Ето защо вече винаги чета внимателно всяка инструкция
Реших да тествам нов метод за намаляване и си купих от аптеката цялостен пакет чай с сантименталното име „ Летящата лястовичка “. Разбрах, че след този чай отслабваш и летиш като тази безгрижна птица. Всичко се оказа надалеч по-прозаично. Експериментът стартира в понеделник сутринта, когато отивах на работа.
В инструкцията беше написано „ Един пакет на половин литър вода “. Защо не внимавах при четенето на инструкцията ми е мъчно да кажа, евентуално съм желал по-бързо да се усещам като лястовичка.
Сметнах, че няма да мога да изпия половин литър едновременно и взех решение да повиша концентрацията, като помолих секретарката си Галя да ми свари „ чашка от оня новия чай, който донесох през днешния ден сутринта “.
15 минути откакто се любувах на тръпчивия усет на новата напитка аз, като лястовичка, излетях по коридора, поставяйки ръце върху „ гърба “ си с едничката мисъл „ Дано съумея “. Успях. Остатъка от деня го прекарах като лястовичка. В къси полети.
Като в оная реклама „ И дано целият свят изчака “. Само че за разлика от рекламата тук отсъстваше каквато и да е романтика. В общи линии, отслабването ми се провали в начален стадий.
Но главното се случи след това. След къса меланхолия бутнах кутията с чая на най-горния рафт в шкафа с чаените такъми на Галя и наред забравих за него.
Минаха три месеца. В кабинета за следващ път се състоя заседание по някакъв мега значим въпрос. Срокът беше подобен, че събранието мина във формата „ Докато не решим въпроса, никой няма да излиза от кабинета! “ Минаха три часа, за това време успяхме да се скараме, да се помирим, само че по този начин и не постигнахме консенсус.
За да освежа хората от тягостта на тричасовия маратон, който обещаваше да продължи, подвигнах телефона и споделих:
– Галя, направи три чая и за мен едно кафе
С тази фраза предреших изхода на съвещанието и предопределих ориста на присъстващите на него хора през остатъка от деня. След 15 минути хората започнаха някак неестествено да не ги свърта на едно място и безшумно да стенят.
Иванов свенливо изиска да пуши.
– Пушете тук! – твърдо споделих аз и сложих пред него пепелник.
– Не, извинете, не съм привикнал в кабинета – промърмори Иванов, който пушеше по две кутии дневно в кабинета си и изскочи на открито, събаряйки стол.
След него в продължение на 5 минути изскочиха да пушат и останалите, което доста ме изненада, тъй като знаех, че те не
пушат.
Минаха 20 минути. Никой не пристигна. Това започваше да наподобява на пренебрежение. Излязох в коридора и се запътих към пушилнята, с цел да въдворя ред и да изясня повода за какво не желаят да продължим със съвещанието.
В коридора видях по какъв начин от вратата на тоалетната се появи Иванов, той за секунда се спря на прага, само че след това махна с ръка и със вопъл се втурна назад като птица, ненадейно придобила дълго жадувана независимост.
И тук ме осени. Едва ли не на тичешком влетях в кабинета си и със задъхан глас помолих секретарката да ми даде кутията „ на оня новия чай с птичката “.
Повдигнах капака със боязън. В кутията липсваха четири пакетчета. В продължение на два месеца след този случай чиновниците отказваха да пият каквото и да е в моя кабинет. А Иванов с съмнение пиеше даже и водка.
