РС Македония е единствената държава в света, където енергията на

РС Македония е единствената страна в света, където силата на политици, журналисти, историци, писатели, художници, учени е впрегната непрекъснато, ежечасно, ежеминутно да пази две полезности – националния идентитет и език. Навсякъде по света тези две категории се възприемат като въздуха и водата – напълно естествено, единствено в Скопие на тях се гледа като на нещо, което непрекъснато е застрашено от някакви злонамерени люде, от някакви врагове, фашисти, демони и чудовища. Тази свръх възбуденост, тази параноя се дължи евентуално на залегналата надълбоко в подсъзнанието на политическите и интелектуални стратези на нацията хипотеза за нейния идеолого-политически произход. Геополитическите обрати по време и след Втората международна война се трансфораха в удобна почва за реализирането на този опит, който остави дълбоки рани в националната душа, покрити с лейкопласта на формалната югокомунистическа агитация. Двата контракта с България - 2017 година и с Гърция – 2018 година връхлетяха като неочакван вятър, върху заблатените показа за себе си, за народа, за страната. Вече повече от две години публичният организъм около Вардара се гърчи в непостижими конвулсии сред порочното и естественото себепознание. Учени с трофеи и томове проучвания зад тила си, въстават с нескрита завист и злост към всеки глас, търсещ истината като игла в купищата идеологическа плява. Така се обрисуваха фронтовете на разделяне в обществото. Това са фронтовете, където барикадираните зад постулатите на македонизма пропагандисти настойчиво се съпротивляват на всеки опит за научна интерпретация на събитията след 1944 година заключени в засекретените архиви на УДБА. Така и след рухването на Берлинската стена районен съд Македония продължава да бъде единствената страна в Европа, която живее зазидана в югоидеологическите показа за себе си, сатанизирайки всеки опит за проверка на този анахроничен статус. Барабанчици в похода на псевдоистината са учените от МАНУ, множеството професори от Университета „ Св. Св. Кирил и Методий “, институтите по история и македонски език, групите добре платени публицисти и несъмнено, множеството от настоящите политици. I На 5, 20, 24 март и 3 април 2021 година ръководителят на МАНУ учен Люпчо Коцарев разгласява във в. “Нова Македония “ четири опуса в защита на зациментираните идеологеми за Македония, като в четвъртия текст се заканва, че ще продължи с още изявления. За да бъде по-убедителен в устрема си за предпазване на безрезервно възприетите поствоенни национални полезности, той флиртува с имената на международно известни философи и културолози, базира се на някои съвременни концепции за нациите, не се опасява да се позове и на испанския драматург от ХVII в. Калдерон де ла Барка и неговата драма „ Животът е сън “. В четвъртия опус, със заглавие “За броjките, владееньето и дивееньето “, не без доза придирчивост, отива още по-далече, като извиква на помощ и математиката. Дава образци с цифри и теореми и още веднъж се връща към литературата. Призовава духовете на аржентинския публицист Хорхе Луис Борхес и на американеца – астроном и публицист Карл Сейгън, като се стопира на неговия метафизичен разказ „ Контакт “, единствено и единствено да потвърди какъв брой изконни, стародавни, същински и безконечни са идеологизираните постулати за Македония след 1944 година за нейната история и нематериалност и каква смъртна заплаха е надвиснала над тях през днешния ден. Нека да хвърлим взор върху две от неговите изявления! Във втората публикация, озаглавена „ Постисториjaта на Македониja во четири чекори “ той формулира своите паники в четири пункта. 1.Договорът от Преспа, съгласно който словосъчетанието „ македонско поданство “ се заменя със словосъчетанието „ жител на районен съд Македония “. 2. Решението на Министерството за обучение и просвета да промени методологията, образа и наличието на предмета „ История “ при досегашното му преподаване в учебните заведения. 3. Решението на Министерството за просвета да размени думата „ народен “ с думата „ публичен “ в “Закон за реализиране на националния интерес “ и 4. Новата идея на филологическия факултет “Блаже Конески “, съгласно която 11-те катедри, от които две са за македонски език и литература се заменят с 5 посоки, от които нито едно не е за македонски език и литература. В тези четири стъпки ръководителят на МАНУ не вижда опит за изход от идеологическата визия за себе си, а опасност за полезности, които съгласно него са изконни. Третата му публикация носи заглавието „ Владееньето во Македониjа “. В пет точки той формулира недъзите на ръководството, които през последните години се трансфораха в универсални за всяка народна власт. Според ръководителя на МАНУ за Македония те са: неналичието на правова държава; арогантността на политическите елити; корупцията на политиците; овластяването на лъжата и безкрупулността при реализирането на упоритостите за власт. Безспорно,​ дефинираните недъзи на политическия хайлайф на днешната македонска страна са камшик за обществото и за обособения човек, само че в интерпретацията на Люпчо Коцарев те зазвучават апокалиптично не по отношение на истината, а по отношение на внушените полезности, носещи печата на Титовата идеология. Несъстоятелен също е опитът на Коцарев да употребява цитати от алегоричния разказ на македонския публицист Живко Чинго „ Лазаревото писмо и писание “, с цел да подчертае „ заплахата “, надвиснала над внушаваните в продължение на седем десетилетия „ национални полезности “. Известно е, че Живко Чинго е от с. Велгощи, Охридско, в което възрожденският и екзархийският дух съвсем в никакъв случай не е загасвал. Известно е също, че в края на 80-те години на ХХ в. Чинго беше изпаднал в недружелюбност пред формалните кръгове на македонските писатели и управляващи и беше уволнен като шеф на театъра в Скопие. Всъщност, цитатите, които употребява настоящият ръководител на МАНУ от романа на Чинго, са сполучлива притча на брутално налагания нов народен образ на Македония след Втората международна война и имат противоположен на стремежи от него резултат. Ето по какъв начин звучат те: „ …чекаjте бре луге, чекаjте бре брака, лага е, лажни се тие пророци, лажни се тие водачи, не слушаjте ги, не вервите им зашчо тие освен што се лажливци, туку се и крвници, до гуша се во крв… “ Господин председателю на МАНУ, това не се ли отнася за кръвниците Лазар Колишевски, Цветко Узуновски –Абаз, Страхил Гигов и цялата им компания, за които Вие и дума не обелвате? Зоран Заев, макар рисковите политически лупинги, които прави и очевидните му зависимости от някогашните служби, умишлено или неумишлено, сътвори условия, в които се чуват и други гласове, с изключение на към този момент прегракналите от кряскане ваши фалцети. Дискусията, която вие възприемате като смъртна опасност за ориста на „ научните ви достижения “ виси като дамоклев меч над главите ви. II На 8 януари 2021 година в. „ Денешен “ – Скопие помести следствието на Дарко Яневски „ Вистината за бунтот на калето “, отдадено на войнишките безредици през януари 1945 година и кървавата кавга с „ неблагонадеждните “ в цяла Вардарска Македония. Авторът се базира извънредно на десетилетните търсения на господин Борис Попгьорчев, който желае да узнае детайлности към убийството на татко си, известният до 1944 година във Велес доктор Богдан Попгьорчев. Той открива, че цялата документи към кървавите събития през януари 1945 година е отнесена в Белград, по-късно е скрита в някакъв босненски бункер и най-после попада в архива на някогашния боен съд в Сараево. От там, снимана на микрофилм от македонския историк Растислав Терзиоски, е предадена на Архива на Македония. Митарствата на тези злокобни документи са добър ориентир за всеки изследовател на истината за Кървавиот Божик 1945 година и за последвалата престъпна кавга с всички съперници на новия режим. Утешително е, че те към този момент са в Скопие и все ще пристигна ден, когато да излязат нескрито. Документацията минала през погледа на господин Борис Попгьорчев разкрива разнообразни детайлности от механизма за налагането на югокомунистическата власт в Македония. Ще се спра на две от тях. Първата детайлност. В края на декември 1944 година се организира второто съвещание на АСНОМ, оповестено като изключително, на което вместо Тито идва Кардел. Отсъствието на Вожда е знак, че той не е удовлетворен от локалната власт, ръководена тогава от Методи Андонов – Ченто. Партийният началник Лазар Колишевски с нараснало внимание слуша всяка дума на Кардел. При заминаването си, гостът високомерно му декларира, че до момента Македония е натрупала пет черни точки. Първо. Най-късно подвига въстание. Второ. Най-безпроблемно претърпява окупацията. Трето. Претърпяла е минимум загуби. Четвърто. Дала минимум жертви и Пето. Не е взела участие в освобождението на Югославия. И идващите думи на Кардел: “Първите три неточности няма по какъв начин да поправите, само че четвъртата и петата може. Затова ОЗНА би трябвало незабавно да стартира да арестува и да убива, а вие незабавно да изпратите огромни единици на Сремския фронт. “ Тези думи са ключът към всички последвали кървави събития в Македония. Те обезсмислят и цялата митология за славните партизански подвизи и за кървавите жестокости на „ бугарскиот окупатор “. Втората детайлност. Това са думите на Борис Попгьорчев, записани и предадени от Дарко Яневски: „ Каквото и да приказваме, по някаква чудна игра на ориста, всички събития през януари произтичат от диалога сред Кардел и Колишевски. След този диалог бойците схващат, че ще гинат при Срем, а не за Солун и ето го протестът на Калето. Този протест довежда в Скопие началника на Контрол на общоопасните средства (звено в МВР), тогавашният военачалник и национален воин Ефто Шашич, който е трябвало да оправи кашата, забъркана от „ некадърното “ македонско управление. Седем дни по-късно заради същите аргументи избухва и протестът в Щип на 15 януари. Шашич потегля да оправи и там работите. Но директно до днешното изкуственото езеро, близо до Велес, джипът на Шашич полита в Отовичката река. Това постанова Шашич и съпътстващите го да прекарат вечерта във Велес. Според Титовия биограф Дедиер, довечера, гневен, Шашич подрежда да бъдат премахнати задържаните във Велес, сред които и моят татко. Всичките тези събития някак тайнствено са преплетени едно с друго и дружно с убийствата в Куманово и Ресен, трансформират януари в един от най-кървавите месеци в македонската история. А всичко стартира от Кардел и Колишевски и техният диалог за петте черни точки на Македония… “ Безпристрастните откриватели са на ход. Те би трябвало да създадат дълго чаканите разбори. *** Очевидно е усилието на Дарко Яневски да бъде справедлив, цитирайки непрекъснато Борис Попгьорчев, само че той не може да надскочи себе си, като притежател на зазубрени антибългарски тези, когато приказва за войнишките протести и събитията от януари 1945 година Например: “Но, изказите на воjниците во истрагата и на суденьето jа разрушават „ пробугарската “ теза… “ Или: “Значи, покриена е цела Македониja, па не може да стане збор за тоа дека биле единствено неколку побугарчени воjници од Источна Македониjа… “ Независимо от всичко антибългаризмът като философия, идеология, агитация и средство за национално самовнушение, в този текст е доста обезсмислен… III Следните думи на Борис Попгьорчев, представени от Дарко Яневски, отварят напълно естествено и тематиката за националността на бунтуващите се бойци и всички избити през кървавия януари на 1945 година: „ Интересно е, че в същото време, за събитието са мълчали с месеци медиите в Македония – вестник „ Нова Македония “ и Радио „ Скопие “. Не единствено в януари, а и по-късно, все едно нищо не се е случило. Общо безмълвие. Спорадично, събитието е показано като митинг на група бойци, националисти и ПРОБЪЛГАРСКИ настроени, та дори и БЪЛГАРИ… “ Борис Попгьорчев се рови с години в секрети и очевидни архиви, с една единствена цел: да разбере истината за гибелта на татко си доктор Богдан Попгьорчев и да открие повече обстоятелства за него. Кой е той? Той е неоспорим престиж, доктор, посветил се напълно на специалността си, само че и изявен конкурент на диктаторския режим на крал Александър Карагьоргевич. Д-р Попгьорчев е деен член на Македонската младежката загадка революционна организация. В негово лице съгражданите му виждат и образец, и опора. Той приема идването на българската администрация като национално избавление. Верен на професионалния си дълг, постоянно е лекувал и партизани в личния си дом…Когато българската армия се изтегля от Македония негови съграждани го предизвестяват да напусне Велес, само че той дава отговор: “Няма за какво да тичам. Не съм направил нищо противонародно. Единствената разлика сред мене и партизаните е, че аз съм българин и упорствам, че всички сме българи. Нека ме съдят, на съда почтено ще защитя националната си чест… “(По Коста Църнушанов „ Македонизмът и съпротивата на Македония против него “, София1 1992 година ) През 2006 или 2007 година, а може би и по-късно, не си припомням тъкмо, дружно с госпожа Райна Дрангова, доктор Зоя Андонова и аз посетихме господин Борис Попгьорчев в неотдавна открития му хотел в Скопие. На чашка кафе стана дума и за тези събития. Аз му преразказах написаното от Коста Църнушанов и го попитах правилно ли е това? Той поклати утвърдително с глава. Да, само че партизаните не разсъждават и не се интересуват от достолепията на нарочените за врагове, а търсят жертви, върху които да стоварят садистичната си отмъстителност…И по този начин доктор Богдан Попгьорчев дружно с 52-ма видни жители на Велес е задържан, пребит и както се схваща от следствието на сина му, по заповед на военачалник Ефто Шашич,всички задържани, измежду които и той, са убити и заровени в общия гроб... *** Въпросът, кой желае истината за Македония след 1944 година, разстреляна с югокуршумите на Шашич, Темпо и Колишевски да остане заровена в тези всеобщи гробове и в още неразчетените архиви, има отговор. Той е прочут в Скопие, изключително на елитите – политически и интелектуални, които би трябвало да го изрекат, единствено че те се опасяват и под паника бягат от него… Побързайте драги, времето не чака! Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за