Танцьорка, шпионин и национална героиня - Жозефин Бейкър в Пантеона
Розови пера, пояс от банани на голо тяло, усмивка с бели зъби, къса, присъща прическа – всичко това е тя
Френският президент Еманюел Макрон реши да „ пантеонизира “ Жозефин Бейкър. Световноизвестнaтa артистка на мюзик хола, първата чернокожа суперзвезда, участник в Съпротивата, неотклонен деятел и герой против расизма, ще „ влезе “ в гробницата на великите хора на Франция на 30 ноември. Бейкър ще стане шестата жена в републиканския пантеон. „ Въплъщение на френския дух, тя заслужава национално самопризнание “, се споделя в официалното съобщение на Елисейския замък.
Фрида Джоузефин Макдоналд е родена през 1906 година в американския град Сейнт Луис, щата Мисури. Майката е перачка, а бащата е евентуално, нейният наемодател германец или испанец. Следите му се губят, само че самата Бейкър изживя целия си живот с увереността, че той е бил бял европеец. На 16 години тя бяга от фамилията си и от втория си брачен партньор по това време (майка й за първи път я омъжва на 13 години) в Ню Йорк, на Бродуей, където съумява да влезе като незнайна на никого танцьорка в натрупа, състояща се извънредно от афроамериканки, а три години по-късно тя стана звездата на Париж и признакът на „ безумните двадесетте години “.
Френската столица по това време има това радостно, свободолюбиво и артистично плодородно десетилетие сред двете международни войни и стана център на международната просвета. Тук пристигаха художници с всякакви гении и националности от целия свят. Търсенето на екзотиката, на „ черното “, примитивно изкуство, което е толкоз свободно, инстинктивно и друго, беше доста огромно. На него му се възхищаваха авангардните художници от това време, от Пикасо и Пикабия до Брак и те не просто колекционираха необикновените африкански маски, само че и ги пренарисуваха по собствен фасон в личните си картини. А „ негърските балове “, където се свиреше джаз и се танцуваше до припадак, бяха дадени на всяка крачка в Париж - от Монмартър до Монпарнас.
Една от аргументите за тази полуда беше премиерата на «Негърско ревю» (Revue negre) през 1925 година в Театъра на Шанз Елизе. Задокеанското естрадно шоу с джаз оркестър и финалният див танц провокира скандал, който благочестивата театрална зала не беше виждала от премиерата на „ Свещен пролетен ритуал “ на Стравински. Моралните пазители на локалния артистичен ред бяха възмутени от дръзкия танц „ чарлстон “ в осъществяване на младата и едвам облечена Жозефин Бейкър. Художественият свят беше разчувствуван. Александър Колдър, който преди малко беше дошъл в Париж, незабавно изплете от проводниците облика на тази чудна танцьорка, дадаистите и сюрреалистите я издигнаха до муза, Джордж Баланчин, от който тя взимаше уроци, видя в нея загадъчната Саломе. Младият типичен хореограф явно не се поддаваше на балетни мечти. Въпреки че по-късно светът на балета одобри Бейкър в своята история като продължение на традициите на свободния танц, следвайки Лоу Фулър и „ босоногата “ Айседора Дънкан.
Розови пера, пояс от банани на голо тяло, усмивка с бели зъби, къса, присъща прическа - цялостен Париж говореше за Бейкър. Започват контракти, към танцовия репертоар е добавена и ария, тя отваря лично казино, стартира да печели положителни пари, омъжва се за авторитетния фабрикант Жан Лион, получава френско поданство и всички благословии, които са немислими за нея, просякинята, която в миналото заобикаля праговете на Бродуей. А в този момент - живей, танцувай, пей, къпи се в славата и хонорарите.
Дълго време артистичната популярност засенчва нейната гражданска активност и тази част от биографията й остава в сянка. Но точно тя удостоверява легитимността за „ пантеонизацията “ на Бейкър, защото единствено за културните достолепия няма да можете да получите мястото под величествения купол. Със същата спонтанност, с която тя танцува на сцената, при започване на войната тя събира на приемите в посолствата и информация за придвижването на немските войски и желанията на Мусолини. Със същата отдаденост тя работи като здравна сестра, приема бежанци, подарява за потребностите на Червения кръст. Тя изрично отхвърли да пее освен в окупирания Париж пред немците, само че и за американската войска, и вместо това изнесе концерти на фронта, с цел да поддържа френската войска, а самата тя се причисли към редиците на партизаните от Съпротивата и предаваше шифрованите известия на музикални партитури, криейки ги в бельото си...
„ Да бъдеш Жозефин Бейкър е доста практично. Веднага щом бъде оповестено моето идване, в хотела нахлуват предложения. В Севиля, в Мадрид, в Барселона, сюжетът е еднакъв. Мен ме обичат в посолствата и консулствата, където се намират забавни хора. Записвам си всичко доста добре... Разбира се, тези документи биха ме компрометирали, в случай че бъдеха открити. Но кой ще се осмели да претърси толкоз деликатно Жозефин Бейкър, чак до бельото й. А там те са добре скрити. Да, и преминавам границите напълно умерено. Митничарите ми се усмихват необятно и желаят... подпис!”, това ще си спомня Бейкър доста години по-късно. Тя води акция в поддръжка на де Гол, взе участие в Алжирската война като младши лейтенант, получава орден от френската Съпротива и ордена на Почетния легион.
През военните години тя е била тежко болна два пъти, само че всякога се завръща. През 1941 година Бейкър претърпява импровизиран аборт, който изцяло я лишава от опцията да има свои деца, а не осиновени. На вълната на антирасистката битка на Мартин Лутър Кинг в Съединени американски щати, Бейкър и новият й брачен партньор - диригентът Джо Буйон, основават в своя палат Миланде една красива химера - „ Селото на мира, столицата на международното приятелство “ и я обитават с деца от изцяло разнообразни националности, религии и цветове на кожата. От 1955 година те водят своите деца на всяко турне. Корея, Япония, Финландия, Колумбия, Франция, Израел, Мароко, Венецуела. Отначало те имаха 6, по-късно 8, а по-късно 12 и тя ги наричаше „ Племето на дъгата “ и се опитваше да им даде всичко, от което самата тя беше лишена: планини от дарове, многолюдни празници, домашно обучение, семейство, обич.
Но този химеричен живот се оказа къс. Прекомерните разноски на Бейкър и неспособността й да води своя бизнес я доведоха до колапс: Буйон изчезна, а замъкът беше разгласен на търг за задължения. Нито държавните почести, нито предходната популярност помогнаха на Жозефин Бейкър да избави своята къща. Нейното изселване беше леко забавено от Брижит Бардо, която, употребява цялото си въздействие, и се бори за Бейкър, призовавайки за помощ от всички малките екрани, само че замъкът по този начин или другояче беше продаден. Разстроената стопанка се барикадира в кухнята, оттова я извадиха със мощ и я избавиха в болничното заведение. През 1968 година цяла Франция гледаше тази трагична история с равнодушие. И Бейкър прокълна Франция. Тя в никакъв случай не беше очаквала такова изменничество.
Помогна й Грейс Кели. Съпругата на принца на Монако Рение III даде заслон на нея и на нейното „ племе “ в Рокбрюн. На 62 години Бейкър се опитваше да стартира нов живот, още веднъж, с поддръжката на Грейс Кели, и даже се връща на сцената, сформира носталгични стратегии, някои от които са сполучливи, въпреки и за доста малко време. Жозефин Бейкър умира по време на едно от своите турнета в Париж на 12 април 1975 година, и е заровена в Монако. Там, съгласно един от нейните синовете, ще остане нейното тяло.
Нейните родственици са горди и са поласкани от решението на президента Макрон, само че не желаят тя да бъде препогребвана още веднъж, тъй че церемонията в Пантеона ще бъде единствено алегорична, само че празнична - с музика, танци и вярата, че столицата на международното приятелство към момента е допустима. Възможно е даже в Париж.
(Превод за " Труд " - Павел Павлов)
Френският президент Еманюел Макрон реши да „ пантеонизира “ Жозефин Бейкър. Световноизвестнaтa артистка на мюзик хола, първата чернокожа суперзвезда, участник в Съпротивата, неотклонен деятел и герой против расизма, ще „ влезе “ в гробницата на великите хора на Франция на 30 ноември. Бейкър ще стане шестата жена в републиканския пантеон. „ Въплъщение на френския дух, тя заслужава национално самопризнание “, се споделя в официалното съобщение на Елисейския замък.
Фрида Джоузефин Макдоналд е родена през 1906 година в американския град Сейнт Луис, щата Мисури. Майката е перачка, а бащата е евентуално, нейният наемодател германец или испанец. Следите му се губят, само че самата Бейкър изживя целия си живот с увереността, че той е бил бял европеец. На 16 години тя бяга от фамилията си и от втория си брачен партньор по това време (майка й за първи път я омъжва на 13 години) в Ню Йорк, на Бродуей, където съумява да влезе като незнайна на никого танцьорка в натрупа, състояща се извънредно от афроамериканки, а три години по-късно тя стана звездата на Париж и признакът на „ безумните двадесетте години “.
Френската столица по това време има това радостно, свободолюбиво и артистично плодородно десетилетие сред двете международни войни и стана център на международната просвета. Тук пристигаха художници с всякакви гении и националности от целия свят. Търсенето на екзотиката, на „ черното “, примитивно изкуство, което е толкоз свободно, инстинктивно и друго, беше доста огромно. На него му се възхищаваха авангардните художници от това време, от Пикасо и Пикабия до Брак и те не просто колекционираха необикновените африкански маски, само че и ги пренарисуваха по собствен фасон в личните си картини. А „ негърските балове “, където се свиреше джаз и се танцуваше до припадак, бяха дадени на всяка крачка в Париж - от Монмартър до Монпарнас.
Една от аргументите за тази полуда беше премиерата на «Негърско ревю» (Revue negre) през 1925 година в Театъра на Шанз Елизе. Задокеанското естрадно шоу с джаз оркестър и финалният див танц провокира скандал, който благочестивата театрална зала не беше виждала от премиерата на „ Свещен пролетен ритуал “ на Стравински. Моралните пазители на локалния артистичен ред бяха възмутени от дръзкия танц „ чарлстон “ в осъществяване на младата и едвам облечена Жозефин Бейкър. Художественият свят беше разчувствуван. Александър Колдър, който преди малко беше дошъл в Париж, незабавно изплете от проводниците облика на тази чудна танцьорка, дадаистите и сюрреалистите я издигнаха до муза, Джордж Баланчин, от който тя взимаше уроци, видя в нея загадъчната Саломе. Младият типичен хореограф явно не се поддаваше на балетни мечти. Въпреки че по-късно светът на балета одобри Бейкър в своята история като продължение на традициите на свободния танц, следвайки Лоу Фулър и „ босоногата “ Айседора Дънкан.
Розови пера, пояс от банани на голо тяло, усмивка с бели зъби, къса, присъща прическа - цялостен Париж говореше за Бейкър. Започват контракти, към танцовия репертоар е добавена и ария, тя отваря лично казино, стартира да печели положителни пари, омъжва се за авторитетния фабрикант Жан Лион, получава френско поданство и всички благословии, които са немислими за нея, просякинята, която в миналото заобикаля праговете на Бродуей. А в този момент - живей, танцувай, пей, къпи се в славата и хонорарите.
Дълго време артистичната популярност засенчва нейната гражданска активност и тази част от биографията й остава в сянка. Но точно тя удостоверява легитимността за „ пантеонизацията “ на Бейкър, защото единствено за културните достолепия няма да можете да получите мястото под величествения купол. Със същата спонтанност, с която тя танцува на сцената, при започване на войната тя събира на приемите в посолствата и информация за придвижването на немските войски и желанията на Мусолини. Със същата отдаденост тя работи като здравна сестра, приема бежанци, подарява за потребностите на Червения кръст. Тя изрично отхвърли да пее освен в окупирания Париж пред немците, само че и за американската войска, и вместо това изнесе концерти на фронта, с цел да поддържа френската войска, а самата тя се причисли към редиците на партизаните от Съпротивата и предаваше шифрованите известия на музикални партитури, криейки ги в бельото си...
„ Да бъдеш Жозефин Бейкър е доста практично. Веднага щом бъде оповестено моето идване, в хотела нахлуват предложения. В Севиля, в Мадрид, в Барселона, сюжетът е еднакъв. Мен ме обичат в посолствата и консулствата, където се намират забавни хора. Записвам си всичко доста добре... Разбира се, тези документи биха ме компрометирали, в случай че бъдеха открити. Но кой ще се осмели да претърси толкоз деликатно Жозефин Бейкър, чак до бельото й. А там те са добре скрити. Да, и преминавам границите напълно умерено. Митничарите ми се усмихват необятно и желаят... подпис!”, това ще си спомня Бейкър доста години по-късно. Тя води акция в поддръжка на де Гол, взе участие в Алжирската война като младши лейтенант, получава орден от френската Съпротива и ордена на Почетния легион.
През военните години тя е била тежко болна два пъти, само че всякога се завръща. През 1941 година Бейкър претърпява импровизиран аборт, който изцяло я лишава от опцията да има свои деца, а не осиновени. На вълната на антирасистката битка на Мартин Лутър Кинг в Съединени американски щати, Бейкър и новият й брачен партньор - диригентът Джо Буйон, основават в своя палат Миланде една красива химера - „ Селото на мира, столицата на международното приятелство “ и я обитават с деца от изцяло разнообразни националности, религии и цветове на кожата. От 1955 година те водят своите деца на всяко турне. Корея, Япония, Финландия, Колумбия, Франция, Израел, Мароко, Венецуела. Отначало те имаха 6, по-късно 8, а по-късно 12 и тя ги наричаше „ Племето на дъгата “ и се опитваше да им даде всичко, от което самата тя беше лишена: планини от дарове, многолюдни празници, домашно обучение, семейство, обич.
Но този химеричен живот се оказа къс. Прекомерните разноски на Бейкър и неспособността й да води своя бизнес я доведоха до колапс: Буйон изчезна, а замъкът беше разгласен на търг за задължения. Нито държавните почести, нито предходната популярност помогнаха на Жозефин Бейкър да избави своята къща. Нейното изселване беше леко забавено от Брижит Бардо, която, употребява цялото си въздействие, и се бори за Бейкър, призовавайки за помощ от всички малките екрани, само че замъкът по този начин или другояче беше продаден. Разстроената стопанка се барикадира в кухнята, оттова я извадиха със мощ и я избавиха в болничното заведение. През 1968 година цяла Франция гледаше тази трагична история с равнодушие. И Бейкър прокълна Франция. Тя в никакъв случай не беше очаквала такова изменничество.
Помогна й Грейс Кели. Съпругата на принца на Монако Рение III даде заслон на нея и на нейното „ племе “ в Рокбрюн. На 62 години Бейкър се опитваше да стартира нов живот, още веднъж, с поддръжката на Грейс Кели, и даже се връща на сцената, сформира носталгични стратегии, някои от които са сполучливи, въпреки и за доста малко време. Жозефин Бейкър умира по време на едно от своите турнета в Париж на 12 април 1975 година, и е заровена в Монако. Там, съгласно един от нейните синовете, ще остане нейното тяло.
Нейните родственици са горди и са поласкани от решението на президента Макрон, само че не желаят тя да бъде препогребвана още веднъж, тъй че церемонията в Пантеона ще бъде единствено алегорична, само че празнична - с музика, танци и вярата, че столицата на международното приятелство към момента е допустима. Възможно е даже в Париж.
(Превод за " Труд " - Павел Павлов)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ