Розенкранц и Гилденстерн избират да умрат
Розенкранц и Гилденстерн стоят пред огромната сцена и си подмятат монета за игра на ези-тура, подлагайки на тестване теорията на вероятностите: при тях 85 пъти подред се пада ези. Диалогът им, изпълнен с неуместни разсъждения по (псевдо)научни и житейски тематики, е заслужен за едни Владимир и Естрагон от Бекетовата библия „ В очакване на Годо “. Но Роз и Гил не чакат никого – при тях към този момент е пристигнал вестителят, който ги праща с неразбираема задача не напълно ясно къде и към този момент към момента незнайно за какво.
Така стартира спектакълът на многообещаващия млад режисьор Боян Крачолов по енигматичната и емблематична за постмодернизма пиеса „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ на родения през 1937-а в Чехословакия английски драматург Том Стопард. Вече обживял разнообразни пространства навътре в Народния спектакъл („ Петрови в грипа и към него “) и по фасадата му („ Балът на Капулети “), в този момент надареният възпитаник на проф. Иван Добчев дебютира властно на Голяма сцена, създавайки смело зрелище, съчетало комизъм и метафизичен размисъл за свободата, избора, свободата на избора, рестриктивните мерки на предначертаното за всеки човек и гибелта – физическата и гражданската.
Пиесата на Стопард е свръхинтелектуална игра, в която основни герои са двама от второстепенните персонажи от Шекспировия „ Хамлет “ – приятелите на датския принц Розенкранц и Гилденстерн, които се трансформират и малко нещо в негови шпиони. Тук събитията от оригинала биват следени през техните очи, те обаче като че ли са стигнали своето равнище на непросветеност, изгубени в интригите на една смътна, не напълно разпозната власт. „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ е за отговорността на дребния човек, попаднал в огромната история, която пишат други – огромните играчи.
В функциите на двамата приятели, извикани от краля грабител да се завърнат от университетския Витенберг, с цел да се опитат да узнаят какво изтезава принца след гибелта на татко му, са отличните млади артисти Ненчо Костов (Розенкранц) и Пламен Димов (Гилденстерн). Навлизащи в един непознат свят, без да са наясно какво тъкмо се желае от тях, те не са сигурни даже в личните си самоличности и представяйки се, объркват кой кой е. Това обаче важи за персонажите, не за актьорите – те построяват впечатляващо плътни и живи облици, овладявайки голямо количество метафизичен текст, който без подобаваща режисьорска мисъл и интерпретаторска мощност би доскучал още в самото начало.
По пътя си към незнайното Розенкранц и Гилденстерн срещат актьорската натрупа, която ще играе в двореца „ Елсинор “, предвождана от безусловно невероятната Александра Василева в ролята на мъж артист. В интервал, явно спешен за всевъзможните екзистенциални и морални полезности, тази колоритна пасмина въплъщава упадъка в изкуството: артистите не са тъкмо актьори, а „ в това число и артисти “, като техният водач е подготвен даже да предложи полови услуги на непознатите посредством най-женствения от трупата, Алфред (Александър Тонев). По-късно, към този момент в двореца, Актьорът/Александра ще организира кастинг и подготовка за „ Мишеловката “, ще навиква сътрудниците си като истински режисьор на нещо приблизително сред придирчив пърформанс и разюздано махленско представление, а в труфя, който целокупно оферират, не липсват и асоциации с родната театрална реалност.
Двамата основни герои (и зрителите) ще срещнат Хамлет (Александър Кънев), тъкмо когато произнася фамозния си монолог – и то не гол, както някои чакат от един „ вманиачен “, а в формален черен костюм. По-късно Офелия (Надя Керанова) красиво ще се удави, гладко потъвайки в „ оркестрината “, до момента в който препрочита любовно писмо от Хамлет, като че ли не можейки да повярва в невалидността му към сегашния момент… „ Не се намесвай, ние сме единствено фенове “, ще каже там някъде Гилденстерн на Розенкранц (или обратното).
Хамлет, Офелия и целият елсинорски антураж се вклиняват в почивките на подготовката, която продължава с тегобите на режисьора да вдигне на крайници един театър. С нервността на „ режисьора “ Боян и Александра иронизират вълненията на личното си съсловие, а критикувайки „ актьорите “, че преиграват („ Това беше цялостна дивотия “), Роз и Гил имат опция още веднъж да разясняват тематиката за гибелта – с понятия от театралния живот: „ Смъртта е един човек, който просто към този момент не се появява... Слизане от сцената, неусетно и необявено – изгубване, което придобива тежест с течение на времето “…).
Екипът на постановката борави дейно и доброволно с пространството на огромната сцена, което е съвсем аскетично изчистено и непренаселено. Само отвесни „ стени “ от полупрозрачен найлон отделят другите действени проекти в смисловата многопластовост на творбата и основават сфумато-ефект в така и така неразбираемата за двамата основни герои обстановка. Автори на сценографията (както и на костюмите) са Борис Далчев и Михаела Добрева.
В последната част от спектакъла е обобщен целият му метафизичен смисъл, в цялата му дълбочина. Розенкранц и Гилденстерн са на кораба, който под техен контрол отнася Хамлет към Англия, тъй като с тревожния си разум е заплаха за датския трон. Мислят си, че може би по този начин ще са свободни, само че относителната им независимост е на палубата на кораба – те не се движат, а някой ги мести. И когато в един миг в ръцете им е опцията да трансформират огромната история на Хамлет, те вземат решение, че ще е безсрамно оскъдни хора като тях да се намесват в „ замислите на ориста или даже единствено на кралете “ и ще е най-разумно да оставят всичко както си е. Но точно този избор – да не вършат избор и да останат пасивни, ги води към тяхната крах, или най-малко към тяхната гражданска гибел. В това е и особената новост на „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ през днешния ден: в настоящия обществено-политически подтекст човек просто би трябвало да избере страна и да я брани, с цел да не бъде глух наблюдаващ на гибелта на личното си достолепие.
В останалите функции на персонажите от „ Хамлет “, преплетени с „ Розенкранц и Гилденстерн… “, са Мартин Димитров (Клавдий), Радена Вълканова (Гертруда), Валентин Балабанов (Полоний), а в трупата на пътуващите артисти са още Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов. Последната дума е на Капитана – Дарина Радева. Въздействащата музика е композирана от Георги Атанасов. Хореограф е Росен Михайлов. Преводът на пиесата е на Светла Манева, а на фрагментите от „ Хамлет “ – на Александър Шурбанов.
Следващите представления са на 25 юни, 9 и 13 юли.
Пиесата на Том Стопард дебютира на Единбургския фестивал през 1966 година, когато той е едвам на 29, и бързо се трансформира в театрална сензация, достигайки сцените на Националния спектакъл в Лондон и Бродуей. Великият артист Лорънс Оливие, тогава шеф на Националния спектакъл, споделя, че това е спектакълът, с който се е чувствал най-горд по време на ръководството си.
Така стартира спектакълът на многообещаващия млад режисьор Боян Крачолов по енигматичната и емблематична за постмодернизма пиеса „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ на родения през 1937-а в Чехословакия английски драматург Том Стопард. Вече обживял разнообразни пространства навътре в Народния спектакъл („ Петрови в грипа и към него “) и по фасадата му („ Балът на Капулети “), в този момент надареният възпитаник на проф. Иван Добчев дебютира властно на Голяма сцена, създавайки смело зрелище, съчетало комизъм и метафизичен размисъл за свободата, избора, свободата на избора, рестриктивните мерки на предначертаното за всеки човек и гибелта – физическата и гражданската.
Пиесата на Стопард е свръхинтелектуална игра, в която основни герои са двама от второстепенните персонажи от Шекспировия „ Хамлет “ – приятелите на датския принц Розенкранц и Гилденстерн, които се трансформират и малко нещо в негови шпиони. Тук събитията от оригинала биват следени през техните очи, те обаче като че ли са стигнали своето равнище на непросветеност, изгубени в интригите на една смътна, не напълно разпозната власт. „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ е за отговорността на дребния човек, попаднал в огромната история, която пишат други – огромните играчи.
В функциите на двамата приятели, извикани от краля грабител да се завърнат от университетския Витенберг, с цел да се опитат да узнаят какво изтезава принца след гибелта на татко му, са отличните млади артисти Ненчо Костов (Розенкранц) и Пламен Димов (Гилденстерн). Навлизащи в един непознат свят, без да са наясно какво тъкмо се желае от тях, те не са сигурни даже в личните си самоличности и представяйки се, объркват кой кой е. Това обаче важи за персонажите, не за актьорите – те построяват впечатляващо плътни и живи облици, овладявайки голямо количество метафизичен текст, който без подобаваща режисьорска мисъл и интерпретаторска мощност би доскучал още в самото начало.
По пътя си към незнайното Розенкранц и Гилденстерн срещат актьорската натрупа, която ще играе в двореца „ Елсинор “, предвождана от безусловно невероятната Александра Василева в ролята на мъж артист. В интервал, явно спешен за всевъзможните екзистенциални и морални полезности, тази колоритна пасмина въплъщава упадъка в изкуството: артистите не са тъкмо актьори, а „ в това число и артисти “, като техният водач е подготвен даже да предложи полови услуги на непознатите посредством най-женствения от трупата, Алфред (Александър Тонев). По-късно, към този момент в двореца, Актьорът/Александра ще организира кастинг и подготовка за „ Мишеловката “, ще навиква сътрудниците си като истински режисьор на нещо приблизително сред придирчив пърформанс и разюздано махленско представление, а в труфя, който целокупно оферират, не липсват и асоциации с родната театрална реалност.
Двамата основни герои (и зрителите) ще срещнат Хамлет (Александър Кънев), тъкмо когато произнася фамозния си монолог – и то не гол, както някои чакат от един „ вманиачен “, а в формален черен костюм. По-късно Офелия (Надя Керанова) красиво ще се удави, гладко потъвайки в „ оркестрината “, до момента в който препрочита любовно писмо от Хамлет, като че ли не можейки да повярва в невалидността му към сегашния момент… „ Не се намесвай, ние сме единствено фенове “, ще каже там някъде Гилденстерн на Розенкранц (или обратното).
Хамлет, Офелия и целият елсинорски антураж се вклиняват в почивките на подготовката, която продължава с тегобите на режисьора да вдигне на крайници един театър. С нервността на „ режисьора “ Боян и Александра иронизират вълненията на личното си съсловие, а критикувайки „ актьорите “, че преиграват („ Това беше цялостна дивотия “), Роз и Гил имат опция още веднъж да разясняват тематиката за гибелта – с понятия от театралния живот: „ Смъртта е един човек, който просто към този момент не се появява... Слизане от сцената, неусетно и необявено – изгубване, което придобива тежест с течение на времето “…).
Екипът на постановката борави дейно и доброволно с пространството на огромната сцена, което е съвсем аскетично изчистено и непренаселено. Само отвесни „ стени “ от полупрозрачен найлон отделят другите действени проекти в смисловата многопластовост на творбата и основават сфумато-ефект в така и така неразбираемата за двамата основни герои обстановка. Автори на сценографията (както и на костюмите) са Борис Далчев и Михаела Добрева.
В последната част от спектакъла е обобщен целият му метафизичен смисъл, в цялата му дълбочина. Розенкранц и Гилденстерн са на кораба, който под техен контрол отнася Хамлет към Англия, тъй като с тревожния си разум е заплаха за датския трон. Мислят си, че може би по този начин ще са свободни, само че относителната им независимост е на палубата на кораба – те не се движат, а някой ги мести. И когато в един миг в ръцете им е опцията да трансформират огромната история на Хамлет, те вземат решение, че ще е безсрамно оскъдни хора като тях да се намесват в „ замислите на ориста или даже единствено на кралете “ и ще е най-разумно да оставят всичко както си е. Но точно този избор – да не вършат избор и да останат пасивни, ги води към тяхната крах, или най-малко към тяхната гражданска гибел. В това е и особената новост на „ Розенкранц и Гилденстерн са мъртви “ през днешния ден: в настоящия обществено-политически подтекст човек просто би трябвало да избере страна и да я брани, с цел да не бъде глух наблюдаващ на гибелта на личното си достолепие.
В останалите функции на персонажите от „ Хамлет “, преплетени с „ Розенкранц и Гилденстерн… “, са Мартин Димитров (Клавдий), Радена Вълканова (Гертруда), Валентин Балабанов (Полоний), а в трупата на пътуващите артисти са още Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов. Последната дума е на Капитана – Дарина Радева. Въздействащата музика е композирана от Георги Атанасов. Хореограф е Росен Михайлов. Преводът на пиесата е на Светла Манева, а на фрагментите от „ Хамлет “ – на Александър Шурбанов.
Следващите представления са на 25 юни, 9 и 13 юли.
Пиесата на Том Стопард дебютира на Единбургския фестивал през 1966 година, когато той е едвам на 29, и бързо се трансформира в театрална сензация, достигайки сцените на Националния спектакъл в Лондон и Бродуей. Великият артист Лорънс Оливие, тогава шеф на Националния спектакъл, споделя, че това е спектакълът, с който се е чувствал най-горд по време на ръководството си.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ