Румен Бояджиев-син е автор на музика за документални, анимационни и

Румен Бояджиев-син е създател на музика за документални, анимационни и игрални филми, солови и камерни произведения, симфонична и балетна музика, музикално-сценични творби. Той е един от най-талантливите млади композитори, за които класическата музика е идея и придава смисъл на живота му.

Роден е през 1979 година в София. Завършва Музикалното учебно заведение " Любомир Пипков " със компетентност " Ударни принадлежности " и Националната музикална академия " Проф. Панчо Владигеров " със същата компетентност. Учи пиано, както и комбинация и оркестровка. Тръгва по стъпките на именитите си родители - именития музикант от ФСБ Румен Бояджиев и пианиста и прочут създател и водещ на паметни музикални радио и телевизионни излъчвания и музикален редактор Даниела Кузманова.

Вече над 20 години Румен Бояджиев-син работи като барабанист в оркестъра на Националния музикален спектакъл " Стефан Македонски ". Пише музика за редица известни поп реализатори - Орлин Горанов, Мариана Попова, Белослава, Камелия Тодорова, Роберта, Владимир Ампов-Графа, Орлин Павлов, Михаела Филева и доста други. Барабанист е и на ФСБ, като през 2011 година оркестрира част от песните на групата за плана „ ФСБ СИМФОНИ “.

Неговата “Симфонична поема България” е отдадена на Панчо Владигеров, към чието творчество Румен Бояджиев-син изпитва надълбоко почитание и поклонение. Успоредно с изпълнителската и композиторска активност, през годините е деен и в региона на аранжимента за разнообразни ансамблови сформира и оркестрацията за симфоничен оркестър.

През 2010 година получава премия за кино композитор на годината от Националната кино академия, притежател е на многочислени интернационалните оценки като инструменталист и композитор.

Миналата година по време на церемония концерта на Соня Йончева и Пласидо Доминго на пл. ”Св. Александър Невски” оркестърът на Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров почете Румен Бояджиев-син като извърши неговата „ Ръченица “ из “3 симфонични скици от България”.

Наскоро стана ясно, че творбата на Румен Бояджиев-син „ Пролетен квинтет” за дървени духови принадлежности влиза в наложителната образователна стратегия на влиятелната школа за театрални изкуства - Джулиард скул в Ню Йорк.



Снимка: Любомир Асенов

- Г-н Бояджиев, вашият „ Пролетен квинтет” за дървени духови принадлежности влезе в наложителната образователна стратегия на Джулиард скул в Ню Йорк. Как реагирахте на това самопризнание?

- В интерес на истината това бе плод на случайността. Човекът, който ме потърси за това произведение, е началник на катедрата за дървени духови принадлежности в Джулиард скул, доста виртуозен обоист и експерт по камерна музика. Той от дълго време следи мои неща, евентуално в канала ми в Youtube. Когато напиша нещо незабавно го качвам обществено, без да диря някакво авторско право.

Смятам, че музиката би трябвало да стига до хората, изключително класическата музика, която за жалост закупи тотална елитарност. Всъщност класическата музика е също толкоз налична, колкото и известната музика и би трябвало да се съкрати към този момент тази отдалеченост сред публиката и класическата музика. И по тази причина качвам всичко и го обявявам в обществените мрежи, с цел да може хората да го видят, чуят, да схванат какво се прави. Много постоянно във фейсбук и в инстаграм обявявам и мои ръкописи. Аз не работя с компютри, работя по най-стария прочут метод.

- Защо?

- Просто не умея да работя с компютър и с цел да се науча би трябвало да отделя 2-3 години и през това време би трябвало да спра да върша каквото и да било. И в този интервал някой би трябвало да ме храни. Имам екип от сподвижници, които доста добре работят с сходен програмен продукт и преписват моите ръкописи. Получих общителен имейл от преподавателя в Джулиард скул, написан с почитание, без типичната за американците пренебрежителност към източноевропейците и това ми направи доста мощно усещане. Отговорих, че на драго сърце ще му изпратя моята музика, ще му изпратя ноти и той показа, че ще направи по този начин творбата да бъде включено в постоянната стратегия на Джулиард скул.

Това е извънредно влиятелно за един български композитор. Композиторите живеем от авторско право. По този метод хора, които даже не знаят къде се намира България, ще се срещнат с моето произведение. Това нещо ще се извършва на концерти и вероятно ще се издаде, а това за мен ще е някаква помощ за моя обичай, живот и бъдещи планове. Класическата музика не е музика за ресторанта, тя е и сериозна просвета, това е съществено изкуство, което изисква задълбочена подготовка и знание. За мен това е огромен комплимент.

Ако аз съм първият, чието произведение е направено наложително в Джулиард скул, би било отлично и бих се гордял доста. Ако има някой различен преди мен, бих се гордял с него, тъй като би било хубаво да излезем от тази ужасяваща рамка, в която се намира България от доста години.

А това може да стане единствено посредством изкуството. Това не може да стане нито посредством стопанската система, тъй като ние не сме добър пазар, нито посредством политически способи, тъй като виждаме, че нашите политици са безусловно неспособни да свършат каквото и да било. С нищо друго, с изключение на с просвета, обучение и просвета, не бихме могли да покорим света, в случай че към момента се опитваме да го създадем. Бих бил доста благополучен, в случай че това е добър старт и за други хора да вървим напред в тази посока.



Снимка: Личен списък

- Ваши творби учат ли се в Консерваторията или в български музикални учебни заведения?

- Не, за жалост Консерваторията като образователно заведение отхвърля моята музика, тя отхвърля мен като създател, като персона, отхвърля даже желанието ми да завърша там докторантура по комбинация. Има една нетърпимост сред мен и Музикалната академия. Казвам го напълно откровено, тъй като тази нетърпимост я има и сред доста други създатели и това образователно заведение. Там работят доста положителни експерти, само че те стават все по-малко и по-малко и нямат властта да дефинират каква да бъде посоката на Академията. Надявам се със промяната на поколенията и с идването на нови и младежи това да се промени и Консерваторията да стане доста по-отворена, по-общителна към хората, които в действителност копаят на тази равнища – българската музика.

- Вероятно ви е болно.

- На всеки създател би било болно, само че да ви кажа още от моето следване имах търкания с избрани персони в Академията. Това от една страна доста ме разочарова, въпреки това ме направи доста корав и затвърди у мен чувството, че самичък би трябвало да се научи на всичко. И аз съм посветил целия си живот, както един духовник се посвещава на Бога, на това да уча нещо, което може би доста по-бързо щях да науча, в случай че бях обучаван, както би трябвало. Моята неточност беше, че не отпътувах за чужбина. Аз желаех да остана до околните си в родината си, от чист идеализъм.

- Съжалявате ли за това свое решение?

- Не знам дали към този момент не е късно да скърбя. Не скърбя по простата причина, че в последно време виждам, че въпреки всичко тук съм потребен с нещо и това ми доставя наслаждение и ме радва. Може би в чужбина щях да пребивавам доста по-добре от чисто финансова и битова позиция, в случай че бях намерил своето място там.

Но тук, въпреки и с проблемите на всеки един българин – беднотия, липса на вероятности и благоприятни условия, въпреки всичко виждам, че това, което преструвам се цени. Това доста може да стопли душата на един човек и може да го накара да работи като мотор непрестанно, надявайки се, че всеки идващ ден ще донесе нещо по-добро. Не скърбя, че не пребивавам в чужбина, скърбя само, че не бях обучаван там. Може би щях да бъда доста по-добър от това, което съм в този момент. Но аз всекидневно се изучавам и се пробвам да надскачам себе си във всяко едно ново произведение.

- Достигнахте ли до своето „ Високо, високо”, въпреки че към момента сте млад?

- Едни единствени хора са стигнали до „ Високо” и това са ФСБ. Никой от нас не може да стигне толкоз високо и аз се гордея, че по някакъв метод съм част от всичко това. Много се гордея с родителите си. Възпитаван съм доста строго.

- Носите музикалния ген от баби и дядовци още.

- Да, ние сме доста генерации музиканти. Имали сме адвокати, военни, политици по царско време, само че основата постоянно са били музикантите. Моят дядо, лека му пръст, 35 години беше акордеонист на Военния отбор. Свиреше с всички известни персони от предишното – Видин Даскалов, Мими Балканска, Лиляна Кошлукова и беше доста виртуозен акордеонист. Той не свиреше национална, а известна музика.

От дребен съм имал опцията да поддържам връзка с едни невероятни актьори. Тези приказки за ужасното минало, което е било по времето на социализма, са малко странни, тъй като тогава имаше такива персони, които в този момент отсъстват. Не мога да разясня стопански по какъв начин е било по времето на социализма, приказвам за личностите. Има някакъв абсурд. Онзи затвор, по този начин да го назовем, раждаше персони.

- Това важи за целия така наречен Източен блок и за Съветския съюз – в най-тъмните тоталитарни времена се раждаха и твориха гениални създатели.

- Да, тогава в действителност творят огромни композитори и създатели. Разбира се, не трябва да повтаряме историята, а би трябвало да се учим от грешките си. Но самото ми детство и това, което съм виждал, беше изпълнено със забележителни хора. И това ме направи извънредно деликатен към тази специалност. Много постоянно я съпоставям с хирургията. За мен хирургията е най-сложното нещо, даже по-сложно от нуклеарната физика. Всеки има право на неточност, само хирургът няма. Когато влизаме на интервенция, разчитаме, че хирургът в никакъв случай няма да направи неточност и ще се събудим живи и здрави.

По същия метод считам, че в другите специалности и изключително в изкуството и в музиката, не би трябвало да имаме право на неточност. На музиката би трябвало да се гледа като на комплицирана специалност с доста правила, които би трябвало да се изучат, с цел да може това нещо да се прави. Защото музиката е като един език, на който би трябвало да знаеш съвършено граматиката, с цел да може да приказваш с хората. Смисълът на музиката е тип връзка, която е по-съвършена от речта. Музиката може да каже повече неща от речта и писмеността. Това ме е направило трудолюбив и порядъчен, тъй като знам какъв брой е мъчно да се изучи този език и да се употребява.



Снимка: Любомир Асенов

- Предполагам, че пред вас не е стоял въпросът – да стана или да не стана музикант? То е било някак си предопределено.

- Не е тъкмо по този начин. Аз аплайвах в Школата в Симеоново и желаех да стана служител на реда. Това бяха тежки години, бях обезверен в един интервал от живота си и защото имах добра физическа и стрелкова подготовка, бях решил да опитам и да завърша още едно обучение.

Имах доста положителни отзиви от специалисти в проверовъчните комисии в отдел „ Кадри “ на Министерство на вътрешните работи. За страдание се случи по този начин, че когато аплайвах, аплайваха и хора, които са близки и свойски свързани с работещи в Министерство на вътрешните работи и те бяха предпочетени. Това е и неприятно и не, тъй като доста постоянно една специалност е потомствена.

Аз не се дразня, че не станах служител на реда. Дори по-късно получавах оферти да се явя отначало, само че тъкмо в тези години постъпих като барабанист в оркестъра на Музикалния спектакъл и бях толкоз обаян от всичко, което се случва там, че тотално забравих за полицията.

И към този момент 22 години съм барабанист в оркестъра на театъра. Там подкрепям инструменталната си процедура и натрупвам опит в работата в огромен колектив.

Това доста ми оказва помощ за моите творби и изключително за нещата, които пиша за оркестър, тъй като с цел да се написа добре за оркестър е както при пожарникарите – с цел да може да гасиш добре пожара би трябвало да си вътре в него. Само тогава може да се научиш. Психологията на оркестъра е нещо, за което може да се изпише една библия.

- Композирането на музика от една страна е самотно занятие, само че от друга би трябвало да има и ентусиазъм, което може да е подбудено от човек, преживелица, природа, обстановка. Така че писането на музика ненапълно е и групово дело съгласно мен. Откъде черпите ентусиазъм за музиката, която композирате?

- Има два разновидността, по които аз го върша. Когато пиша за някой съответно употребявам метода на визуализацията – т.е. затварям си очите и си представям съответните реализатори или реализатор на сцената – излиза с формалната рокля или със смокинг, застава на пианото или на различен инструмент, публиката е притихнала, оркестърът чака, излиза диригентът и аз си представям по какъв начин стартира творбата, слушам го в главата си и то потегля. И когато първият ентусиазъм е преодолян се стремя да подкрепям непрестанно интереса на слушателя.

Особено в днешно време, когато хората са претрупани от аудиовизуални технологии – телефони, таблети, компютри, тв приемници и всевъзможни други средства за всеобща връзка, доста е мъчно да накараш едни хора да слушат с интерес, гледайки едни оркестранти с костюми, които седят на столове и свирят. Някога, когато нашите сетива не са били толкоз претрупани, това е било несъмнено доста забавно. Сега обаче не е. И единственото нещо, което би трябвало да поддържа вниманието на слушателя е това, което се случва вътре в музиката. Ключовата дума е многообразие, само че в това време да бъде в една стегната форма, с цел да може слушателят да си го изясни.

Затова обичам да предпочитам сюжети за моите творби по приказки или по естествени картини, нещо обвързвано с България, с нейната природа или фолклор. Иначе вътре в музиката се споделят доста повече неща.

Относно вдъхновението – не мисля, че съществува такова нещо като да те споходи ентусиазъм. Ти или се раждаш въодушевен, или не си въодушевен. Ако приемем, че съм се родил въодушевен, всичко останало, което би трябвало да върша е дисциплинирана работа всеки божи ден. Няма отмора. Ходя на работа, изсвирвам в няколко оркестъра, върша записи, връщам се към 7-8 вечерта и до 3 през нощта работя на масата. И това е всеки ден. Няма изключение. Дори, когато отида на отмора аз отново работя. Това по някакъв метод поддържа сякаш връзка с божественото.

Аз имам вяра в Бога доста мощно, въпреки че не съм фундаментален християнин. Аз съм православен християнин, имам вяра в Бога, в християнството като вяра, в обичайните полезности, в фамилията, във всичко положително, което християнството е дало на човечеството. Защото неприятните неща не са от християнството, те са от хората. Ние самите си го вършим.



Снимка: Личен списък

- Не е ли прекомерно натоварващ този темп на живот и на работа?

- За доста известни музиканти посоката е работа всеки ден. И Пол Маккартни, и Джон Уилямс работят всеки божи ден. За тях това е обред, те не могат да живеят без това. Това изяснява съгласно мен тяхното дългоденствие и креативна интензивност. И аз се пробвам да работя всеки ден, по тази причина рядко отхвърлям някой план, даже да не е за парите, които заслужавам да получа.

Правя го, с цел да мога да прогресирам и да подкрепям тази връзка с някакъв различен свят. Защото в изкуството има неща, които науката не може да изясни. Науката може да каже какво става, когато напишеш нотата, само че никой не може да каже по какъв начин измисляш тази нота. Тя не е цялост просто от мозъчни импулси, тя идва отнякъде другаде, тъй като тя носи съответно обръщение, а това не може да бъде оставено само и единствено на материална база.

- Когато посветихте симфония на българските медици, които се бориха с ковид, избрахте за мото на творбата думите на Сократ: „ Ако живееш единствено за себе си, ти си непотребен товар на земята. “ Тази мисъл ли ви води в живота и в специалността – да работите на ползу роду, колкото и да звучи сантиментално и прекомерно идеалистично?

- Изобщо не е сантиментално. Аз поставам себе си до индивида, който копае земята, до индивида, който отглежда житото, до индивида, който има зеленчукови градини, до индивида, който гледа овце, крави, свине. За мен животновъдите, земеделците, хората, които обработват земята са доста скъпи хора. Смятам, че те са преди всичко, по-късно слагам лекарите, инженерите, учените, хората, които дърпат напред. Между тях хората на изкуството служим по някакъв метод да събираме резултата и да го демонстрираме по един малко по-различен метод. Но това постоянно е отдадено на труда на другите хора.

Изкуството се базира на труда на обществото. Без общество няма изкуство. То не може да съществува единствено за себе си, то може да съществува, единствено когато има доста хора.

Обичам да работя в колектив, обичам да се преценявам с хора, които почитам. Работил съм с много театрални и кинорежисьори, както и с продуценти – с хора, които имат избрани стремежи. За мен постоянно егото е било на второ място. На първо място е задачата да бъде изпълнена. Тогава работата върви в естетика.

Често ме питаха дали имам вяра или нямам доверие в ковид. Няма по какъв начин да имам вяра или не, в случай, че аз не го разбирам. Тази материя се учи 30 години в Българска академия на науките и в Медицинска академия и за това има готови хора. Ако те имат морала да лъжат какво бих могъл да направя аз. Разчитам на медиците, придобили тези познания, които аз въобще нямам и се допирам на техния морал. И тъкмо поради това, а не с цел да си върша реклама, написах тази камерна симфония, която бе изпълнена от Drop Down Community - този млад състав, който се роди през последните години, тъй като самата музика звучи конфликтно и остро.

Има един завършек, в който синтезирам, че каквото и да ни се случи би трябвало да тръгнем по пътя. Ако приемем, че това не е човешко дело, а е божие дело, считам, че Бог още веднъж ни пощади. А в случай че е човешко дело, се надявам виновниците да бъдат грубо осъдени, тъй като в никакъв случай не трябва да се месим в работата на Бог и не трябва да дефинираме орисите на другите.



Детската оперета " Малката кибритопродавачка " оживя на сцената на Музикалния спектакъл с музиката на Румен Бояджиев-син. Постановката бе режисирана от актрисата Деляна Хаджиянкова

- Автор сте на „ Малката кибритопродавачка” - оперета за деца и възрастни по Андерсен, както и на детския мюзикъл „ Зайченцето Бяло” по едноименната песничка на Петър Ступел и Леда Милева - постановки на Музикалния спектакъл. Какво въодушевление ви основава работата за деца и по какъв начин гледате на техните реакции?

- Работата за деца не ме лимитира стилово. Ако желая да напиша нещо в избран жанр, който сега не е настоящ, постоянно мога да го направя за децата. Защото те са една отворена празна книга, в която ние би трябвало да напишем някакъв текст. И минавайки през разнообразни музикални стилове, през разнообразни музикални средства, принадлежности, аранжировка, пиеси, приказки, съумявам да им покажа многообразието и богатата палитра на музиката. С децата или би трябвало да си откровен, или да ги лъжеш. Ако ги лъжеш нямаш никакъв късмет. Децата не могат да бъдат излъгани.

Затова най-важното, когато работиш за деца е да бъдеш откровен. И това, че мога да демонстрирам фикция, а и аз самият доста обичам приказките, ме обърна към децата. За да се върне ползата към операта, тъй че да се основават нови опери и тя да бъде възприемана като живо изкуство, а не като кино или като развлечение, би трябвало да стартираме от дребните, да пишем опери и за тях, да ги накараме да привикват с този мащаб – огромен оркестър, хор, балет, солисти.

Аз съм доста срещу цифровите технологии като се изключи един дребен % от тяхното място, за което бяха основани – да оказват помощ да споделяме. Аз съм човек, който желае да го направи с ръцете си, да употребява своя капацитет. А не да разчита на една машина, направена от различен човек и да надгражда, направеното от другия и да го написа като свое. Започвам от нулата, от един празен нотен лист. Аз стартирам все едно с дъното на компютъра и всякога сътворявам нов компютър, който да бъде все по-съвършен и по-съвършен, а не да стъпвам на основата на някого.

Аз съм срещу това децата да имат подобен необятен достъп до цифровите технологии, срещу цифровото обучение съм и срещу всичко, обвързвано с онлайн. Това е порочно и неверно и по никакъв метод не би трябвало да се практикува. Може да бъде употребявано във военния бранш, ненапълно в политиката, в обществения бранш, само че не и в изкуствата, не и в образованието и във фундаментални неща, които построяват човешката персона и човешкия темперамент.

Защото това, което сме на път да забележим е едно дефинитивно изгубено потомство, което няма качества, благоприятни условия и не има вяра в нищо. То счита, че храната се създава в магазина и че общуването може да бъде единствено през екран. Извън обществената мрежа животът е напълно друг. Социалната мрежа няма нищо общо с истината. Това е една голяма неистина. Тя насажда един морал, който в действителния живот не може да съществува.



Националният музикален спектакъл зарадва децата с мюзикъла " Зайченцето бяло ". Композитор е Румен Бояджиев-син, а либретото е на Венелин Методиев. Режисьор е Александър Мутафчийски

- Приятно ли ви е, когато ви съпоставят с татко ви, чието име носите?

- Сравнение сред мен и татко ми в никакъв случай не може да има, тъй като аз в никакъв случай не мога да бъда толкоз добър, колкото е моят татко. Това, което мога да направя, е просто да се пробвам да приличам неговите качества и тотална отдаденост, самодисциплина и посвещение. Той може би е в основата на моята персона и на моя темперамент и ме е научил на един самоизяждащ перфекционизъм във всяко едно отношение. Баща и майка ми са ме формирали като персона. Сравнението е по-скоро в посока дали аз ходя вярно по неговия път, дали мога да давам отговор на изискването да нося тази фамилия. Моите желания постоянно са били в тази посока и в никакъв случай да не разрешавам да се компрометира името на моето семейство.

- Вълнувате ли се, когато ваши творби се извършват в наличието на родителите ви?

- Те постоянно се извършват в тяхно наличие, аз ги поканвам на всичките си министър председатели и те идват на драго сърце. Баща ми доста ми оказва помощ. Сега той не е толкоз деен в концертния живот и ми оказва помощ за моите планове. Смесва мои записи, дава някои препоръки за това по какъв начин би трябвало да бъде записано едно нещо, изслушва всичко. Ако някое мое произведение му се коства несполучливо или не напълно добре като форма, ми споделя върху какво да помисля.

В момента татко ми значително се е посветил на нас двамата с брат ми, само че не по този начин натрапчиво. По-скоро той е един пиедестал, на който постоянно може да се опреш, когато загубиш равновесие. Затова се апелирам да е жив и здрав, Господ да го подари с доста дълъг живот, с цел да можем да му донесем тази наслада, която той заслужава.

- Направихте рокендрол аранжимент към спектакъла „ Графиня Марица “ в Музикалния спектакъл по класическата оперета на Имре Калман. Как останахте правилен на духа на композитора?

- Идеята за този театър е на шефа на Музикалния спектакъл и режисьор Марияна Арсенова. От доста години тя искаше да направи сходно нещо, което да разчупи традицията в оперетата. Оперетата е род, който е доста присъщ за епохата, в която е създаван. И единственият метод той да продължи да съществува е или четири-пет пъти в годината да се прави възстановка на онази ера или в случай че желаеме да бъде всекидневие, с доста деликатни средства и сдържано да стартираме да го осъвременяваме, без да променяме главната концепция на създателя.

Когато Марияна Арсенова и Александър Мутафчийски, които са в основата на този план, се обърнаха към мен, тяхната концепция беше това да се направи извънредно стилно и доста деликатно, тъй като в известната музика и в приложната музика, изключително в Музикалния спектакъл като род, границата сред труфя и стойностното нещо е доста тънка. Има моменти, в които един косъм е задоволителен, с цел да преминеш тази граница и изкуството да се трансформира в ресторант. Ставаме очевидци на една наклонност в Европа за осъвременяване на типичен спектакли, изключително в операта, и най-много в Германия, което минава всевъзможни граници. Това е церемониал на простотията и на грозотията.



Осъвременената версия на оперетата на Имре Калман " Графиня Марица - чардаш, шоколад и рокендрол " се одобри добре от публиката. Авторският театър е на Марияна Арсенова и Александър Мутафчийски. Част от музикалните номера в оперетата са преаранжирани в жанр рокендрол от Румен Бояджиев-син

- Не приемате да вземем за пример опери на Вагнер или Верди да бъдат в модернистична стилистика?

- Това е срещу морала на самите създатели. Човекът, който го прави не е прочел какви са тези създатели. Той няма визия от тяхната персона. Не одобрявам Вагнерови опери с чисто голи балерини. Макар Вагнер да е имал доста извънбрачни връзки и два брака той е бил закостенял в това отношение и в никакъв случай не би одобрил такова нещо. Смятам, че по същата логичност ще стартираме да променяме и Библията. Има неща, които е неприемливо да се трансформират. Те може да се поясняват, само че не и да се трансформират.

Не считам, че да накараш балерините да се съблекат чисто голи е пояснение на един създател и на едно изкуство. За мен това е скандално. Моят метод е, в случай че се вършат огромни и скъпи постановки, в които декорите, осветлението, костюмите са направени ръчно и във всeки един дребен подробност седи почеркът на един създател – сценограф, художник, аниматор, осветител, режисьор, спектакълът ще придобие такава уникалност и няма да наподобява на предходни.

Всеки един сценичен режисьор, който може да направи една фантастична „ Травиата “ на Верди, в никакъв случай не може да повтори Франко Дзефирели. Той ще направи нещо свое, само че ще съблюдава епохата и още повече ще усили посланието, тъй като през XIX век са казани доста значими неща за човечеството. И в действителност няма потребност от голи балерини, с цел да разберем това обръщение. Така че в основата на моя опит да разчупя „ Графиня Марица “ беше точно това да се внимава доста.

Смятам, че успяхме да останем правилни на духа на Калман, без по никакъв метод да превърнем тази фантастично композирана и оркестрирана музика от един необикновен гений и занаятчия на музикално-сценичната драматургия в кич. Щастлив съм от реакцията на публиката, тъй като сякаш хората схващат за какво е направено това. Щастлив съм, че имаше доста малко отрицателни мнения, даже от огромни традиционалисти. Това беше една от най-трудните задания, които са ми се случвали.

Отделих доста време и такт по такт съм търсил пътища, по които да се резервира тази унгарска мелодия, присъща за Австро-Унгарската империя, да отиде в рокендрол, в нещо, което е оттатък океана, само че считам, че се получи. И в случай че го чуе някой от фамилията на Калман или някой, който има връзка с неговата музика, не би споделил, че това е корист.



Снимка: Любомир Асенов

- Като създател, като музикант постанова ли ви се да балансирате сред комерсиалното и вашето чувство за творчество?

- Моите попълзновения в комерсиалната музика са най-вече от хора, които ценят доста класиката и музикалното изкуство като цяло. Често работя с Влади Ампов-Графа, с Михаела Филева, с Орлин Павлов и с други известни музиканти, които търсят тъкмо това - да придам на музиката им по-различен темперамент. Те не ме лимитират. Аз несъмнено задавам въпроси до каква степен да стигнем. Но съм благополучен човек в това отношение, тъй като не върша взаимни отстъпки.

Не бих направил оркестровка за симфоничен оркестър на някой чалга артист, тъй като двете изкуства са безусловно несъвместими. Едното е музика за кюфтета и ракия, а другото е за концертна зала. Все отново би трябвало да отделяме тези неща. Виждате, че в случай че не ги отделяме чалгата навлиза и в политиката и нещата стават доста страшни. И тогава към този момент страдат прекомерно доста хора. Признавам, че съм отказвал задължения за много пари.

- Какво мислите за връзката сред властта и културата в България?

- Връзката сред властта и културата е тотално нарушена и е аварирала дефинитивно. Всякакви опити културата да бъде изкарвана на свободния пазар с тези неолиберални визии за това, че едно нещо може да съществува единствено в случай че се продава, са углавно закононарушение против образованието, културата, науката и против целия човешки пиедестал, постиган 2500 години християнска и освен християнска цивилизация. Това са неприемливи неща. Държавата наложително би трябвало да поддържа културата и изкуството. Държавата се базира на парите и на труда на хората.

Много постоянно са ме питали дали съм с леви убеждения. Политическите убеждения нямат значение. Има значение резултатът. Държавата би трябвало да реализира надзор дотолкоз, че да следи дали средствата, които тя влага в културата, се харчат вярно. Винаги, когато се дават пари би трябвало да има доказателства, че тези пари са изхарчени рационално. Но когато искаш резултати би трябвало да създадеш среда. Не може да искаш да се създава шоколад, без да си направил фабрика за шоколад.

В Министерство на културата би трябвало да имат наблюдения, че театрите се пълнят. Хората обичат театъра. За страдание ние доста рядко виждаме политическите фигури на спектакъл, с цел да се уверят, че работата се прави.

Имаме потребност от човек, който като ръководи да зачита образованието, опазването на здравето и културата. Това са трите фундамента, които вършат една страна. Не може културата и властта да поддържат връзка единствено посредством клюки, посредством подставени лица, посредством обществени медии, посредством някакви конюктурчици, апаратчици, номенклатурчици и всевъзможни такива подправено поставени персони, които нямат нищо общо с културата. Те нямат визия каква е вътрешната материя. Взаимното почитание сред министерството и нас е изцяло нарушено.



Снимка: Любомир Асенов

- Може ли да бъде възобновено?

- Да, освен това доста елементарно – посредством един министър, който има доверие на нашата колегия, който знае, че ние ще дадем всичко от себе си, с цел да раздвижим апарата, а не да се пускат клюки, че харчим парите на данъкоплатците. Процентът, отделян от бюджета за просвета е незабележим. Този министър беше изцяло несъответстващ и ние нямахме безусловно никакъв контакт с него.

Държа да се знае, че актьорите, музикантите, писателите, поетите, режисьорите, хората на изкуството не са пияници с цигари в ръце, които бездействат от заран до вечер на държавната хранилка. Това би трябвало да се изличи вечно от медиите. Това е голяма неточност. Това са хора, които работят без почивен ден, виждам го всеки божи ден в живота си. Те стартират работа в 8 сутринта и се прибират в 10-11 вечерта, с цел да дойдат на другия ден отново в 8.

Материалната база на театрите е скандална, на симфоничните оркестри е под абсолютния хигиеничен най-малко за най-нискостоящите оркестри в Европа и в цивилизования свят. Заплащането е мизерно, хората свирят непрестанно, вършат представления, натрупат разноски, влизат в задължения, тъй като са работили. Те не влизат в задължения, тъй като пушат и пият, те влизат в задължения, тъй като работят, само че не си получават парите от министерството. И по тази причина споделям, че връзката е изцяло нарушена и това е скандално.

Когато актьори се оплакват за пари те имат голямо съображение за това. Това въобще не е циврене. За да се ръководи една страна, с изключение на икономическия и финансов модел, въпреки всичко би трябвало да има някакъв блян. Трябва да има нещо, което е отвън материята, би трябвало да има и нещо духовно. Не съм виждал политик в България, който да има някакъв блян. Приемаме, че всеки политик желае да облагодетелства себе си, само че той би могъл да го направи и с доста повече идеали.

Смятам, че предходната власт, в която доста дълго живяхме и аз самият имах опция да закача последните 15 години от социализма, имаше някакъв блян, който най-после стартира да се изтощава, само че въпреки всичко съществуваше. Дали е неуместен, дали е химера - това е различен диалог. А в този момент няма никакъв блян и хората просто не намират себе си в никого, с цел да припознаят и да поддържат някое решение и държавно управление. Това води до появяването на националистически и всякакви други съмнителни партии, тъй като при тях има някакъв блян, въпреки да е изопачен.

В управлението на една страна би трябвало да има народен блян, изключително в тази доста рискова глобалистична среда. Аз съм последовател на националните страни, не съм срещу Европейски Съюз никога, само че съм срещу Европейски Съюз да се трансформира в едно глобалистично държавно управление, което да ръководи всички. То би трябвало да бъде в полза на всички страни и да им оказва помощ дружно да вървят напред.

- Вие дружно с други ваши сътрудници настоявате в ефира на публичните медии - БНР и Българска национална телевизия да има квоти и да звучи 50% българска музика. Наистина ли това е належащо?

- Този % е съвсем доближат. Единственото, което ние желаеме е да бъде предпазен със закон, тъй като прекомерно доста частни ползи се намесват. Частните медии не могат да бъдат контролирани към този момент, само че доста огромно значение имат и притежателите на тези медии - дали няма да проявят благосклонност, тъй като не считам, че това по някакъв метод ще им навреди. Напротив, ще ги направи още по-слушаеми. Така или другояче западната музика е налична и би било по-интересно, в случай че в този момент ние поддържаме нашите създатели. Защото останалите са задоволително добре подкрепени. Това се прави в доста европейски страни. И там не се слага въпросът дали се лишава демокрацията на някого.

Искаме българските създатели да бъдат предпазени и да имат сигурен достъп до публиката и тогава публиката да вземе решението и да отсъди кой ще остане, кой ще бъде сполучлив. Публиката е главният арбитър, тя е всичко, поради което ние работим. В тези намерения няма нищо рестриктивно и не става дума за цензура. То цели единствено да изравни достъпа и самата аудитория да каже примерно: „ Нас ни харесва повече тази ария, тъй като е американска или пък тази, тъй като е българска “.

Но това ще поддържа и финансово, и морално българските създатели да се стремят да създадат нещо по-качествено и да има и по-сериозна конкуренция. При нас конкуренцията в множеството случаи е нещо положително. Тя те подтиква, в случай че не си изпълнен със злоба. Винаги светът се е движил, с помощта на конкуренцията.



Снимка: Любомир Асенов

- Как бихте коментирали мненията, че сходна регулация е присъща за социализма и подухва мемоари за едни други, отминали времена?

- Хората, които приказват за социализма са родени след 90-та година и нямат никаква визия какво е било. При социализма имаше оценъчни комисии, които изхвърляха всичко, което е неспособно и некачествено. Имаше доста съществени критерии за това по какъв начин да бъде осъществена музиката. Те не ти споделят каква ария да напишеш, само че средствата, с които би я направил би трябвало да дават отговор на най-хубавите трендове, които са в Италия, Франция, Англия.

Аз съм дете, което е израснало с родители, които са работили тази специалност. Майка ми беше един от основните редактори на „ Балкантон “. Тя точно оказа помощ тъкмо тези комисии да одобряват групи като „ Нова генерация “, като АХАТ – групи, които другояче биха провокирали скандал по времето на социализма. Майка ми убеждаваше шефа на „ Балкантон “, тогава Александър Йосифов, че е доста значимо да има български рок. И малко по малко те одобриха това. И престанаха да правят такава цензура.

Не може да задължаваш артистите да пишат песни единствено на български език. Ако той чува музиката на френски или на британски той може да я сътвори на френски или на британски. Препоръчително е да е на български, с цел да може тя да има по-голяма конвертируемост на българския пазар, само че не може да му го налагаш.

- Може песента да има и два разновидността – примерно на български и на британски. Има български реализатори, които са избрали подобен метод и го вършат доста сполучливо.

- Да, най-хубавото е да си направиш два разновидността. И да ги имаш и в случай че е писано тази ария да пробие границите на България да имаш подготвен вид на непознат език. Спекулира се, че било наложително единствено на български език да се пишат песни. Не, не може да ограничаваш създателя с неговите средства какво да прави и по какъв начин да го прави. Тази квота не трансформира нещо, може единствено да накърнява някои частни ползи. В България всичко е построено на частни ползи и никой не се интересува от общото, от цялото, по тази причина и страната ни наподобява на разграден двор за жалост.

- На 29 юни в арт пространството „ Portrait “ ще бъде изпълнен Камерен концерт с ваша музика. Как се роди концепцията за този концерт?

- Имах извънредно благо предложение от екипа на културното пространство „ Portrait “ да създадат концерт напълно с моя авторска музика. То