Решихме, че гласуването с отвращение“ е някакво българско явление. Че

Решихме, че „ гласуването с омерзение “ е някакво българско събитие. Че го има, сме сигурни. Кой от нас не е чувал от близки и далечни, че или – отвратени, няма да гласоподават, или ще го сторят, “ама с омерзение “. 

„ Гласуването с омерзение “, чиито резултати ще забележим евентуално и на идните евроизбори, е и наклонност, и факт. Ала не мисля, че е български феномен.

Това събитие е обвързвано с цялостното доверие в тези, които назоваваме „ политическа класа “ в частност, само че и освен това – с революционните промени във образуването и поддържането на всичко това, което считаме за публичен престиж.  Мисля, че „ гласуването с омерзение “ е засегнало и по-стари демокрации - като Англия и Съединени американски щати, като Франция и Италия. Затова там обичайните партии отъняват откъм електорат; по тази причина избуяват екзотични и даже стряскащи политически сили.

Ще опитам да поясня. Авторитетът, изключително този, комбиниран с всесилен властов ресурс, е образуван през вековете основно от мощ. И е поддържан от право, прекланящо се пред наследствените привилегии. Различни митологии и ритуалистики непрекъснато са внушавали, че тези привилегии са безконечни. Можем да го формулираме с фразата: „ Аз съм се родил цар, (принц, крал, барон, синя кръв и т.н.) и затова – волю неволю, съм над вас. По тази причина би трябвало да си нося короната, па в случай че ще дворцовите летописци и метафористи да я броят за трънен венец от време на време “. 

Този ред на овластяване бе разлюлян от индустриализация, обществени, стопански и метафизичен теории, войни и публични промени през последните няколко века. (Въпросът дали за положително или зло, в тази ситуация не ни занимава. Мисля въпреки всичко, че е за положително.) Но властта и използването й търпят, и сега претърпяват най-революционни промени. Това е обвързвано както с публичната демократизация, по този начин и с – и то е по-важно – забележителния достъп до информация, какъвто обществото не

е имало през цялата история на човечеството. 

Друг фактор е редукцията на насилието, особено за автократични и тоталитарни форми на ръководство. Тогава властта, т.е. престижът, се поддържат със мощ, и тази мощ се разпределя – отново под дулата на оръжието и волята на пестника, като лъчи от върха на властовата пирамида да най-долните и стъпала. Помня в тази връзка един присъщ епизод от разказите на Виктор Франкъл за лагерния му опит в душегубките на Третия райх. Разсъждавайки върху пирамидата на властта и държанието на тълпата даже в зверските условия на лагера,  Франкъл отбелязва по какъв начин по този начин наречените „ капо “ – привилегирировани пандизчии, назначени от Секретен сътрудник управата, незабавно започвали да се възползват от ситуацията си и да упражняват власт и принуждение над събратята си не по-зле от самите есесовци. Техните привилегии били напълно дребни – малко по-добра храна, малко по-лек режим, само че все пак те излъчвали задоволство от „ издигането и кариерата “, въпреки че били евреи, в случая като другите. И също подлежали на заличаване. Франкъл дава образец: „ Някои даже развиваха дребни налудности за великолепие. Психическата реакция на завиждащото и мърморещо болшинство към това облагодетелствано малцинство намираше израз по няколко метода, от време на време в смешки. Чух да вземем за пример един лагерник на приказва на различен за един подобен капо: „ Представи си единствено! Познавах този човек, когато беше единствено президент на огромна банка. Не е ли благополучие да се издигнеш толкоз високо на този свят? “

Властта през днешния ден, популярност богу, се избира, а не се наследява или взема със мощ. Освен това е, или би трябвало да бъде, непрестанно под лупата на публицисти, съпротива, будни и дейни цивилен обединявания и човеци. Когато тази власт, определена поради управнически умения и политическа харизма, стартира да основава усещане, че се опива от привилегии и улеснения (с които обществото по принцип й заплаща поради тегобите при носене на отговорност), или – освен това – че протяга ръка към нелегално облагодетелствуване от ситуацията си, то следва наказателна глоба. Тя е „ омерзение “ и снемане на доверието. Тоест – властта пада от власт. Казано простичко, хората задават на властта непрестанно въпроса: „ Ти повече се радваш на „ кариерата “, или повече теглиш каруцата? Ако е първото, правиш ни неприятно усещане. А в случай че не сме те забелязали изключително да теглиш, само че ти виждаме терасите и жилищата, които с назначената от нас заплата

не би следвало да имаш, дразниш. Ерго, махни се. “

Или, с цел да споменем отново Виктор Франкъл, в случай че „ дребната налудност за великолепие “ лъщи на напред във времето, а няма работа и служене, свързани даже с жертви (на нерви, персонално време, здраве - което е част от управлението), то публичното омерзение неизбежно пораства.

И тъй като не приказвам единствено за политика, ще илюстрирам това и с кариерата, да речем, на надарен създател, примерно кинаджия или артист. Ако той натъртва на брането на плодовете от известността си повече, в сравнение с работата и обвързваните с нея жертви – т.е. отдава се на полова необузданост, нездрава пристрастеност към лукса и взаимозависимост от опиати, то най-често изяжда плодовете на престижа си с по-бързи темпове, в сравнение с го гради. Следва наказване. При такива е обвързвано със загуба на известност, при властта – със загуба на почитание и доверие.

Този развой на съвременен инженеринг при граденето на престижи през днешния ден не е елементарен, тъй като зависи освен от самите престижи, само че и от нивото на цялото общество. Но е само правилен, и – по моему – неминуем.