(Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов)

(Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов)

Съединението
(Из: „ Нова земя “)

Съединението осъмваше втори ден.

То стана.

България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога гражданска война не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се появи най-естествена, тъй като беше най-справедлива. На това се дължи и необикновено бързото й и цялостно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той сподели: „ Странно по какъв начин тая гражданска война чака седем години. Барутът за нейното лумване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския контракт. “ Един български общественик в княжеството сподели: „ Съединението беше такова национално нещо, щото първия алкохолик, който би извикал в пловдивските улици: „ Долу Румелия! “ щеше да го направи. “ И в действителност в наше време едва ли е имало друга гражданска война, която да събере всеобщите утвърждения, да извика единомислещите ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща благосклонност от човечеството и да събере като във фокус душата на цялостен един очарован народ — като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския контракт, която изкуствено и противоестествено раздра един непокътнат, неразделим народ на няколко елементи, посредством насилствени граници, беше наказана от разсъдъка и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма популярност на своята дипломатическа кариера – намаляването на България посредством образуването на Румелия.

Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата насмешка на ориста с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази вяра, че делото му ще бъде трайно. Този популярен държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да намерения, че съществува един различен фактор, който споделяше: не! – българския народ.

Революцията за съединението се извърши леко, безшумно, бързо, безкръвно. Тя стана толкоз леко, свободно, пищно, щото беше съвсем игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое държавно управление не е падало: без битка, без противение, без да аргументи или даде жертва. Революцията прегърна и приключи народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати по този начин ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и в случай че той приказва на сърцето на народа, в случай че дава отговор на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, подготвен да даде и кръвта си. А концепцията за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая концепция беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, безспорен, неоспоряем, посеян в дълбините на националното схващане. Въпросът: „ Добро ли е? “ в никакъв случай от никого не биде подигнат; въпросът: „ Време ли е? “ – той се задаваше. И концепцията за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа към партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме съдбовно трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните битки. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна, само че грамадна манифестация на националното предпочитание. Народната партия се ограничи с тоя духовен митинг и не отиде по-нататък. Когато взема властта – тя още по-малко кураж почувствува в себе си за принудителен прелом на режима, прелом, посредством който, като хвърляше на риск облагите на ситуацията и престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността и себе си – пред ужасна отговорност, която тя нема смелост да понесе. Това безволие се градеше толкоз въз възприятие на нарцисизъм, колкото и на национализъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й… Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като пристигна на власт – революциите не се вършат от държавните управления – а е, в случай че може да назоваваме виновност съдбовните закони на историята – приемането властта, откакто се разгласи срещу Източна Румелия, която в този момент трябваше по силата на нещата да ръководи, тоест да закрепя, и се сложи в несъгласие с програмата си. Прочее, превъзходна и благородна почва за битка се отвори на опозицията, която беше Народната демократична партия. Понеже държавното управление се умълча, тя викна и сграбчи знамето. Ролите се трансформираха. Тя изиска гръмогласно съединението. Тя в този момент напълно не мислеше така, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния зов: „ Да живее съединението! “ отговаряше с възванието си: „ Братя, това наше национално предпочитание е неосъществимо… Часът за съединението не е блъснал още. “ – Тя тогава бе на властта. Сега тя откри изведнаж, че таман е блъснал часът за съединението и националното предпочитание е осъществимо! Истина, в този момент тя пък беше в съпротива и промени очилата… Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в битката си. За тях няма положителни и неприятни, нравствени и безнравствени – има целесходни. Ако държавните управления имат над себе си и над дейностите си постоянно дебливия контрол на публичното мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една съпротива в никакъв случай не губи от една гражданска война, дори и от най-пагубната за страната, тъй като няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната демократична партия имаше единствено шансове за себе си. А тя нема потребност дори да приготвя духовете: Народната партия беше й отлично улеснила задачата с ланската си съединистическа пропаганда. Прочее, революцията стана мигновено, с водевилна лекота. Една рота от милицията извика пред южната врата на конака: „ Да живее съединението! “ и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „ Хилядо и една нощ “ прави чудеса думата: Сезам.

И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с екстаз и се притече на помощ.

Истина, сходни крупни политически събития като една гражданска война имат по-сложни аргументи. Идеята е главната буря, само че на нея куп други детайли се налепят, куп ползи, куп пристрастености, напълно непознати ней, на тая концепция, се преплитат в нея и стават толкоз дружни, съдействующи на задачата й посредством пробуждането и наежването груповото възприятие на народа и са искри тоже, хвърлени във възпламенителната почва, подготвена към този момент сама да пламне. Има недоволните мозъци, неутолените жажди, има възбудените охоти, уязвените самолюбия, онеправданите и афектираните и жертвите на сегашния ред: има фалангата на разпалените глави, на бълнувачите за подвизи и за популярност, на изтръпналите в безучастие сили, гладни с цел да се изхарчат в бурна и ратоборна деятелност; на преситените в охолността и мирът души, жаждущи ново, с цел да се освежат; има тъмния рояк от човешки премеждия, от потребности, от бедности, раздражени от типа на непознати благувания, от безизходности и униния, които търсят един лек, една заря, един избавителен поврат на ориста си в политическия прелом; има най-сетне демоническия сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на гневните злорадства и всичкия разгар на калта, напластена в дъното на отровените души.

Всичките тия хилядни мотори причисляват потребните си старания към работата на гигантския абстрактен лост, с цел да трансфорат и сгромолясат зданието, наказано на опустошение.

Септемврийската гражданска война колкото да екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, шурей в огромната си стихийна смисъл, като създание живо, мислеще и чувствующе, постоянно набожен в положителното, почтен, незлоблив като дете, едничък кадърен на безкористни пориви, радушен и схватлив, видя единствено едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна фантазия, негов натурален ламтеж. Велик и наедрял във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно придвижване, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му желаеха моралната поддръжка на съединението, той я изрази посредством двеста и шейсет митинга; когато в този момент му желаеха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в нормално време, апатично, тежко, даже тясно-егоистично, а в критически час – цяло нерви, огън и лоялност.

При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за България, тя има в своите първи часове, в първите си два акта: провъзгласяването съединението и сръбската война – благодетелно въздействие върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди възприятието на националната му горделивост, внуши му доверие в силите му и посочи в доста внезапна форма неговата политическа персона. Тия две събития – ний не се косваме до тяхното политическо-икономическо значение – имаха действието на освежителна стихия върху душата на българския народ, изтощен от непрестанните партийни шумове; заглъхнал от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен несъзнателно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово, лишено от високи безредици, които могат да дадат единствено отечествените идеали, само че не партийните стратегии, хилядния път, изневеряван от тях… И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж необятно поле да се развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна отново за великите саможертвувания. Ентусиазмът, възприятие величествено и възродително, непознато в сегашния си тип от седем години на българското сърце, в този момент го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощност. Тоя животворен полъх от жизненост и религия се косна до всичко, проникна във всичките пластове, вля своята освежающа бликам във всичките кътове на националната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.

Септемврийската гражданска война беше освен политически прелом, тя беше прелом и в българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развиване в нова посока, незнайна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, въпреки и траповита котловина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни проломи, препречена с урви и трудности. И той затече пенест на буйни водопади, като изхарчваше силата си в битка със стихийни загради, с цел да си отвори свободен път, който минва и в подземни канали, дето свободният му порив бе подтиснат и задушен от мрачни канари и отново изскокнал на независимост. Движение нанапред на млад исполин, което разсъни с гороломния си звук далечните екове и възбуди учудване с проявлението на мощна жизнеспособност и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово: грамаден ресурс от сили, пропилян в десетилетни изпитни и лутания, додето най-сетне струите му, размътени и изтощени, да найдат отново равната котловина – напусната по-рано.

От: „ Нова земя “, (Из живота на българите през първите години след Освобождението), Иван Вазов, Първа обява в сп. „ Мисъл “, 1896 година
* Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов, lit.libsofia.bg