Свинската душа в небето отлетя
Ритуалът евентуално е отдаден на древнославянски господ
„ Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се отдръпнаха встрани, с цел да дадат опция на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето. ”
Това е откъс от повестта „ Преди да се родя и по-късно ” на класика на българската литература Ивайло Петров.
Питер Брьогел Стария или Питер Бьогел Селския (на нидерландски: Pieter Bruegel de Oude) е фламандски ренесансов живописец, прочут със своите пейзажи и битови подиуми.
Клането на прасе е изконен обред (не единствено български), намирал трайно отражение в литературата и изобразителното изкуство от Средновековието да наши дни. Затова е мъчно обяснимо решението на кмета Иван Тотев ненадейно да анулира общественото разфасоване на две свине пред общината в Пловдив. В обяснението си той посочи, че това сякаш било „ обществен опит ”.
Защо въобще би трябвало да се оправдава?
Можеше да го назова просто „ пърформънс ” и това на часа щеше да го включи в програмата по подготовка на Града на тепетата за културна столица на Европа следващата година. Българската художничка Ода Жон, творяща в Париж, напълно неотдавна постави темелите на храненето като обществен арт пърформънс и в това няма нищо неприятно или неоправдателно. Само цялостни простаци и леко префинени интелектуалци не могат да вдървен това.
Мнозина българи през днешния ден считат, че думата „ Коледа ” идва от обичайното колене на прасе в този интервал от годината. Това обаче не е по този начин. Според някои източници името произлиза от славянския господ на зимното слънцестоене Коляда. Според други идва от латинското calende, което значи първи ден от месеца.
Независимо от всичко това, ритуалът е залегнал надълбоко в българския обичай и демонстрира съчетаването на християнски и езически детайли. Не е изненада, че намира отражение в изкуството. Тук ще ви представим няколко произведения на изтъкнати български създатели по тематиката за прасето и Коледа.
Картини
Коледата на Златю Бояджиев
Същността на празника е обвързвана със фамилното събиране към жертвеното животно
Човекът знае освен да обича, само че и да убива
Работата на Златю Бояджиев с отношение към зимните празници е картината „ Клане на прасе ”, известна още като „ Автопортрет с родственици ”, 1962 година Многопластовото наличие на сюжета най-общо може да се обособи в три семантични равнища. От една страна необикновената комбинация е обвързвана с Коледа. От друга показва присъщия по българските земи езически обред – кръвопролитие на прасе, повтарящ се всяка година на празника. От трета – демонстрира фамилен портрет на Златювия жанр, събрал се за обреда. Композицията е затворена, а в центъра є е съсредоточена фигурална група от шестнадесет лица, скъпи на художника хора, подредени полукръгово към жертвеното животно. Образите респектират със сериозния, застинал взор и ритуални дейности. Групата е разграничена в три проекта. Най-долу е жертвеното животно, придържано от двама колачи. Тъжният взор в окото му, кондензиран със страдалчество, горест и тестване, е насочен към фена, с цел да стане като че ли и той част от тази ритуална върволица. Между тях е още веднъж обичаната му баба Злата. И тук, както и в „ Моето детство ” от 1965 година, я показва гротескно – с изплезен език, облечена в бяла кърпа и риза. Следва реда, в който са сестрите и брата на художника. Те са най-активни в дейностите, свързани с ритуала. Всеки от тях има съответна задача – да държи или подава посуда, наблягайки с придвижванията си още един път значимостта на тържествената гала. Някои са в подготвеност да отпият от разлятото в паничките вино. В последния, трети ред, виждаме и автопортрет на художника. Обърнат анфас, тъкмо против фена, който Златю Бояджиев като че ли следи. До него в дясно са майката и бащата, а отляво е братовчедът, който също се споделя Златю. Пластическата мощ на картината е построена въз основата на три съществени детайла – традиция, бдителност и живописен синтез.
В спомените на Златю Бояджиев същността на празника е обвързвана със фамилното събиране към жертвеното животно, превърнато в подарък. Отношението сред персонално и родово е в основата, скрита зад художествената конструкция на картината и основава опция за повсеместен жанр и поредност от сходни прочувствени изповеди. Още през 40-те година на XX век, преди да получи мозъчния удар, Златю Бояджиев основава сходна комбинация със заглавие „ Клане на прасе ” (известна още и като „ Коледа ”). Показва я в галерия на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. По време на бомбардировките над София (1944 г.) картината е унищожена. За нея съдим от роман на Димитър Аврамов, описващ я по този начин „ Не зная кое тук е по-важното, възбудата от риту-алното събитие (от това „ селско тържество ”, както го назовава на едно място Цанко Лавренов) или ужасът от клането, от гибелта, от кръвта, която изтича от агонизиращото животно. Този смут проличава не у възрастните, които с деловита натегнатост бързат да си свършат работата, а у наблюдаващите деца. Безмълвни, сковани, с вторачен взор, те може би за първи път схващат, че индивидът знае освен да обича, само че и да убива.
Откъс
„ Палечко “
Валери Петров, 1942 година
А вънка пара дъхът хората,
скрипти снега, звънти ругатня,
и тримата мъже се борят
против голямата свиня!…
А тя квичи, а тя се мята,
и дърпа тънкото въже!…
Виж – бял сняг, алена – свинята,
и черни – тримата мъже.
Четвъртият изважда ножа,
пробва го о мръсна длан,
и, през четинестата кожа,
го втъква в тлъстия гръклян.
И коледно-жестоко туй е,
а те се смеят с пълнозвучен глас!…
Свинята хърка. Тъмна бликам
в момент блъска в блестящия тас!…
И със опашчица извита,
така както тялото й бе,
душата на свинята литва
пембяна, в синьото небе.
Езическа картина
Дядо пристегна зурлата му с въже, с цел да заглуши пронизителното квичене
Ивайло Петров
На деветия ден жълтите завеси паднаха от очите ми и аз запомних всичко, което видях към себе си. Едно от трите рошльовчета ме държеше на ръце до прозореца, приказваше ми нещо и сочеше към двора. След няколко години то щеше да ми стане вуйна, а в този момент бе деветгодишно, омацано и босокрако момиченце. То искаше да ме запознае с външния свят единствено накратко: прасе, сняг, куче. Навън фактически имаше кучета, сняг и едно голямо розово прасе с клюмнали уши. Току-що го бяха изкарали от кочината и то, отвикнало от независимост и придвижване, едвам пристъпваше и затъваше до стомах в снега. Около него стояха десетина мъже с голи ножове в ръце, оглеждаха го от всички страни, а прасето гледаше тях, виреше зурлата си и мигаше доверчиво с белите си клепачи. Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха от горната страна му, хванаха го по едно и също време за двата крайници — предния и задния — и го тръшнаха по тил. Други двама хванаха другите два крайници, прасето се досети каква е работата и нададе вик като локомотив на пътнишки трен, какъвто видях след към петнадесет години, и щом чух свирката му, незабавно си спомних за прасето. То бе огромно като магаре, четирима не можаха да го удържат, та и останалите мъже се нахвърлиха от горната страна му. Тогава дядо пристегна зурлата му с въже, с цел да заглуши пронизителното квичене. Прасето се задуши и неналичието на въздух утрои силите му, мъжете изтърваха краката му, след това отново ги докопаха и по този начин се бориха с него цели 10 минути. Само един малък, патрав мъж с дълги маймунски ръце стоеше в профил. Когато другите притиснаха крепко прасето, той се наведе и без да се колебае нито секунда, заби ножа си в дебелата му гуша. Прасето трепна, изквича още един път, само че към този момент сподавено, и от зурлата му бликна гъста и тъмна кръв. Въло Гайдата, прочут с умеенето си да коли свине, бързо и умело държеше ножа и леко напипваше с върха му това място в гърлото, което трябваше да се пререже. При всяко придвижване на ножа по тялото на прасето минаваха все по-слаби спазми и най-после, при последната, четирите му крайници удариха по този начин мощно, че мъжете още веднъж ги изтърваха. Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се отдръпнаха встрани, с цел да дадат опция на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.
Вкъщи кипеше огромна шетня. В одаята и собата вряха тенджери, миришеше на кисело зеле и сурови цепеници, по-късно донесоха цяла тава от гърдите на прасето, туриха и тях на огъня, та миризмата не можеше към този момент да се понася. Моя благосклонност се задушаваше, кихаше и кашляше, само че дамите си гледаха работата и не ми обръщаха внимание. Започнаха да прииждат и съседките. Всяка от тях носеше прясна пита и шише с вино или ракия, оставяха каквото носеха в едното кьоше и се залавяха да оказват помощ на домакините.
На двора димеше огромен черен котел с топла вода, с която мъжете щяха да измият вътрешностите на прасето. Сега го деряха и бършеха мазните си ръце с кожусите, с цел да се напоят с угоеност и да станат по-яки. Около тях се бе събрала най-разнообразна аудитория: деца, кучета, кокошки, гарги и свраки. Всяко от децата старателно помагаше с вяра да получи мехура на прасето и да си направи от него балон или футболна топка. Възрастните измисляха всевъзможни трудности — битка, качване на някое високо дърво или надпреварване в дълбокия сняг. Като основен колач Въло Гайдата имаше право да удостои спечелилия с премията и да сложи още едно внимателно изискване — да се целуне задникът на прасето. След няколко години аз постоянно се навеждах към задника на прасето и спечелвах премията. Тази работа не бе прекомерно приятна, самичък Въло Гайдата ми се присмиваше повече от другите и аз я вършех със затворени очи. И когато по-късно прочетох „ Бай Ганьо “, неговият талантлив принцип не ми направи изключително усещане, а единствено удостовери моя няколкогодишен житейски опит.
Кучетата клечаха в профил на друго разстояние, по този начин да се каже, съгласно степента на роднинството и заслугите си, както в този момент хората стоят на друго разстояние от облагите. Нашите клечаха току до закланото прасе, надявайки се на максимален късмет, и по тази причина най-изкушени, по този начин изкушени, че не изпускаха ни едно придвижване на мъжете. Когато някой извадеше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те несъзнателно се потътрузваха напред, облизваха лигите си и скимтяха от неспокойствие. Съседските клечаха малко по-надалече, зад тях, накачени по плетища и стобори, стърчаха непознатите и непознати песове. Колкото по-гъста миризма стигаше до обонянието им, толкоз по-често езиците им проблясваха като червени мълнии.
След малко един от мъжете измъкна мръсните и димящи вътрешности на прасето и повърхностно ги заметна в снега. Нашите се откриха при тях единствено с един скок, налапаха ги и ги повлякоха към близкия плет. Съседските това и чакаха, хвърлиха се и те към плячката, а към тях се причислиха непознатите и непознатите. Нашите налапаха каквото налапаха, остатъка трябваше да разделят с непознатите, а това не бе прелестно, нито заслужено.
Всички наостриха четина, оголиха зъби и заръмжаха едно против друго с лайнени муцуни, а остатъкът от червата лежеше в краката им. Което се изхитряше да докопа нещо и да го отмъкне, биваше накълцано на кайма. Така слабите лека-полека се отдръпнаха да си ближат раните и да мечтаят за идната Коледа и на арената останаха най-силните. В края на краищата остана единствено нашият псе, целият оцапан с кръв и дрипав, налапа остатъка от червата и си легна под хамбара. Кокошките и свраките се задоволиха да кълват кървавите петна по снега.
В това време не бях кой знае какъв брой бдителен, само че тази езическа картина не можеше да не ми направи усещане. Тя разсъни у мен някакви смътни асоциации за бъдещето и аз си помислих, че няма да бъде прелестно, в случай че идният живот ме принуди да се давя по кучешки за парче мръсно черво.
(откъс от книгата „ Преди да се родя и по-късно ”)
„ Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се отдръпнаха встрани, с цел да дадат опция на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето. ”
Това е откъс от повестта „ Преди да се родя и по-късно ” на класика на българската литература Ивайло Петров.
Питер Брьогел Стария или Питер Бьогел Селския (на нидерландски: Pieter Bruegel de Oude) е фламандски ренесансов живописец, прочут със своите пейзажи и битови подиуми. Клането на прасе е изконен обред (не единствено български), намирал трайно отражение в литературата и изобразителното изкуство от Средновековието да наши дни. Затова е мъчно обяснимо решението на кмета Иван Тотев ненадейно да анулира общественото разфасоване на две свине пред общината в Пловдив. В обяснението си той посочи, че това сякаш било „ обществен опит ”.
Защо въобще би трябвало да се оправдава?
Можеше да го назова просто „ пърформънс ” и това на часа щеше да го включи в програмата по подготовка на Града на тепетата за културна столица на Европа следващата година. Българската художничка Ода Жон, творяща в Париж, напълно неотдавна постави темелите на храненето като обществен арт пърформънс и в това няма нищо неприятно или неоправдателно. Само цялостни простаци и леко префинени интелектуалци не могат да вдървен това.
Мнозина българи през днешния ден считат, че думата „ Коледа ” идва от обичайното колене на прасе в този интервал от годината. Това обаче не е по този начин. Според някои източници името произлиза от славянския господ на зимното слънцестоене Коляда. Според други идва от латинското calende, което значи първи ден от месеца.
Независимо от всичко това, ритуалът е залегнал надълбоко в българския обичай и демонстрира съчетаването на християнски и езически детайли. Не е изненада, че намира отражение в изкуството. Тук ще ви представим няколко произведения на изтъкнати български създатели по тематиката за прасето и Коледа.
Картини
Коледата на Златю Бояджиев
Същността на празника е обвързвана със фамилното събиране към жертвеното животно
Човекът знае освен да обича, само че и да убива
Работата на Златю Бояджиев с отношение към зимните празници е картината „ Клане на прасе ”, известна още като „ Автопортрет с родственици ”, 1962 година Многопластовото наличие на сюжета най-общо може да се обособи в три семантични равнища. От една страна необикновената комбинация е обвързвана с Коледа. От друга показва присъщия по българските земи езически обред – кръвопролитие на прасе, повтарящ се всяка година на празника. От трета – демонстрира фамилен портрет на Златювия жанр, събрал се за обреда. Композицията е затворена, а в центъра є е съсредоточена фигурална група от шестнадесет лица, скъпи на художника хора, подредени полукръгово към жертвеното животно. Образите респектират със сериозния, застинал взор и ритуални дейности. Групата е разграничена в три проекта. Най-долу е жертвеното животно, придържано от двама колачи. Тъжният взор в окото му, кондензиран със страдалчество, горест и тестване, е насочен към фена, с цел да стане като че ли и той част от тази ритуална върволица. Между тях е още веднъж обичаната му баба Злата. И тук, както и в „ Моето детство ” от 1965 година, я показва гротескно – с изплезен език, облечена в бяла кърпа и риза. Следва реда, в който са сестрите и брата на художника. Те са най-активни в дейностите, свързани с ритуала. Всеки от тях има съответна задача – да държи или подава посуда, наблягайки с придвижванията си още един път значимостта на тържествената гала. Някои са в подготвеност да отпият от разлятото в паничките вино. В последния, трети ред, виждаме и автопортрет на художника. Обърнат анфас, тъкмо против фена, който Златю Бояджиев като че ли следи. До него в дясно са майката и бащата, а отляво е братовчедът, който също се споделя Златю. Пластическата мощ на картината е построена въз основата на три съществени детайла – традиция, бдителност и живописен синтез.
В спомените на Златю Бояджиев същността на празника е обвързвана със фамилното събиране към жертвеното животно, превърнато в подарък. Отношението сред персонално и родово е в основата, скрита зад художествената конструкция на картината и основава опция за повсеместен жанр и поредност от сходни прочувствени изповеди. Още през 40-те година на XX век, преди да получи мозъчния удар, Златю Бояджиев основава сходна комбинация със заглавие „ Клане на прасе ” (известна още и като „ Коледа ”). Показва я в галерия на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. По време на бомбардировките над София (1944 г.) картината е унищожена. За нея съдим от роман на Димитър Аврамов, описващ я по този начин „ Не зная кое тук е по-важното, възбудата от риту-алното събитие (от това „ селско тържество ”, както го назовава на едно място Цанко Лавренов) или ужасът от клането, от гибелта, от кръвта, която изтича от агонизиращото животно. Този смут проличава не у възрастните, които с деловита натегнатост бързат да си свършат работата, а у наблюдаващите деца. Безмълвни, сковани, с вторачен взор, те може би за първи път схващат, че индивидът знае освен да обича, само че и да убива.
Откъс
„ Палечко “
Валери Петров, 1942 година
А вънка пара дъхът хората, скрипти снега, звънти ругатня,
и тримата мъже се борят
против голямата свиня!…
А тя квичи, а тя се мята,
и дърпа тънкото въже!…
Виж – бял сняг, алена – свинята,
и черни – тримата мъже.
Четвъртият изважда ножа,
пробва го о мръсна длан,
и, през четинестата кожа,
го втъква в тлъстия гръклян.
И коледно-жестоко туй е,
а те се смеят с пълнозвучен глас!…
Свинята хърка. Тъмна бликам
в момент блъска в блестящия тас!…
И със опашчица извита,
така както тялото й бе,
душата на свинята литва
пембяна, в синьото небе.
Езическа картина
Дядо пристегна зурлата му с въже, с цел да заглуши пронизителното квичене
Ивайло Петров На деветия ден жълтите завеси паднаха от очите ми и аз запомних всичко, което видях към себе си. Едно от трите рошльовчета ме държеше на ръце до прозореца, приказваше ми нещо и сочеше към двора. След няколко години то щеше да ми стане вуйна, а в този момент бе деветгодишно, омацано и босокрако момиченце. То искаше да ме запознае с външния свят единствено накратко: прасе, сняг, куче. Навън фактически имаше кучета, сняг и едно голямо розово прасе с клюмнали уши. Току-що го бяха изкарали от кочината и то, отвикнало от независимост и придвижване, едвам пристъпваше и затъваше до стомах в снега. Около него стояха десетина мъже с голи ножове в ръце, оглеждаха го от всички страни, а прасето гледаше тях, виреше зурлата си и мигаше доверчиво с белите си клепачи. Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха от горната страна му, хванаха го по едно и също време за двата крайници — предния и задния — и го тръшнаха по тил. Други двама хванаха другите два крайници, прасето се досети каква е работата и нададе вик като локомотив на пътнишки трен, какъвто видях след към петнадесет години, и щом чух свирката му, незабавно си спомних за прасето. То бе огромно като магаре, четирима не можаха да го удържат, та и останалите мъже се нахвърлиха от горната страна му. Тогава дядо пристегна зурлата му с въже, с цел да заглуши пронизителното квичене. Прасето се задуши и неналичието на въздух утрои силите му, мъжете изтърваха краката му, след това отново ги докопаха и по този начин се бориха с него цели 10 минути. Само един малък, патрав мъж с дълги маймунски ръце стоеше в профил. Когато другите притиснаха крепко прасето, той се наведе и без да се колебае нито секунда, заби ножа си в дебелата му гуша. Прасето трепна, изквича още един път, само че към този момент сподавено, и от зурлата му бликна гъста и тъмна кръв. Въло Гайдата, прочут с умеенето си да коли свине, бързо и умело държеше ножа и леко напипваше с върха му това място в гърлото, което трябваше да се пререже. При всяко придвижване на ножа по тялото на прасето минаваха все по-слаби спазми и най-после, при последната, четирите му крайници удариха по този начин мощно, че мъжете още веднъж ги изтърваха. Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се отдръпнаха встрани, с цел да дадат опция на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.
Вкъщи кипеше огромна шетня. В одаята и собата вряха тенджери, миришеше на кисело зеле и сурови цепеници, по-късно донесоха цяла тава от гърдите на прасето, туриха и тях на огъня, та миризмата не можеше към този момент да се понася. Моя благосклонност се задушаваше, кихаше и кашляше, само че дамите си гледаха работата и не ми обръщаха внимание. Започнаха да прииждат и съседките. Всяка от тях носеше прясна пита и шише с вино или ракия, оставяха каквото носеха в едното кьоше и се залавяха да оказват помощ на домакините.
На двора димеше огромен черен котел с топла вода, с която мъжете щяха да измият вътрешностите на прасето. Сега го деряха и бършеха мазните си ръце с кожусите, с цел да се напоят с угоеност и да станат по-яки. Около тях се бе събрала най-разнообразна аудитория: деца, кучета, кокошки, гарги и свраки. Всяко от децата старателно помагаше с вяра да получи мехура на прасето и да си направи от него балон или футболна топка. Възрастните измисляха всевъзможни трудности — битка, качване на някое високо дърво или надпреварване в дълбокия сняг. Като основен колач Въло Гайдата имаше право да удостои спечелилия с премията и да сложи още едно внимателно изискване — да се целуне задникът на прасето. След няколко години аз постоянно се навеждах към задника на прасето и спечелвах премията. Тази работа не бе прекомерно приятна, самичък Въло Гайдата ми се присмиваше повече от другите и аз я вършех със затворени очи. И когато по-късно прочетох „ Бай Ганьо “, неговият талантлив принцип не ми направи изключително усещане, а единствено удостовери моя няколкогодишен житейски опит.
Кучетата клечаха в профил на друго разстояние, по този начин да се каже, съгласно степента на роднинството и заслугите си, както в този момент хората стоят на друго разстояние от облагите. Нашите клечаха току до закланото прасе, надявайки се на максимален късмет, и по тази причина най-изкушени, по този начин изкушени, че не изпускаха ни едно придвижване на мъжете. Когато някой извадеше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те несъзнателно се потътрузваха напред, облизваха лигите си и скимтяха от неспокойствие. Съседските клечаха малко по-надалече, зад тях, накачени по плетища и стобори, стърчаха непознатите и непознати песове. Колкото по-гъста миризма стигаше до обонянието им, толкоз по-често езиците им проблясваха като червени мълнии.
След малко един от мъжете измъкна мръсните и димящи вътрешности на прасето и повърхностно ги заметна в снега. Нашите се откриха при тях единствено с един скок, налапаха ги и ги повлякоха към близкия плет. Съседските това и чакаха, хвърлиха се и те към плячката, а към тях се причислиха непознатите и непознатите. Нашите налапаха каквото налапаха, остатъка трябваше да разделят с непознатите, а това не бе прелестно, нито заслужено.
Всички наостриха четина, оголиха зъби и заръмжаха едно против друго с лайнени муцуни, а остатъкът от червата лежеше в краката им. Което се изхитряше да докопа нещо и да го отмъкне, биваше накълцано на кайма. Така слабите лека-полека се отдръпнаха да си ближат раните и да мечтаят за идната Коледа и на арената останаха най-силните. В края на краищата остана единствено нашият псе, целият оцапан с кръв и дрипав, налапа остатъка от червата и си легна под хамбара. Кокошките и свраките се задоволиха да кълват кървавите петна по снега.
В това време не бях кой знае какъв брой бдителен, само че тази езическа картина не можеше да не ми направи усещане. Тя разсъни у мен някакви смътни асоциации за бъдещето и аз си помислих, че няма да бъде прелестно, в случай че идният живот ме принуди да се давя по кучешки за парче мръсно черво.
(откъс от книгата „ Преди да се родя и по-късно ”)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ