Арх.Мирянов и Нашият дом е България отбелязаха Деня на Ботев с рецитал на Хаджи Димитър
Родолюбивата фондация " Нашият дом е България " и нейния създател арх. Пламен Мирянов означиха Деня на Ботев, 2-ри юни, с рецитал на емблематични стихотворения на огромния стихотворец и бунтовник.
Навръх празника в обществената мрежа бяха оповестени две от осъществяванията, част от самодейността " Ботеви дни 2024 " с присъединяване на екипа на благотворителната фондация.
Първият рецитал е на младежа Борис Нанков, който извършва " На сбогуване ", а вторият - персонално на идеолога на " Нашият дом е България " арх. Пламен Мирянов.
Арх. Мирянов рецитира вдъхновяващо баладата " Хаджи Димитър ".
В поздрава си от " Нашият дом е България " пишат:
" Днес почитаме паметта на Христо Ботев и на всички знайни и незнайни герои, дали живота си за свободата и независимостта на България! "
И прибавят текста на творбата, оповестена през 1873 година във в. " Независимост "
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потопен в кърви, лежи и пъшка
левент с дълбока на гърди рана,
левент във младост и в действие мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла галактика!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно ядосано пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в пердах за независимост,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и артисти песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му добродушно раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за левент грижи!
Настане вечер — месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, —
Балканът пее хайдушка ария!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прелестни, ария поемнат, —
безшумно нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже —
и той я гледа, — блага, зесмена!
„ Кажи ми, сестро, де — Караджата?
Де е и мойта вярна тайфа?
Кажи ми, пък ми вземи душата, —
аз желая, сестро, тук да почина! “
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, —
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна към този момент! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, —
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето отново пече ли — пече!
