За да направиш нещо, трябва да се пребориш
– Главните герои в новия ти разказ „ Вечен град “ са забавна комбина – психоложка и барман. Вдъхновил ли си се от същински хора към себе си?
– Местата в книгата са същински, само че хората не са. Знаех, че желая да бъдат двама герои, които да работят дружно, само че и двамата да нямат нищо общо с незаконния свят, и да има някакъв контрастност посред им. В някакъв момент се възпламених по концепцията, че основният воин по-малко ще схваща какво се случва. Както е в книгите за Холмс и Уотсън – Шерлок Холмс е основният воин в поредицата, обаче случаите му ги споделя Уотсън. И аз се пробвах да направя нещо сходно с човек, който е настрана от цялото нещо. И чак след това, когато започнах да пиша, си дадох сметка, че специалностите им много си наподобяват – и барманите, и психолозите би трябвало да умеят да слушат, да не постановат мнението си на индивида против себе си, да се опитат да извадят нещо от него.
– Какво проучване направи преди да напишеш романа си – върви ли в разнообразни питейни заведения, посети ли психолог?
– Прекарал съм премного време в питейни заведения, тъй че нямаше потребност особено да вървя да правя изследвания. Клубът, в който работи основният воин, ми е доста добре познато място, тъй като беше едно от първите ми обичани места в Пловдив. Бил съм и на психолог, тъй че имах някаква визия от работата им от първа ръка, но така или другояче това, което пиша за практиката на Филипова и кабинета й, е чиста измислица.
Ходил съм на някои от местата, които са разказани в книгата, с цел да ги преглеждам и да си повеждам бележки, да върша фотоси. Има един момент в книгата, в който намират мъртвец в реката и отидох там, слязох долу на брега и вървях напред-назад като си записвах на телефона бележки. Налагаше се и да проверявам дистанции сред някакви места.
– Криминалният род ли ти е обичан за писане?
– Да, това е едно от нещата, които одобрявам. Като цяло се пробвам да не пиша в жанрове, които не одобрявам. Винаги съм се опитвал да сътворявам неща, които на мен би ми било забавно да прочета. Моята съществена специалност е преводач, по този начин че съм превеждал стотици престъпни романи. Така че да – обичам да чета такива неща. В интерес на истината съвсем не чета криминалета за наслаждение, просто защото доста постоянно това работя.
Тази книга я писах напролет на 2020 година, когато беше най-големият локдаун, и вървях един път на две седмици до Пловдивската библиотека (Народна библиотека „ Иван Вазов “ – бел. авт.) с маска и ръкавици и си взимах няколко купища престъпни романи. Исках да попрочета и да си припомня по-класическите неща. Почнах от Агата Кристи и Артър Конън Дойл, препрочетох си някои обичани на Робърт Паркър. Прочетох и някакви модерни, които не бях чувал, с цел да видя трендовете сега.
– Кой създател ти е най-любим от жанра и въодушевил ли те е за историята?
– Със сигурност Робърт Паркър ми е най-любимият. Аз съм превеждал може би 20 негови книги и мисля, че съм му чел всичките, а той има доста. От него съм научил почти всичко за писането. Не единствено за престъпните романи, ами и въобще. Той е много голям занаятчия на спестовното създаване на облиците, единствено с по няколко малки детайлчета.
Той е и един от първите, които съм виждал да прави това главите в романа да са построени на правилата, на които се построява сцена в сериал. Т.е. една глава се развива на едно място, с един набор от герои, винаги главите да свършват еднообразно забавно и по този метод се добива някаква кинематографичност, което е хубаво за един актуален четец, тъй като ние сме много визуални като мислене.
– Живял си във Велико Търново, София и в Лондон преди да заживееш в Пловдив. Защо тъкмо в Пловдив се развива действието на романа ти?
– Идеята за книгата като цяло постоянно беше да се развива в Пловдив. Не мисля, че има нещо общо с това, че аз пребивавам в Пловдив в момента. Аз постоянно доста съм обичал Пловдив, може би от 20 години постоянно идвам и се пробвам да проследявам какво се случва тук, и тази история, с тези герои, за мен нямаше по какъв начин да се развива на друго място. И още от първите диалози с издателството, това беше едно от нещата, за които нямаше съмнения. Има ги и всичките безредици към избирането на града за Европейска столица на културата през 2019 година
– Влизал си в различни амплоа – редактор, преводач, създател на книги-игри и на престъпни романи. Коя е работата, която ти донесе най-вече провокации?
– Всяка работа си има провокации. Като цяло постоянно съм се опитвал да се отнасям към това, което върша, като към специалност, а не като към муза или някакво призвание. Общо взето се пробвам да сътворявам развлекателни, приятни за четене неща. Така че всяко си има провокации. Ето, в този момент с тази книга бяха ограниченията и опциите, които ти дават престъпният род и разказът от първо лице. Разказвачът би трябвало да участва за всички значими събития, а пък в случай че той не е там, какво вършим, по какъв начин го описваме. Това е както ограничаване, по този начин е и възможност, тъй като можеш да криеш някаква информация от читателя, което за криминален разказ е доста значимо.
Работил съм всевъзможни неща – постоянно са били по един или различен метод свързани с писане и мислене на текстове, само че всяко си има различни провокации. Дори един текст за радио реклама да напишеш, отново си има правила и отново си е предизвикателство за 30 секунди да успееш да кажеш всичко.
– Превеждал си много разнообразни създатели, измежду които Хънтър Томпсън, Том Робинс, Чарлс Буковски, Джон Гришъм и мн. други Кой ти е най-любим за превеждане и кой ти е най-труден?
– В интерес на истината най-трудни са ми такива, които не могат да пишат добре (смее се). Има доста малко преводачи, които имат лукса да си избират текстовете, върху които да работят и горе-долу да не им се постанова да преведат нещо, което не харесват. Съответно най-вече обичам и най ме увличат такива преводи, от които чувствам, че се изучавам, че ставам по-добър само до момента в който ги превеждам.
Слава богу, доста постоянно ми се случва, защото нивото, на което се написа жанрова литература от британски и американски писатели, е доста високо. Те са толкоз положителни! Имат школи за креативно писане и насърчаване на мощните страни на хората и супер съществено отношение към работата на писателите. Което към българските всеобщо го няма. Неведнъж съм го казвал и отново мога да го кажа и да се подпиша под това изказване – половината от книгите, които превеждам, които са криминалета и трилъри, са в пъти по-добре написани от българските книги, които всяка година печелят награди. Просто там е толкоз високо равнището, че е смешно като съпоставяне.
– Разкажи един от първите си пробиви, който в действителност е с книга-игра, която пишете дружно с Александър Султанов (Ейдриън Уейн), когато сте в гимназията.
– Бяхме другари в един и същи клас, и бяхме нърдове. И беше излязла първата книга-игра на български – „ Огнена пустиня “ на Любомир Николов. После започнаха да излизат някакви преводни и ние ги прочетохме. Бяхме долу-горе на възрастта на читателите си и просто ни се струваше, че тези книги може да са по-интересни. Реално ние се опитахме да напишем нещо, което на нас ще ни е забавно да прочетем и имахме абсурден шанс. Аз не мога да си показва въобще по какъв начин се случи това, но написахме няколко епизода и обобщение на ръка, на лист хартия, и го изпратихме по пощата до издателството, което се занимаваше с това. Те ни дадоха отговор почти веднага, че са ни харесали и да напишем още. Написахме още и те споделиха „ добре, взимаме го “.
Беше страшна школа. Научихме се да съблюдаваме периоди, да работим с издателство, да отсяваме кое става, кое – не. Самото писане на книга-игра те учи на доста неща механически, тъй като примерно една и съща сцена би трябвало да я разкажеш по 4-5 разнообразни метода, което си е грубо писателско упражнение. И по онова време, в което нямаше никакви курсове по креативно писане и никой не се отнасяше съществено към това като поминък, ние в действителност минахме тази школа и беше страхотно.
– Твой е първият български аудио разказ – „ P.S. Някой би трябвало да плати “, който се снабди и с книжно издание. Каква е разликата сред създаването на аудио и хартиен разказ?
– Не е чак толкоз друго, само че има някои правила как се написа за аудио, тъй че да се възприема по-лесно, до момента в който го слуша човек. Предполага се, че като седнеш да четеш не правиш нищо друго, а пък аудио сериалите се слушат, до момента в който пътуваш в метрото или до момента в който караш, или до момента в който готвиш. От време на време би трябвало да повтаряш някакви неща, по по-различен метод се разказват сцените. Като четеш и даже окото ти неумишлено да прескача обратно по страницата, ти знаеш, че можеш да проверяваш някакви неща. При аудиото всичко е линейно. Примерно, ако някакви хора си приказват, понякога би трябвало да напомняш кой казва това и къде стои. Това са някакви механически неща, които се научават елементарно. Но историята си е история. Трябва да е забавна.
– Написал си книгата „ Предпоследната крачка “, отдадена на Кирил Николов-Дизела. Какво те накара да разкажеш историята му? Познавахте ли се от преди този момент?
– Не, не се познавахме, само че имахме общи познати и бях чувал единствено хубави неща за него. Някой ми сподели, че той обмисля да направи биографична книга. Запознахме се на едно коледно празненство и взех решение да го поразпитам за книгата. Аз му предложих няколко идеи и се оказа, че мислим в една посока, която беше, че не желаеме спортна биография с изявленията. До този миг аз не бях писал биографична книга дотогава.
Направих много изследвания. Пътувах из цялата страна, приказвах с родителите му, с първия му треньор, с втория му треньор, с хора, с които се е състезавал през годините, с тези, които сега бяха в екипа му. Той доста държеше да взе участие в процеса и доста добре знаеше какво иска. На мен доста ми хареса книгата най-после, както и на него.
– Разкажи ни за времето, прекарано в списание „ Егоист “.
– Имах големия шанс това да ми бъде първата платена работа и попаднах там в един много ранен стадий. Бяха се събрали едно ужасно потомство хора – създатели, редактори, фотографи, стилисти. Общо взето най-хубавите, които имаше по това време. Беше страхотна опция да поддържам връзка с тях, да се изучавам на всякакви неща. Беше супер. Сега ми се костват малко наивни много от нещата, които сме правили, и почтено казано много до гуша ми е пристигнало от почитатели, които желаят списанието да почне отново да излиза или почват да изясняват какъв брой е било крепко едно време, все едно по-късно нищо не сме направили. Но допускам, че не мога действително да се окайвам от това. Все едно „ Rolling Stones “ да се оплакват, че ги карат да свирят „ Satisfaction “ на всеки концерт. Явно е било някакъв в действителност шлагер преди време и няма по какъв начин – живеем с това.
Списанието си е изиграло своята роля, само че няма как да се върне. Много списания, доста създатели, доста способи на мислене нямаше да ги има по метода, по който ги има, в случай че го нямаше това списание. Просто не съм огромен почитател на това романтизиране на предишното, защото ако отвориш някои в действителност остарели броеве и се зачетеш в някакви неща, има страшни нелепости. И в същото време има брилянтни попадения, когато на едно и също място са се озовали хората, които е трябвало да бъдат там. Но аз съм оптимист за настоящето потомство, сред 25 и 30 години, защото съгласно мен вършат доста, доста забавни неща.
И в това отношение малко се разграничавам от хората от това време, в това число и от такива от „ Егоист “, които изясняват, че това поколение на 90-те е било неповторимо за България и по-късно нищо не се е случвало. Дълбоко не е правилно. Продължават да се случват неща, просто човек трябва да се интересува от тях и да гледа с по-отворени очи.
– Като цяло хората имат много контрастни отзиви за 90-те.
– Ако има нещо, което малко ми липсва от онова време, е, че не можеше всеки всичко да напише на всички места и затова тази илюзия, че всеки има мнение, което си заслужава да бъде чуто, която е неизменна част от нашето време, я нямаше. Хората от по-новото потомство не могат да си представят какво е това да не бъдат чути, да не могат да си кажат всичко и да не бъдат инфлуенсъри и това, което вършат, да не е значимо. Тогава за мен имаше една по-реалистична позиция. За да направиш нещо, въпреки всичко малко трябваше да се пребориш. И това подвига равнището. Може би тогава съм бил на 25 и по тази причина така мисля, само че тогава усещах, че в действителност се възнаграждават умения и талант по-правопропорционално, в сравнение с сега. Сега тази система ми се струва малко изкривена. И то поради тази електронна демократизация, поради възможността да кажеш нещо и да споделиш нещо.
