Росен Петров: „Сердика”е киното, което си остана нещо като символ на нашето изгубено в „прехода” поколение
Росен Петров е прочут ефирен сценарист, водещ и продуцент.
Това е фамозното кино „ Сердика ”, снимано от огромния фотограф Димитър Дейнов на 3 август 1968 година Хората начело чакат за прожекция. В моето детство визитата на кино „ Сердика ” беше едно от най-големите удоволствия. Направо събитие. То беше централното и най-хубаво кино с голям салон. Няма да не помни трепета и упованието да виждам в него първите „ Междузвездни войни ”. Спомням си и кварталните кина в моя регион (аз живеех до Трета градска болница) – „ Аура ” и „ Аврора ”. Едното беше известно с прожекциите на „ уестърни ”, най-често създадени в някогашната Германска демократична република и със специфичното присъединяване на Гойко Митич. Тогава ги наричахме „ каубойски ” или „ индиански ” филми.
Десетки и десетки киносалони имаше из цяла София, много от тях издигнати още преди 9 септември 1944 г .
Няма по какъв начин да пропусна кино „ Левски ”, кино „ Цанко Церковски ” или „ Модерен спектакъл ” (това е първото кино в София), кино „ Изток ”, кино „ Севастопол ”, кино „ Витоша ”, кино „ Дружба ”, кино „ Македония ”, кино „ Славейков ” и несъмнено Кино " Влайкова " - публична страница. То се намираше покрай гимназията, където учех. За благополучие, този киносалон бе избавен посредством най-много на хора като „ рицарят без ризница ” Олег Ковачев. Всъщност, множеството киносалони бяха „ бастисани ” в бурните години на прехода. В края на 80-те за всички „ киномани ” пък изгря „ Кинопанорамата ” в Национален замък на културата - НДК. Още помня чувството да гледаш „ Влакът дезертьор ” на Кончаловски в зала номер 1. За да вземеш билет, се извиваха големи опашки от ранни зори.
Това беше златният век на киното. После го измести малкия екран, а след малкия екран пристигна интернет.
На кино се ходеше най-малко един път седмично. Разбира се, прожектираха се маса руски филми, само че това, което беше хубаво е, че имаше и доста български филми. Можеше да се гледа и много „ западно ” кино, изключително френско. Киносалоните, изключително кварталните, нямаха нищо общо с днешните съвременни зали, само че някак си да отидеш на кино тогава беше напълно друго нещо. Беше си действително празник. Празник, който от време на време липсва, до момента в който човек „ скролва ” на смарт телефона и се лута сред Ютуб и ТикТок. Толкова доста думи подбудени от една черно-бяла фотография на кино „ Сердика ”. Може би тъй като това е киното, което си остана нещо като знак на нашето изгубено в „ прехода ” потомство.
Заглавието е на редактора
