Веска Събева: Родителят на дете с увреждане се нуждае от заместваща грижа, за да поеме дъх -
Родителите на деца с увреждания имат потребност да останат уединено за два-три дни, да отдъхнат, с цел да могат да продължат качествено да се грижат за близкия си, споделя Веска Събева, ръководител на Асоциацията на родителите на деца с епилепсия. Според нея това може да се реализира, когато се основат центрове за заместваща грижа, в които да бъдат оставяни децата им за няколко дни, до момента в който родителите се възстановят. Г-жа Събева бе един от участниците в дискусионно студио, отдадено на хората, които поставят грижи за заболели и възрастни близки. Техните проблеми са във фокуса на осведомителната кампания " Заедно за пациентите. Защото ни е грижа ".
Г-жо Събева, във вашата асоциация има добре структурирана психична подкрепа за родителите на деца с епилепсия. Как успяхте да убедите останалите, че такава помощ ще им е от изгода?
Най-важното е грижещите се да осъзнаят, че имат нужда от помощ. Те би трябвало да знаят, че да получиш помощ не е срамно. Трябва да успееш да схванеш, че ти си човешко създание и като всички останали имаш усеща, които не можеш да овладееш, изключително когато детето или най-близките ти хора страдат. И в този момент продължаваме да работим със експерти, защото ние, родителите, които сме въвлечени в грижата, не можем сами да си оказваме помощ. Затова винаги до нас има експерт, който може да направлява страстите. Така съумяваме да приповдигнем своето самочувствие, да разберем, че ние също сме хора, които би трябвало да могат да не престават да мечтаят, да работят, да бъдат експерти в своята сфера, с изключение на да бъдат хора, които се назовават болногледачи, с цялото ми почитание към болногледачите. Нужно е доста говорене в обществото. Нека не се възприема като недоволство, че си поел грижата за своето дете, а че си човек и имаш потребност да бъдеш подсилен. Тогава към този момент нещата стават по-различни.
Казвате, че работите със експерти, само че допускам това е резултат от интензивността на асоциацията, тъй като надалеч не във всички пациентски организации е по този начин. Как намирате специалистите, които ви оказват помощ?
Търсим ги. Предлагаме им да бъдат подготвени, тъй като епилепсията е характерно заболяване, не всеки може да понесе един спазъм, не всеки се е сблъсквал с това. Затова търсим университетите, те ни оферират хора, с които да работим. Университетът е извънредно значимо звено, в което би трябвало да има такива хора, тъй като не може един психолог да излезе от университета без да е работил с хора с увреждания. Преди 10 години споделяха - ами аз не зная какво е човек с увреждане. В подобен случай на кого ще помагаш? Защо ще помагаш? Затова ми се коства, че самите университети би трябвало да основат такава процедура.
Сега идват студенти, търсят ни, желаят да имат процедура в дневния център, да работят с нашите младежи. Има разнообразни услуги, които не е належащо да бъдат като почасова грижа в дневен център. Някои от нашите младежи имат потребност да излязат с човек отвън фамилията за час и половина-два на разходка. Да не са в фамилната си среда и да получат тези умения, които няма да възприемат в фамилията. Защото когато външният човек ги показа или го видят и на място се научат, е напълно друго. Така че има разнообразни неща и най-различни услуги.
В нашата организация се борим за заместваща грижа от дълги години и най-сетне тя беше призната, но към момента няма няма построени такива центрове. Представете си да имаме опция за ден-два да оставим децата някъде, с цел да поемем глътка въздух. Два дни да бъдем сами е напълно друго. Ако можех за това време да отида някъде със здравия си наследник, щяхме да имаме други връзки в фамилията си. Толкова години не сме имали опция да го създадем. Аз съм била бременна с дребния си наследник, когато за последно бяхме с мъжа ми някъде, това беше през далечната 1987 г.
Споменахте, че първоначално сте се насочили към групови занимания с родителите, а по-късно сте решили да преминете към самостоятелна работа. Какво обърна везните в изгода на индивидуалния метод?
Някои родители не могат да понесат непознатата болежка. Не са преодолели своята и не могат да понесат чуждата. Затова е хубаво да съществуват и двете форми. Имаме подготвеност да създадем група, в случай че те я изискат. Имаме експертите налице, само че предлагаме първо да преминат самостоятелна терапия, с цел да преценим до каква степен ще овладеят своите усеща и страсти и дали са подготвени да ги споделят и с по-голяма, разширена група хора.
Аз да вземем за пример в последно време отхвърлям да прослушвам всички. През мен са минали хиляди ориси и аз не мога да поема повече. " Преливам " отвред. Затова отправям към консултация с психолог. Дълго мислят, само че е хубаво, когато осъзнаят, че са естествени хора и че по воля на ориста би трябвало да се грижат за някой собствен непосредствен, който е с увреждане. Като всеки човек и те изпитват разнообразни страсти и тези страсти са чисто човешки – въпреки всичко не са роботи. Става дума за това - родителят на дете с увреждане да осъзнае, че има потребност от поддръжка. Когато го направи и се почувства подсилен, ще може да продължи да се грижи за детето си качествено.
Вие персонално по какъв начин се откъсвате от всекидневието си на родител на дете с увреждане?
С музиката. Аз съм фен на музиката и отивам на концерти. Това е нещото, което ме избавя. Препрочитам и литература, която ми е харесвала, която ме развлича и връща към някакви по-житейски събития. Но въпреки всичко музиката ме извежда от тежки положения, тя е моята терапия.
Веска Събева е ръководител на Асоциацията на родителите на деца с епилепсия и член на Конфедерация отбрана на здравето. Сдружението на родителите на деца с епилепсия е записано през 1998 година като Фондация на родители на деца с епилепсия. През 2008 е преобразувано в асоциация.
Г-жо Събева, във вашата асоциация има добре структурирана психична подкрепа за родителите на деца с епилепсия. Как успяхте да убедите останалите, че такава помощ ще им е от изгода?
Най-важното е грижещите се да осъзнаят, че имат нужда от помощ. Те би трябвало да знаят, че да получиш помощ не е срамно. Трябва да успееш да схванеш, че ти си човешко създание и като всички останали имаш усеща, които не можеш да овладееш, изключително когато детето или най-близките ти хора страдат. И в този момент продължаваме да работим със експерти, защото ние, родителите, които сме въвлечени в грижата, не можем сами да си оказваме помощ. Затова винаги до нас има експерт, който може да направлява страстите. Така съумяваме да приповдигнем своето самочувствие, да разберем, че ние също сме хора, които би трябвало да могат да не престават да мечтаят, да работят, да бъдат експерти в своята сфера, с изключение на да бъдат хора, които се назовават болногледачи, с цялото ми почитание към болногледачите. Нужно е доста говорене в обществото. Нека не се възприема като недоволство, че си поел грижата за своето дете, а че си човек и имаш потребност да бъдеш подсилен. Тогава към този момент нещата стават по-различни.
Казвате, че работите със експерти, само че допускам това е резултат от интензивността на асоциацията, тъй като надалеч не във всички пациентски организации е по този начин. Как намирате специалистите, които ви оказват помощ?
Търсим ги. Предлагаме им да бъдат подготвени, тъй като епилепсията е характерно заболяване, не всеки може да понесе един спазъм, не всеки се е сблъсквал с това. Затова търсим университетите, те ни оферират хора, с които да работим. Университетът е извънредно значимо звено, в което би трябвало да има такива хора, тъй като не може един психолог да излезе от университета без да е работил с хора с увреждания. Преди 10 години споделяха - ами аз не зная какво е човек с увреждане. В подобен случай на кого ще помагаш? Защо ще помагаш? Затова ми се коства, че самите университети би трябвало да основат такава процедура.
Сега идват студенти, търсят ни, желаят да имат процедура в дневния център, да работят с нашите младежи. Има разнообразни услуги, които не е належащо да бъдат като почасова грижа в дневен център. Някои от нашите младежи имат потребност да излязат с човек отвън фамилията за час и половина-два на разходка. Да не са в фамилната си среда и да получат тези умения, които няма да възприемат в фамилията. Защото когато външният човек ги показа или го видят и на място се научат, е напълно друго. Така че има разнообразни неща и най-различни услуги.
В нашата организация се борим за заместваща грижа от дълги години и най-сетне тя беше призната, но към момента няма няма построени такива центрове. Представете си да имаме опция за ден-два да оставим децата някъде, с цел да поемем глътка въздух. Два дни да бъдем сами е напълно друго. Ако можех за това време да отида някъде със здравия си наследник, щяхме да имаме други връзки в фамилията си. Толкова години не сме имали опция да го създадем. Аз съм била бременна с дребния си наследник, когато за последно бяхме с мъжа ми някъде, това беше през далечната 1987 г.
Споменахте, че първоначално сте се насочили към групови занимания с родителите, а по-късно сте решили да преминете към самостоятелна работа. Какво обърна везните в изгода на индивидуалния метод?
Някои родители не могат да понесат непознатата болежка. Не са преодолели своята и не могат да понесат чуждата. Затова е хубаво да съществуват и двете форми. Имаме подготвеност да създадем група, в случай че те я изискат. Имаме експертите налице, само че предлагаме първо да преминат самостоятелна терапия, с цел да преценим до каква степен ще овладеят своите усеща и страсти и дали са подготвени да ги споделят и с по-голяма, разширена група хора.
Аз да вземем за пример в последно време отхвърлям да прослушвам всички. През мен са минали хиляди ориси и аз не мога да поема повече. " Преливам " отвред. Затова отправям към консултация с психолог. Дълго мислят, само че е хубаво, когато осъзнаят, че са естествени хора и че по воля на ориста би трябвало да се грижат за някой собствен непосредствен, който е с увреждане. Като всеки човек и те изпитват разнообразни страсти и тези страсти са чисто човешки – въпреки всичко не са роботи. Става дума за това - родителят на дете с увреждане да осъзнае, че има потребност от поддръжка. Когато го направи и се почувства подсилен, ще може да продължи да се грижи за детето си качествено.
Вие персонално по какъв начин се откъсвате от всекидневието си на родител на дете с увреждане?
С музиката. Аз съм фен на музиката и отивам на концерти. Това е нещото, което ме избавя. Препрочитам и литература, която ми е харесвала, която ме развлича и връща към някакви по-житейски събития. Но въпреки всичко музиката ме извежда от тежки положения, тя е моята терапия.
Веска Събева е ръководител на Асоциацията на родителите на деца с епилепсия и член на Конфедерация отбрана на здравето. Сдружението на родителите на деца с епилепсия е записано през 1998 година като Фондация на родители на деца с епилепсия. През 2008 е преобразувано в асоциация.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ