Николина Чакърдъкова: Дефицитът на щастие в България е много голям
Родена е в Гоце Делчев, на 14 години става солистка на Неврокопския отбор, а по-късно и на отбор “Пирин”. Преди 20 години стартира независимата си кариера и на сцената заблестяват нейните характерна визия, хореография и несравним жанр на осъществяване.
Уникалният артикул, наименуван Николина Чакърдъкова, се ражда със съдействието и по концепция на нейния управител Васил Циров, за който певицата споделя, че са като двете крила на птица - няма по какъв начин да полети, в случай че не са в синхрон. А през 2007 година тя основава и своята телевизия - “Фолклор тв”.
Със брачна половинка й Димитър се радват на дълготраен брак, пораснали наследник и щерка, както и на две внучета. А щерка й Мария към този момент пее дружно с майка си и по всичко проличава е наследила нейната заложба и обаятелност. Младата певица се майтапи, че е продължение на марката Чакърдъкова.
Освен огромни триумфи, ориста сервира на Николина и големи тествания. Тя съумява да пребори тежко онкологично заболяване и куп последици от него. Затова споделя, че идният концерт няма да е просто юбилеен, а нещо доста повече.
- Николина, стига ли единствено гений, с цел да направиш 18 независими концерта в Зала 1 на НДК, или би трябвало и още нещо?
- Не мога да дам рецепта, макар че моята формула за триумф съм я решила. Винаги съм казвала, че не съм най-талантливата в България, у нас има доста надарени хора. Но при мен се получават нещата.
От първия умишлен ден на огромната сцена в никакъв случай не съм излизала, с цел да бъда известна, да бъда звезда, да бъда някоя си, специфична. От първия и несъмнено до последния момент, в който ще бъда на сцената и измежду хората, на мен ми е добре с публиката и на нея й е добре с мен. Единственото нещо е да ни бъде хубаво дружно, да избера техните песни, да дам сърцето си, когато ги пея, да се раздам до дъно, без да мисля дали съм се разрошила, дали гримът ми си е на място... Това е последното нещо, което ме интересува.
- Казват, че дамите Дева, каквато сте и вие, са суетни, по какъв начин да не ви интересуват тези неща?
- Да, отвън сцената, несъмнено. Шегувам се, че преди да изляза на сцената съм като абитуриентка - издокарана. Но откакто свърша концерта, съм като на сутринта след бала - нищо не е останало. Не знам по-точно съпоставяне, което да дам.
Мисълта ми е, че не си спестявам страстта и отдадеността, единствено и единствено да наподобявам красива на екрана или пред публиката. Изобщо не мисля - снимат ли ме, по какъв начин ще наподобявам... Важното е да пея, да поддържам връзка с хората, да им видя очите, да ги подтикна и те да запеят и заиграят. Защото дефицитът на благополучие е доста огромен в България. А аз това го мога - да им давам благополучие. Това доста ме зарежда, дава ми мощ и сила.
- Казвате, че концертът ви на 30 септември не е просто юбилеен, а доста повече. Какво имате поради?
- Да, имам годишнина, ставам на 50. Но на датата, на която аз съм се родила, бях на работа, имах концерт в Гурково. По някакво щастливо съвпадане и градът има празник и към този момент за трети път през последните години сме дружно на този ден. Канят ме, вършат ми торта, доста се радваме взаимно. А на 30 септември ще чествам това, че Господ ми даде силата, вярата и шанса да доживея моята 50-годишнина
Да се веселя на деца, внуци, снаха и шурей. Това ще е празник за моята душа, тъй като съм признателна и щастлива, след всичко, което претърпях. Днес осъзнато оценявам живота, тъй като, когато бях на 40, чух диагнозата рак. На 41 чух диагнозата белодробна емболия. На 42 претърпях тежки интервенции от перитонит. И имаше моменти, в които не имах вяра, че ще доживея до моята 50-годишнина. Такава беше действителността. А в този момент съм щастлива, тъй като през последното десетилетие ми се случиха толкоз доста неща.
Децата ми пораснаха, синът ми докара снаха, родиха детенце, кръстиха го на мен. Дъщеря ми се омъжи, докара ми прелестен шурей, родиха ми внук. Какво повече може да желае човек? А като се замисля, можех да пропусна всичко това. Така че на 30-и ще чествам 50 години, без да ги укривам. И че съм толкоз щастлива! Всъщност имам и 20 години на огромната сцена, само че не съм се хванала и за това. Да даде Господ, и 50 мога да направя. Най-важното е, че съм жива, че съм здрава, че съм в кондиция... Празник!
- Какво си пожелавате оттук насетне?
- Ще си пожелая да стигна 100 години, няма значение дали ще мога да пея, или не, само че да вляза отново в тази зала. Като Стоянка Мутафова, Господ здраве да й дава. Една ария, и подправено да е, само че отново ще я изпея - за себе си, за внуците си, за децата си. И да им кажа - вижте баба ви каква убавица беше преди 50 години. (Смее се.)
- А мислите ли, че песните и музиката способстват за това да сте баба-хубавица?
- Дааа, баба съм, само че единствено за внуците си. (Смее се.) Много ме зареждат и музиката, и концертите, държат ме стегната, нямам правото да се отпущам. Ето в този момент сме в Сандански, приключвам тук и отпътувам за Тутракан, по-късно за Балчик. Нощите са дни, пътуваме в рейса, спим, на другия ден няма - изтощен, не изтощен, би трябвало да се гримираш, да се облечеш и да започнеш отново изначало при други хора. Те не са отговорни, че предходната вечер съм била някъде.
Те си желаят празника и го чакат от мен, а аз нося отговорност да им го дам
Защото името си е име,но то би трябвало да се подплатява с качество, със стойност. Винаги съм казвала - меракът би трябвало да ти е огромен, нищо да не ти пречи. Най-хубавото е, че след всяко наше присъединяване хората ми споделят - вие надминахте нашите упования. За следващ път! Така че дали ме подмладява, или не, не знам, само че тази работа ми оказва помощ да се държа в кондиция, здрава. И в това време, когато усетя и най-малкото нещо, към този момент си давам стоп, изчаквам. Защото знам, че когато човек злоупотребява със себе си, рано или късно тялото може да му го върне.
- А от време на време мислите ли за старостта, не се ли страхувате, че годините като че ли се изнизват?
- Не че ме е боязън, само че не желая да одъртявам, а знам, че това е неизбежно. Но пък съм си избрала да одъртявам почтено и красиво. Що се отнася до проекти, постоянно споделям, че няма да ми стигне един живот, с цел да осъществя всичките фантазии, които имам. Но аз пребивавам на бързи обороти. От една страна, се изплашвам - леле, по кое време станах на 50?! А в това време си споделям - толкоз неща изживях, толкоз дадох от себе си...
- В едно свое изявление споделяте, че ви боли, задето хората са кахърни?
- Боли ме и доста желая хората към мен да са щастливи. А виждам, че всеки има проблеми, къде здравословни, къде други. И когато действителността, в която сме сега, дава спомагателни компликации, става ужасно. Не е елементарно да се живее в България. Красиво е, доста е хубаво, може би това е, което задържа тук всички нас, които останахме. Но няма по какъв начин да си затворя очите - на хората им е доста тежко.
- И дано приключим с едно ваше благопожелание към читателите на “Над 55”!
- На всички поисквам да сме живи и здрави и да умеем да се радваме на това. Това е най-важното! Защото прекрасен, неприятен, елементарен или сложен да е животът ни, фактът, че има и на следващия ден и още веднъж ще се радваш на слънцето, на децата си, на внуците, е най-важното. Останалото е... суетност. Мрънкаме повече, желае ни се да е по-добре, само че не си задаваме въпроса какво вършим ние в тази посока. Но това е една мнооого дълга тематика и дано я оставим за идващия ни диалог.
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
Уникалният артикул, наименуван Николина Чакърдъкова, се ражда със съдействието и по концепция на нейния управител Васил Циров, за който певицата споделя, че са като двете крила на птица - няма по какъв начин да полети, в случай че не са в синхрон. А през 2007 година тя основава и своята телевизия - “Фолклор тв”.
Със брачна половинка й Димитър се радват на дълготраен брак, пораснали наследник и щерка, както и на две внучета. А щерка й Мария към този момент пее дружно с майка си и по всичко проличава е наследила нейната заложба и обаятелност. Младата певица се майтапи, че е продължение на марката Чакърдъкова.
Освен огромни триумфи, ориста сервира на Николина и големи тествания. Тя съумява да пребори тежко онкологично заболяване и куп последици от него. Затова споделя, че идният концерт няма да е просто юбилеен, а нещо доста повече.
- Николина, стига ли единствено гений, с цел да направиш 18 независими концерта в Зала 1 на НДК, или би трябвало и още нещо?
- Не мога да дам рецепта, макар че моята формула за триумф съм я решила. Винаги съм казвала, че не съм най-талантливата в България, у нас има доста надарени хора. Но при мен се получават нещата.
От първия умишлен ден на огромната сцена в никакъв случай не съм излизала, с цел да бъда известна, да бъда звезда, да бъда някоя си, специфична. От първия и несъмнено до последния момент, в който ще бъда на сцената и измежду хората, на мен ми е добре с публиката и на нея й е добре с мен. Единственото нещо е да ни бъде хубаво дружно, да избера техните песни, да дам сърцето си, когато ги пея, да се раздам до дъно, без да мисля дали съм се разрошила, дали гримът ми си е на място... Това е последното нещо, което ме интересува.
- Казват, че дамите Дева, каквато сте и вие, са суетни, по какъв начин да не ви интересуват тези неща?
- Да, отвън сцената, несъмнено. Шегувам се, че преди да изляза на сцената съм като абитуриентка - издокарана. Но откакто свърша концерта, съм като на сутринта след бала - нищо не е останало. Не знам по-точно съпоставяне, което да дам.
Мисълта ми е, че не си спестявам страстта и отдадеността, единствено и единствено да наподобявам красива на екрана или пред публиката. Изобщо не мисля - снимат ли ме, по какъв начин ще наподобявам... Важното е да пея, да поддържам връзка с хората, да им видя очите, да ги подтикна и те да запеят и заиграят. Защото дефицитът на благополучие е доста огромен в България. А аз това го мога - да им давам благополучие. Това доста ме зарежда, дава ми мощ и сила.
- Казвате, че концертът ви на 30 септември не е просто юбилеен, а доста повече. Какво имате поради?
- Да, имам годишнина, ставам на 50. Но на датата, на която аз съм се родила, бях на работа, имах концерт в Гурково. По някакво щастливо съвпадане и градът има празник и към този момент за трети път през последните години сме дружно на този ден. Канят ме, вършат ми торта, доста се радваме взаимно. А на 30 септември ще чествам това, че Господ ми даде силата, вярата и шанса да доживея моята 50-годишнина
Да се веселя на деца, внуци, снаха и шурей. Това ще е празник за моята душа, тъй като съм признателна и щастлива, след всичко, което претърпях. Днес осъзнато оценявам живота, тъй като, когато бях на 40, чух диагнозата рак. На 41 чух диагнозата белодробна емболия. На 42 претърпях тежки интервенции от перитонит. И имаше моменти, в които не имах вяра, че ще доживея до моята 50-годишнина. Такава беше действителността. А в този момент съм щастлива, тъй като през последното десетилетие ми се случиха толкоз доста неща.
Децата ми пораснаха, синът ми докара снаха, родиха детенце, кръстиха го на мен. Дъщеря ми се омъжи, докара ми прелестен шурей, родиха ми внук. Какво повече може да желае човек? А като се замисля, можех да пропусна всичко това. Така че на 30-и ще чествам 50 години, без да ги укривам. И че съм толкоз щастлива! Всъщност имам и 20 години на огромната сцена, само че не съм се хванала и за това. Да даде Господ, и 50 мога да направя. Най-важното е, че съм жива, че съм здрава, че съм в кондиция... Празник!
- Какво си пожелавате оттук насетне?
- Ще си пожелая да стигна 100 години, няма значение дали ще мога да пея, или не, само че да вляза отново в тази зала. Като Стоянка Мутафова, Господ здраве да й дава. Една ария, и подправено да е, само че отново ще я изпея - за себе си, за внуците си, за децата си. И да им кажа - вижте баба ви каква убавица беше преди 50 години. (Смее се.)
- А мислите ли, че песните и музиката способстват за това да сте баба-хубавица?
- Дааа, баба съм, само че единствено за внуците си. (Смее се.) Много ме зареждат и музиката, и концертите, държат ме стегната, нямам правото да се отпущам. Ето в този момент сме в Сандански, приключвам тук и отпътувам за Тутракан, по-късно за Балчик. Нощите са дни, пътуваме в рейса, спим, на другия ден няма - изтощен, не изтощен, би трябвало да се гримираш, да се облечеш и да започнеш отново изначало при други хора. Те не са отговорни, че предходната вечер съм била някъде.
Те си желаят празника и го чакат от мен, а аз нося отговорност да им го дам
Защото името си е име,но то би трябвало да се подплатява с качество, със стойност. Винаги съм казвала - меракът би трябвало да ти е огромен, нищо да не ти пречи. Най-хубавото е, че след всяко наше присъединяване хората ми споделят - вие надминахте нашите упования. За следващ път! Така че дали ме подмладява, или не, не знам, само че тази работа ми оказва помощ да се държа в кондиция, здрава. И в това време, когато усетя и най-малкото нещо, към този момент си давам стоп, изчаквам. Защото знам, че когато човек злоупотребява със себе си, рано или късно тялото може да му го върне.
- А от време на време мислите ли за старостта, не се ли страхувате, че годините като че ли се изнизват?
- Не че ме е боязън, само че не желая да одъртявам, а знам, че това е неизбежно. Но пък съм си избрала да одъртявам почтено и красиво. Що се отнася до проекти, постоянно споделям, че няма да ми стигне един живот, с цел да осъществя всичките фантазии, които имам. Но аз пребивавам на бързи обороти. От една страна, се изплашвам - леле, по кое време станах на 50?! А в това време си споделям - толкоз неща изживях, толкоз дадох от себе си...
- В едно свое изявление споделяте, че ви боли, задето хората са кахърни?
- Боли ме и доста желая хората към мен да са щастливи. А виждам, че всеки има проблеми, къде здравословни, къде други. И когато действителността, в която сме сега, дава спомагателни компликации, става ужасно. Не е елементарно да се живее в България. Красиво е, доста е хубаво, може би това е, което задържа тук всички нас, които останахме. Но няма по какъв начин да си затворя очите - на хората им е доста тежко.
- И дано приключим с едно ваше благопожелание към читателите на “Над 55”!
- На всички поисквам да сме живи и здрави и да умеем да се радваме на това. Това е най-важното! Защото прекрасен, неприятен, елементарен или сложен да е животът ни, фактът, че има и на следващия ден и още веднъж ще се радваш на слънцето, на децата си, на внуците, е най-важното. Останалото е... суетност. Мрънкаме повече, желае ни се да е по-добре, само че не си задаваме въпроса какво вършим ние в тази посока. Но това е една мнооого дълга тематика и дано я оставим за идващия ни диалог.
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ