Защо да не си направим ловна сбирка или кът?
Романтиката на стародавното занятие
Представеното в музейната експозиция е почетен акт
Скъпи мемоари за деца и внуци
Преди някое и друго десетилетие имах един другар, който не беше ловджия, само че имаше необикновен нюх за нещата от живота. Николай Труфешев /така се споделяше този човек/ мъдрееше с познанията си по културология. Той постоянно ми обясняваше, че ловците биха били петимни да имат към или до себе си ловна колекция или ъгъл. А това се прави в доста страни по света. Какво пречи на българите да са съпричастни към такава изява? Лириката и романтиката на лова са близки на всички, които практикуват стародавното занятие.
Какво би трябвало да съставляват сходни /да ги наречем/ институции. Ако става въпрос за музейни сбирки, с това биха могли да се ангажират, да вземем за пример, сдруженията. Между прочее, такива достижения имаме и в този момент. Естествено за това са нужни и по-големи разноски, и осъществявания, които са по силите на по-сериозни организационни общности. Нужни са и готови хора с високи културни благоприятни условия за креативна активност. Една сходна колекция не изисква единствено препарати за бозайници и птици. Тук би трябвало да има и материални доказателства за живота на сдружението или дружината, за всестранната им продуктивност и сполуки. Не е неприятно и проявлението на оценки, на подобаващи снимки, оръжия или други музейни предмети, свързани с организационната активност. По принцип показаното в музейната експозиция е почетен акт и не трябва да се подценява нагледното поясняване на локалния съюзен живот.
Не би трябвало да се омаловажават и персоналните /или домашните/ловни кътове. Те си имат друга специфичност и темперамент. Устройват се на уместно място и имат своята декоративна значителност. Там се поставят неща, които са съотносителни към фамилната ловна история. Личните прекарвания на хората и разните житейски случки би трябвало да бъдат изявявани на напред във времето. А това са скъпи мемоари за деца и внуци. Всеки може да си показа какви безредици ще породи своебразна фактология.
Когато се прави персонален ловджийски ъгъл, удоволствието е нещо сходно на самото ловуване. Както обясняваше Николай Труфешев, ”тук се култивират хубави усеща и черти в характера: нюх и мярка за художествена форма, възприятие на самокритичност и самокритика, както и възприятие за достолепие и пълноценност в живота. ” Популяризирането на такива изяви има огромно значение за одобряване на лова като равносилен на останалите известни спортове.
Птици-„ пешеходци ”
На пръв взор този термин наподобява неуместен, само че е прецизен. Такива същества при птиците са парадокси /защото главното придвижване при тях е летенето/ и са необичайност. Ала в действителност към момента съществуват. Нека се обърнем към пингвините с тяхната присъща, само че приятна разходка, създаваща радостно въодушевление с непохватността си. Те освен, че не могат да летят, а са се обособили като птици, които се чувстван по-добре във водата, в сравнение с във въздуха. Даже някои ги назовават подводни летци. Пингвините са в стихията си измежду ледените водни простори.
Нека се обърнем и към прословутия щраус. Африканският му представител се води за най-едрата модерна птица. Сега се отглежда и в специфични ферми. А американският му другар нанду още може да се види в степите на Южна Америка. В Австралия пък на места живее щраусът ему.
Много забавна птица-„ пешеходец ” е дронтът или нелетящият гълъб. След откриването на Маскаренските острови при започване на 16-ти век тази земя станала кей на всички кораби, пътуващи от Европа за Индия. А дронтът, който не можел да лети, бил комфортна плячка. Моряците го трепали, както могат: с подръчни средства /без да използват, каквото и да е оръжие/ и се запасявали с месо за дългите си пътешествия. И по този начин още през 17-ти век нелетящият гълъб станал единствено презрян спомен.
И името на новозеландското киви към този момент се среща единствено в кръстословиците. Тази бягаща птица е нощно създание. Вечер търси обичаните си семена на растения, инсекти и червеи, а денем се крие в дупки сред камъните или под коренищата на дърветата.
Моата, тази гигантска птица от Нова Зеландия, от дълго време не е сред живителните човеци на планетата. Останки от нея могат да се видят единствено в някои музеи. Местните туземни ловци /маорите/ са я изтрили от лицето на земята поради вкусното й месо. А в миналото там е имало над 20 типа от този забавен представител на международната фауна.
Зоолозите разказват мадагаскарският епиортис като „ чудото на природата ”. Легенди и всевъзможни измислици красят разните приказки за тази нелетяща птица. Яйцата й били считани за големи /колкото купол на една джамия/, а със страховитите си нокти можела да вдигне огромен камък. Силуетът й пък закривал слънцето. Но при започване на деветнадесетия век един френски странник разкрил на остров Мадагаскар част от яйцето на някаква птица. Местните поданици употребявали черупката му като съд за вода. По-късно и парижкият музей се снабдил с две такива грамадни яйца. И по този начин, след пресмятания, се оказало, че това създание е било високо към 5 метра.
Само Господ може да каже за какво са се появили птиците-„ пешеходци ”. Та нали естествената им среда би трябвало да е въздухът. И там на воля да се движат из небесата. Та нали някои орнитолози ги назовават „ издигнали се в небесата влечуги ”. Но, очевидно, че нашите позабравени другари не са могли да се повдигнат към сините простори...
Представеното в музейната експозиция е почетен акт
Скъпи мемоари за деца и внуци
Преди някое и друго десетилетие имах един другар, който не беше ловджия, само че имаше необикновен нюх за нещата от живота. Николай Труфешев /така се споделяше този човек/ мъдрееше с познанията си по културология. Той постоянно ми обясняваше, че ловците биха били петимни да имат към или до себе си ловна колекция или ъгъл. А това се прави в доста страни по света. Какво пречи на българите да са съпричастни към такава изява? Лириката и романтиката на лова са близки на всички, които практикуват стародавното занятие.
Какво би трябвало да съставляват сходни /да ги наречем/ институции. Ако става въпрос за музейни сбирки, с това биха могли да се ангажират, да вземем за пример, сдруженията. Между прочее, такива достижения имаме и в този момент. Естествено за това са нужни и по-големи разноски, и осъществявания, които са по силите на по-сериозни организационни общности. Нужни са и готови хора с високи културни благоприятни условия за креативна активност. Една сходна колекция не изисква единствено препарати за бозайници и птици. Тук би трябвало да има и материални доказателства за живота на сдружението или дружината, за всестранната им продуктивност и сполуки. Не е неприятно и проявлението на оценки, на подобаващи снимки, оръжия или други музейни предмети, свързани с организационната активност. По принцип показаното в музейната експозиция е почетен акт и не трябва да се подценява нагледното поясняване на локалния съюзен живот.
Не би трябвало да се омаловажават и персоналните /или домашните/ловни кътове. Те си имат друга специфичност и темперамент. Устройват се на уместно място и имат своята декоративна значителност. Там се поставят неща, които са съотносителни към фамилната ловна история. Личните прекарвания на хората и разните житейски случки би трябвало да бъдат изявявани на напред във времето. А това са скъпи мемоари за деца и внуци. Всеки може да си показа какви безредици ще породи своебразна фактология.
Когато се прави персонален ловджийски ъгъл, удоволствието е нещо сходно на самото ловуване. Както обясняваше Николай Труфешев, ”тук се култивират хубави усеща и черти в характера: нюх и мярка за художествена форма, възприятие на самокритичност и самокритика, както и възприятие за достолепие и пълноценност в живота. ” Популяризирането на такива изяви има огромно значение за одобряване на лова като равносилен на останалите известни спортове.
Птици-„ пешеходци ”
На пръв взор този термин наподобява неуместен, само че е прецизен. Такива същества при птиците са парадокси /защото главното придвижване при тях е летенето/ и са необичайност. Ала в действителност към момента съществуват. Нека се обърнем към пингвините с тяхната присъща, само че приятна разходка, създаваща радостно въодушевление с непохватността си. Те освен, че не могат да летят, а са се обособили като птици, които се чувстван по-добре във водата, в сравнение с във въздуха. Даже някои ги назовават подводни летци. Пингвините са в стихията си измежду ледените водни простори.
Нека се обърнем и към прословутия щраус. Африканският му представител се води за най-едрата модерна птица. Сега се отглежда и в специфични ферми. А американският му другар нанду още може да се види в степите на Южна Америка. В Австралия пък на места живее щраусът ему.
Много забавна птица-„ пешеходец ” е дронтът или нелетящият гълъб. След откриването на Маскаренските острови при започване на 16-ти век тази земя станала кей на всички кораби, пътуващи от Европа за Индия. А дронтът, който не можел да лети, бил комфортна плячка. Моряците го трепали, както могат: с подръчни средства /без да използват, каквото и да е оръжие/ и се запасявали с месо за дългите си пътешествия. И по този начин още през 17-ти век нелетящият гълъб станал единствено презрян спомен.
И името на новозеландското киви към този момент се среща единствено в кръстословиците. Тази бягаща птица е нощно създание. Вечер търси обичаните си семена на растения, инсекти и червеи, а денем се крие в дупки сред камъните или под коренищата на дърветата.
Моата, тази гигантска птица от Нова Зеландия, от дълго време не е сред живителните човеци на планетата. Останки от нея могат да се видят единствено в някои музеи. Местните туземни ловци /маорите/ са я изтрили от лицето на земята поради вкусното й месо. А в миналото там е имало над 20 типа от този забавен представител на международната фауна.
Зоолозите разказват мадагаскарският епиортис като „ чудото на природата ”. Легенди и всевъзможни измислици красят разните приказки за тази нелетяща птица. Яйцата й били считани за големи /колкото купол на една джамия/, а със страховитите си нокти можела да вдигне огромен камък. Силуетът й пък закривал слънцето. Но при започване на деветнадесетия век един френски странник разкрил на остров Мадагаскар част от яйцето на някаква птица. Местните поданици употребявали черупката му като съд за вода. По-късно и парижкият музей се снабдил с две такива грамадни яйца. И по този начин, след пресмятания, се оказало, че това създание е било високо към 5 метра.
Само Господ може да каже за какво са се появили птиците-„ пешеходци ”. Та нали естествената им среда би трябвало да е въздухът. И там на воля да се движат из небесата. Та нали някои орнитолози ги назовават „ издигнали се в небесата влечуги ”. Но, очевидно, че нашите позабравени другари не са могли да се повдигнат към сините простори...
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ