Последната жива легионерка: Росица лежи 52 дни в мазето на ДС
„ Росица Илиева Николова е осъждана. Призната е за отговорна, че е взела участие в организация с фашистка идеология, поставяща си за цел срутване, подравяне и намаляване на Отечествения фронт “. Това е записано в свидетелството за съдимост на 86-годишната пловдивчанка Росица Николова. Тя е една от стотиците жертви на комунистическия режим и последната жива легионерка в България. Заради клеймото, че е „ зложелател на народа “, е живяла съвсем 50 години в принуда, боязън, закани, гонитби от учебно заведение и университет, доноси против нея и фамилията, възбрана да излиза в чужбина. Ужасите, които е претърпяла и детайлности от разкритото досие в Държавна сигурност, са разказани от Христо Троански в книгата му „ Врагът е с име на жена “.
Росица Николова попада в пандиза едвам 14-годишна - като симпатизант и помощник на Горянското съпротивително придвижване. То е основано против открития в годините след деветосептемврийския прелом комунистически режим в България и е съществувало у нас от 1945 до 1958 година. След ареста Росица Николова претърпява 52 кошмарни дни в мазето на някогашната Държавна сигурност под тепетата, където през днешния ден са архивите на община Пловдив. А по-късно е наказана като малолетна участничка по по този начин наречената „ Втора пловдивска интрига “. На 9 септември 2017 година Росица Николова и нейни съратници, дружно с някогашния наследник народен представител Христо Марков, чакали с неспокойствие да бъдат позволени до килиите в подземието на общината. Имали увещание от локалната администрация, че ще ги отключат за няколко часа, но останали разочаровани, защото вратите били запечатани. Разрешили им само да се разходят из мрачните коридори.
Злочестата история на Росица Николова датира от пролетта на далечната 1944 година Семейството е евакуирано в село Старо Железаре, където тя се включва в Съюза на младежките национални легиони. Една вечер партизаните нападнали селото и умъртвили кмета, а трупът му хвърлили пред общината. Кръчмарят и още един човек също станали жертви. След 9 септември 1944 година почнали всеобщи арести, а много хора изчезнали безследно. Тя и нейни връстници не могли да понесат терора и образували организация, която пособия на горяните - събирали превързочни материали и пари. Поради това е оповестена за „ зложелател на народа “. Най-голямото обвиняване, за което по-късно тя и участниците от „ Втора пловдивска интрига “ били съдени обаче, е за разпространяване на ръчно написани позиви против окупаторите.
Росица е задържана от двама цивилни сътрудници на Държавна сигурност в бащиния си дом на улица „ Балкан “ в Хаджи Хасан махала на 29 април 1945 година през нощта. Отведена е в постройката на Държавна сигурност на ул. “Гурко “, където изкарва съвсем три месеца в потопен в нечистотия кауш дружно с още няколко ученички и млади дами от Пловдив и Смолянско. Спели непосредствено върху цимента, на черги или одеяла, донесени от околните им, които ги снабдявали и с храна. Тъй като нямало баня, всички въшлясали. До тоалетна ги пускали единствено заран и вечер. За 52 ужасни дни, както ги назовава, единствено един път била зашлевена, само че толкоз мощно, че паднала на земята.
„ Сега като минавам оттова, постоянно си виждам прозореца. Тъй като бях най-малка, като ме вдигнеха, виждах единствено краката на хората “, спомня си старата жена. Присъдите против нея и останалите над 60 обвинени от „ Втора пловдивска интрига “ били произнесени на 13 септември 1945 година С изключение на нея и едно момче, които получили присъди за настаняване в изправителен дом, защото били малолетни, всички останали били наказани на затвор до 20 години, видно от присъда №560/13.09.1945 година на Пловдивски регионален съд.
Оттам нататък за Росица стартира различен призрачен сън. Изключена е вечно от II Девическа гимназия „ Царица Йоана “, през днешния ден СУ „ Патриарх Евтимий “, както и за две години от всички гимназии в страната. След обиколки от град на град, откъдето я гонели, най-после съумяла да приключи гимназия „ Васил Коларов “ в Пловдив, и то с отличен триумф 5.50. Мечтата била да продължи да учи право и я приели в Юридическия факултет в СУ „ Климент Охридски “.
Междувременно се омъжила за човек с нейните възгледи, също осъждан, от който има една щерка. Не била предходна и година от следването обаче и от Държавна сигурност получила ултиматум за 36 часа да напусне София. Но защото доста държала да учи, траяла образованието си в Учителски институт под тепетата със компетентност „ Български и френски език и изобразяване “. По-късно съумяла да вземе и две специалности „ Българска литература и история “ и „ Библиография “ от СУ „ Климент Охридски “.
След като се дипломирала, почнала учителската авантюра. Дълго време за нея нямало непрекъснато място и все замествала в учебни заведения в района. По-късно печелела състезания и преподавала в разнообразни техникуми и в Спортното учебно заведение в Пловдив, както и в Английската гимназия. Две години преди да се пенсионира, отпътувала за Ардино, а времето съвпаднало със промяната на имената.
Днес е признателна за това, че към никого не протяга ръка за помощ. Има добра пенсия, за разлика от много нейни сътрудници. Тъй като постоянно е била амбициозна и войник, и нищо не е получавала безплатно, съумява да живее обикновено, но към този момент се усеща непотребна. Дните минават в доста четене, решение на кръстословици, разходки и срещи с дребното останали живи другари. Като почине, желае да бъде кремирана, само че преди този момент да я изпратят с музика и песента „ Изгрей зора на свободата “ - марша на македонските революционери. Признава, че доста обича Вътрешна македонска революционна организация, защото нейният дядо по бащина линия пристигнал в България от Македония и бил член на организацията.
Гарвани и лисици: И приятелката ми е доносничела
Когато видях досието си и това на брачна половинка ми, който от дълго време е мъртвец, се потресох и отвратих от доста близки хора. Оказа се, че тези, с които сме делили трапезата си, сред тях и другарка от детинство и кръстницата на щерка ми, години наред са ни докладвали, без да подозираме. Дори пред къщата ни са дежурели. Разработките против нас са били с какви ли не имена - гарвани, лисици...
Късни разочарования
След измененията през 1989 година дребното останали живи легионери, които бяхме лежали в пандиза, създадохме Български либерален конгрес /БДФ/. Между тях бяха Георги Радев и Георги Андонов /вече покойници/ - татковци надлежно на някогашния финансов министър от кабинета Костов и наследник народен представител Муравей Радев и някогашния регионален шеф на Пловдив Андон Андонов, които също се включиха в БДФ. Между другото Георги Андонов ни беше последният регионален лидер на легиона. В БДФ имам два мандата като ръководител, след това се отхвърлих, тъй като доста се разочаровах от хората. Всеки гледаше да върви нагоре, без значение дали по почтен, или непочтен път. Ала предишното би трябвало да се познава, изключително от младите, с цел да знаят истината за комунизма.
Свободна в Париж
Заради „ тъмното “ си минало преди 1989 година Росица Николова не е имала право да напуща страната. След това обаче е посетила десетки страни, сбъдвайки две от огромните си фантазии - да отиде в обичания си Париж и в Йерусалим. Когато влезнала в катедралата Нотр Дам /Парижката Света Богородица/, се разплакала от наслада, а в Йерусалим се почувствала нов човек.
Росица Николова попада в пандиза едвам 14-годишна - като симпатизант и помощник на Горянското съпротивително придвижване. То е основано против открития в годините след деветосептемврийския прелом комунистически режим в България и е съществувало у нас от 1945 до 1958 година. След ареста Росица Николова претърпява 52 кошмарни дни в мазето на някогашната Държавна сигурност под тепетата, където през днешния ден са архивите на община Пловдив. А по-късно е наказана като малолетна участничка по по този начин наречената „ Втора пловдивска интрига “. На 9 септември 2017 година Росица Николова и нейни съратници, дружно с някогашния наследник народен представител Христо Марков, чакали с неспокойствие да бъдат позволени до килиите в подземието на общината. Имали увещание от локалната администрация, че ще ги отключат за няколко часа, но останали разочаровани, защото вратите били запечатани. Разрешили им само да се разходят из мрачните коридори.
Злочестата история на Росица Николова датира от пролетта на далечната 1944 година Семейството е евакуирано в село Старо Железаре, където тя се включва в Съюза на младежките национални легиони. Една вечер партизаните нападнали селото и умъртвили кмета, а трупът му хвърлили пред общината. Кръчмарят и още един човек също станали жертви. След 9 септември 1944 година почнали всеобщи арести, а много хора изчезнали безследно. Тя и нейни връстници не могли да понесат терора и образували организация, която пособия на горяните - събирали превързочни материали и пари. Поради това е оповестена за „ зложелател на народа “. Най-голямото обвиняване, за което по-късно тя и участниците от „ Втора пловдивска интрига “ били съдени обаче, е за разпространяване на ръчно написани позиви против окупаторите.
Росица е задържана от двама цивилни сътрудници на Държавна сигурност в бащиния си дом на улица „ Балкан “ в Хаджи Хасан махала на 29 април 1945 година през нощта. Отведена е в постройката на Държавна сигурност на ул. “Гурко “, където изкарва съвсем три месеца в потопен в нечистотия кауш дружно с още няколко ученички и млади дами от Пловдив и Смолянско. Спели непосредствено върху цимента, на черги или одеяла, донесени от околните им, които ги снабдявали и с храна. Тъй като нямало баня, всички въшлясали. До тоалетна ги пускали единствено заран и вечер. За 52 ужасни дни, както ги назовава, единствено един път била зашлевена, само че толкоз мощно, че паднала на земята.
„ Сега като минавам оттова, постоянно си виждам прозореца. Тъй като бях най-малка, като ме вдигнеха, виждах единствено краката на хората “, спомня си старата жена. Присъдите против нея и останалите над 60 обвинени от „ Втора пловдивска интрига “ били произнесени на 13 септември 1945 година С изключение на нея и едно момче, които получили присъди за настаняване в изправителен дом, защото били малолетни, всички останали били наказани на затвор до 20 години, видно от присъда №560/13.09.1945 година на Пловдивски регионален съд.
Оттам нататък за Росица стартира различен призрачен сън. Изключена е вечно от II Девическа гимназия „ Царица Йоана “, през днешния ден СУ „ Патриарх Евтимий “, както и за две години от всички гимназии в страната. След обиколки от град на град, откъдето я гонели, най-после съумяла да приключи гимназия „ Васил Коларов “ в Пловдив, и то с отличен триумф 5.50. Мечтата била да продължи да учи право и я приели в Юридическия факултет в СУ „ Климент Охридски “.
Междувременно се омъжила за човек с нейните възгледи, също осъждан, от който има една щерка. Не била предходна и година от следването обаче и от Държавна сигурност получила ултиматум за 36 часа да напусне София. Но защото доста държала да учи, траяла образованието си в Учителски институт под тепетата със компетентност „ Български и френски език и изобразяване “. По-късно съумяла да вземе и две специалности „ Българска литература и история “ и „ Библиография “ от СУ „ Климент Охридски “.
След като се дипломирала, почнала учителската авантюра. Дълго време за нея нямало непрекъснато място и все замествала в учебни заведения в района. По-късно печелела състезания и преподавала в разнообразни техникуми и в Спортното учебно заведение в Пловдив, както и в Английската гимназия. Две години преди да се пенсионира, отпътувала за Ардино, а времето съвпаднало със промяната на имената.
Днес е признателна за това, че към никого не протяга ръка за помощ. Има добра пенсия, за разлика от много нейни сътрудници. Тъй като постоянно е била амбициозна и войник, и нищо не е получавала безплатно, съумява да живее обикновено, но към този момент се усеща непотребна. Дните минават в доста четене, решение на кръстословици, разходки и срещи с дребното останали живи другари. Като почине, желае да бъде кремирана, само че преди този момент да я изпратят с музика и песента „ Изгрей зора на свободата “ - марша на македонските революционери. Признава, че доста обича Вътрешна македонска революционна организация, защото нейният дядо по бащина линия пристигнал в България от Македония и бил член на организацията.
Гарвани и лисици: И приятелката ми е доносничела
Когато видях досието си и това на брачна половинка ми, който от дълго време е мъртвец, се потресох и отвратих от доста близки хора. Оказа се, че тези, с които сме делили трапезата си, сред тях и другарка от детинство и кръстницата на щерка ми, години наред са ни докладвали, без да подозираме. Дори пред къщата ни са дежурели. Разработките против нас са били с какви ли не имена - гарвани, лисици...
Късни разочарования
След измененията през 1989 година дребното останали живи легионери, които бяхме лежали в пандиза, създадохме Български либерален конгрес /БДФ/. Между тях бяха Георги Радев и Георги Андонов /вече покойници/ - татковци надлежно на някогашния финансов министър от кабинета Костов и наследник народен представител Муравей Радев и някогашния регионален шеф на Пловдив Андон Андонов, които също се включиха в БДФ. Между другото Георги Андонов ни беше последният регионален лидер на легиона. В БДФ имам два мандата като ръководител, след това се отхвърлих, тъй като доста се разочаровах от хората. Всеки гледаше да върви нагоре, без значение дали по почтен, или непочтен път. Ала предишното би трябвало да се познава, изключително от младите, с цел да знаят истината за комунизма.
Свободна в Париж
Заради „ тъмното “ си минало преди 1989 година Росица Николова не е имала право да напуща страната. След това обаче е посетила десетки страни, сбъдвайки две от огромните си фантазии - да отиде в обичания си Париж и в Йерусалим. Когато влезнала в катедралата Нотр Дам /Парижката Света Богородица/, се разплакала от наслада, а в Йерусалим се почувствала нов човек.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ