Режисьор на Русалка“ в Народния театър, на Госпожица Юлия“ –

Режисьор на „ Русалка “ в Народния спектакъл, на „ Госпожица Юлия “ – в Плевенския, асистент-режисьор на Тимофей Кулябин за „ Нора “ и „ Хеда Габлер “ и основател и уредник на панорамата и гостуването на Андрей Звягинцев в България – по този начин наподобяват в резюме последните две години от живота на Теодора Лилян. С фигура на балерина, спусната съвсем до кръста кестенява коса, алена дълга рокля и без грим, Теодора седи против мен в кафенето на Съюза на архитектите в един летен следобяд. София към този момент опустява и минава на ваканционен режим. Приятно топло е и по-тихо от нормално. Теодора е красива, сензитивна, интелигентна жена и актьор. Дъщеря е на танцьори от отбор „ Пирин “. Баща ѝ даже е бил хореограф на ансамбъла.  „ Много обичах, когато родителите ми ме водеха със себе си на ежедневните им подготовки от 8 до 12 ч. – споделя тя – или вечер на концертите им. Гримьорната беше доста мизерна, само че ме вълнуваше по какъв начин всички се гримираха и обличаха. Имаше и други деца. Ансамбъл „ Пирин “ беше като огромно семейство. Родителите ми са „ хванали “ златните години, пътували са доста в чужбина и са имали доста благоприятни условия. С идването на демокрацията това се промени, уговорките им понамаляха, само че имах хубаво детство. И считам, че е по-добре, че съм отраснала в непретенциозно семейство. Защото парите не са ми висша полезност. Като всеки човек, несъмнено, обичам хубава храна, хубави места, хубави екскурзии, само че има други неща, които повече ме хранят. “ 

Явно носиш душа на актьор. А артистите ги храни изкуството. И срещите, и връзките с хората.  Работила си като заместник-редактор на сп. Hello, преди този момент си била и фешън фотограф, имала си към този момент две образования – по снимка в НАТФИЗ и по философия от Софийския университет. Защо реши да промениш живота си съществено и да заминеш за Петербург? Въпреки че беше забавно и хубаво, имах другари, вътрешно усещах, че нещо не ми доближава. Не можеш да излъжеш себе си. Мисля, че при започване на „ Странният случай на Бенджамин Бътън “ е казано доста тъкмо: „ Надявам се да живееш живот, с който да се гордееш. И в случай че откриеш, че не е по този начин, уповавам се да имаш смелостта да започнеш изначало “. Рискувах. На 28 години си подадох документите да последвам постановка в Русия. Беше ми доста ужасно, само че съм удовлетворена от избора си. Въпреки че в този момент в България е доста комплицирано да се занимаваш с спектакъл и изобщо с изкуство.  С какво те промени образованието ти в Петербург?  Дисциплината беше доста сериозна. Там доста се държи на точността. Оттогава ми е огромен стрес. По няколко пъти си ревизирам алармата да не би да закъснея за подготовка. Два или три пъти съм била на ръба. Тичаш. Особено в случай че имаш клас с мастера, което се случваше един път седмично. Според съветската школа би трябвало да се работи под стрес, защото когато си под срес, мозъкът ти и цялото ти създание действат по напълно различен метод. Много е плодотворно! Учехме всеки ден от 9 сутринта до 23 ч. Два пъти седмично имахме танци от 9,30 до 12 ч., по-късно театрална тирада – до 15 ч.После час и половина, в които си преценяваш дали да правиш очерк, или да ядеш. От 16.30 до 23 ч. ни посочваха етюди. Имаше неща, които не ми харесваха, само че ги преглъщах, тъй като знаех, че доста желая да се науча. Изкарах половината Коронавирус в Петербург. Позволих си да дойда в България през юни 2022 година с желанието да се върна в Петербург през август. Излезе възбрана задгранични студенти да минават границата и изпаднах в ужасно положение, тъй като моите съученици започнаха да учат, а мен не ме пускаха. Всеки ден пишех писма – на министрите на образованието и на културата, в това число и до Путин.Само това правех по през целия ден. Събуждах се и започвах да пиша. Много се бях тормозила, че изпускам, че няма да ме пуснат в никакъв случай повече. И доста се борих. И най-после си го извоювах. Чак през януари ми издадоха самостоятелно позволение. Бях първият задграничен студент, който мина границата.  Как Петербург оформи усета ти към театъра? Първата година не познавах никого. Не говорех езика. Живеех на квартира в центъра, с хазяйка, много особена жена. Повечето ми състуденти бяха в общежитие, само че и по-малки от мен. Учех съветски и въпреки към момента да не разбирах добре езика, ходех на спектакъл безусловно през ден и той ме избави от самотата. За моята специалност е извънредно значимо доста да гледаш. Театрите в Петербург са над 150, може да са и над 200 и са доста положителни. Има всевъзможен тип спектакъл. Гледаш и излизаш като разтресен. А Петербург е голям и извънредно хубав. Дори последните години, като живеех и прекосявах през центъра, продължавах да се учудвам какъв брой е хубав! И другото е, че в Русия, допускам, че и в Америка е по този начин – някак си като е голям мащабът, имаш чувството, че даже да е мъчно, въпреки всичко всичко е допустимо. Докато в България безусловно имам чувство за ограничаване и че все едно си „ удрям главата в стената “.