвало да направи Западът? Тъй като планът за реимпериализация на Руската федерация е жертван, всичко, което някой може да направи, е да удължи или форсира процеса, само че не и да го спре. Удължаването му значи удължение на мизерията, понесена от неруските жители, които са обект на реанкесация, и от руснаците, натоварени да донесат бедност на тези обекти. Всичко, което форсира неизбежния завършек на реимпериализация, би понижило гибелта и разрушенията.

По-конкретно, защото историята на империите ни кара да чакаме краха на съветския империализъм, е разумно Западът да вземе образец от философа Карл Маркс и да " форсира родилните страдания на историята ". За благополучие на Запада, чието внимание сега е заето от рецесията в Близкия изток, Съединените щати и техните съдружници би трябвало да създадат единствено малко повече от това, което към този момент вършат: да поддържат Украйна в освобождението на териториите ѝ от съветска окупация, като ѝ дават нужните оръжия - по-скоро рано, в сравнение с късно. Ако Западът продължи да бави военните доставки или даже да ги понижава, това единствено ще удължи неизбежния развой и ще усили страданията. Така или другояче, съветската реимпериализация е обречена на крах.

Тъй като Путин е хвърлил всичките си запаси и политически капитал във войната против Украйна, да го спрем там значи да спрем него и плана му за реимпериализация на всички места. Колкото и провалянето да накара някои представители на съветския хайлайф и популацията да преразгледат въпросите за империята, уви, няма причина да се счита, че имперската идеология на Русия ще завърши бързо. По-скоро дълготрайният крах ще подсигурява този резултат. Русия ще се трансформира допълнително или по-малко естествена, неимперска национална страна, единствено в случай че продължи да губи окупираните от нея територии, и то освен в Украйна - вероятност, която наподобява изцяло допустима, в случай че Русия загуби в Украйна, режимът на Путин се срине, а Грузия, Молдова, Беларус и даже някои от неруските нации в Руската федерация решат да избягат от зародилия безпорядък, като си върнат окупираните територии или пресечен връзките си с Москва по различен метод. При липса на проваляне една военно и стопански слаба и зле ръководена Русия ще остане в плен на идеологията и ще се опита още веднъж да се империализира - сигурно със същите резултати: неуспех, гибел и опустошение. /БГНЕС

-------------

Александър Мотил, професор по политически науки в Университета Рътгърс. Неговият разбор е оповестен във " Форин афеърс ".