Крехкият баланс между Турция и Русия започва да се пропуква
рдоган, който е отпред на Турция към този момент над 17 години, е прочут като прагматичен, само че и деликатен към евентуални неточности водач. Това се видя сега, когато Анкара реши да изтегли своите кораби и съоръжение за осъществяване на сондажи в газовите находища в източната част на Средиземно море. Въпреки напрежението, Турция се съгласи на диалози с Гърция, с която са членове на НАТО, само че и с която си съперничат за достъп до морските енергийни запаси. В същото време, вижда се, че Анкара има все по-силно районно наличие, което може да коства значително на турските дипломати и стратези. Последния сигнал за това е спорът в Нагорни Карабах. Това деяние може да провокира раздор в връзките на Ердоган с съветския му сътрудник, Владимир Путин.
Да напомним – Турция и Русия са на разнообразни страни в гражданските спорове в Либия и Сирия, само че си сътрудничат в опитите си да направляват тези спорове в името на взаимната полза. Москва и Анкара поддържат разнообразни фракции в Либия, Сирия и Нагорни Карабах, а също си съперничат за въздействие в Черно море и Средиземноморието. Тази конкуренция не е нов феномен, само че ескалира, защото и двете страни възприеха доста по-амбициозна и нападателна външна политика, и усилиха въздействието си през последните десетина години.
Ситуацията в Сирия е нестабилна. Конфликтът продължава да е главен приоритет както за Русия, по този начин и за Турция, макар че те вървят от ден на ден към мощно разминаване в задачите. Турция преглежда Сирия като съществена част от своята национална сигурност, опасявайки се от нова бежанска вълна и подсилване на кюрдската автономност към границата с Турция. За Русия, Сирия е главен детайл в изразяването на районното й въздействие в Близкия изток и Средиземноморието в ущърб на Съединени американски щати и други западни сили.
Турският надзор върху територии в Северна Сирия и съветското свободно напредване в държаните от сирийските държавни сили региони, породи нежен баланс. Анкара и Москва най-видимо се сблъскват в следените от сирийските бунтовници провинция Идлиб, където от средата на септември руснаците и турците целят другата страна да се съгласи на продължително съглашение. Фронтовите линии към Идлиб са постоянни за момента, само че се чака една от двете страни od наруши салдото, който сега пречи на постигането на главните цели, свързани с районното въздействие. Балансът може да бъде нарушен или с политически, или с военни цели. На 26 октомври съветските военновъздушни сили направиха едни от най-тежките удари в Сирия отдавна насам. Основната цел на офанзивите бяха редиците на подкрепена от Турция сирийска милиция, чиито членове могат да бъдат открити по фронтовете освен в Сирия, само че и в Либия и Нагорни Карабах. Посланието е повече от ясно – чака се възможната реакция на Анкара.
Русия и Турция поддържат разнообразни сили и в Либия , и най-вероятно ще продължат да бъдат дейни там, макар постигнатото неотдавна „ продължително съглашение “ за прекъсване на огъня в цялата страна. Турция се намеси в Либия публично през януари тази година, откакто в края на 2019 подписа съглашения с интернационално приетото държавно управление в Триполи. По силата на тези сделки, Анкара изпрати военни инструктори, разузнавачи, военно съоръжение и съветници, които укрепиха доста силите на държавното управление на Файез ал Сераж. Не единствено това – с помощта на турските високотехнологични оръжия като дроновете „ Байрактар “, либийските държавни сили подвигнаха едногодишната блокада над Триполи, наложена от силите на Халифа Хафтар.
В същото време, турските сондажи в Средиземно море продължиха и значително либийските съглашения от 2019 бяха подписани за Турция да има изход на локалните морски находища, към които искания има и Гърция. Интервенцията на Ердоган дерайлира съветските проекти в Либия, само че провокираха по-настървено присъединяване на съветските сили, в частност изпращането на наемници и военно съоръжение с посредничеството на ОАЕ – различен районен конкурент на Анкара. Москва продължава да е отдадена на задачата си да има достъп до петролните находища в Либия (едни от най-големите в света) и напрежението ще продължи да ескалира, макар поредните съглашения, подписани сред август и октомври за прекъсване на огъня.
Последната ескалация в Кавказ е както директен резултата на районната конкуренцията сред Турция и Русия, по този начин и опция за в допълнение съревнование. Анкара си партнира с Азербайджан, който търси метод да върне под собствен надзор териториите си, попаднали под арменски надзор при кървавия спор през 1990-те. От септември турската администрация взе участие публично на страната на Баку, откакто през лятото имаше редица обстрели от арменските сили, предизвикали гибелта на азерски бойци. Това даде опция на Ердоган да изпрати военни сили в Азербайджан за взаимни учения, прераснали в атака в Нагорни Карабах. За Анкара спорът е метод да бъде консолидирана турската зона на въздействие в Кавказ, както и да бъдат ударени връзките сред Баку и Москва, останали след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Русия опита да посредничи за две съглашения за прекъсване на огъня от септември насам, само че като че ли като сигнал, че Кремъл губи въздействие в региона, те бяха изцяло несполучливи и нарушени още в първия час след влизането им мощ. Москва цели деескалация в Нагорни Карабах с минимална съветска интервенция, като Путин даже разгласи, че страната му ще съблюдава сделките с Армения, само че сраженията не се водят на арменска територия. Неутралността на Русия е опция за Анкара да извърши задачите си и да спомогне за победа на Азербайджан, без да провокира ескалация с Кремъл. Поредното съглашение за прекъсване на огъня, реализирано с посредничеството на Съединени американски щати, влезе в действие на 26 октомври и беше нарушено от азерските и арменските сили единствено часове по-късно. Кремъл може да се опита да реализира решение със мощ в отговор на възходящата военна роля на Турция и дипломатическо присъединяване на Съединени американски щати в спора, потвърждавайки още веднъж ролята на Русия като единствен медиатор в Кавказ. Индикации за идно разполагане на съветски сили в Армения обаче няма за този миг, като даже наемническите елементи от „ Вагнер “ към този момент се намират към момента в периферията на Нагорни Карабах и нямат зелена светлина да се намесят.
Отношенията сред Путин и Ердоган са комплицирани и въпреки да наподобяват като другарски на Запад, има голям брой нюанси. Когато през лятото на 2016 турският президент съумя да спре плануван опит за прелом, в който той видя присъединяване на Съединени американски щати и някои от страните в Европейски Съюз, Путин побърза да помогне с даване на разследваща информация. Целта на Кремъл беше стопляне на връзките с Турция, откакто по-рано съветски аероплан беше свален от турската войска при нахлуване в турското въздушно пространства откъм Сирия. Осъзнавайки, че едно от главните терзания на Турция е основаването на сирийска самостоятелна кюрдска територия под въздействието на Кюрдската работническа партия (ПКК), Путин даде зелена светлина за три поредни турски интервенции в Северна Сирия през 2016, 2018 и 2019. Но също по този начин, Кремъл е силата, която възпря Ердоган от по-дълбоко нахлуване в сирийска територия и то в миг, когато турските дронове обстрелваха силите на Асад и заплашваха да срутен цялостната защитна линия на сирийския режим в Северозападна Сирия. В началото на тази година двете страни даже бяха на ръба на боен конфликт в Сирия.
В Либия също се виждат нюансите в връзките сред Русия и Турция. Западните анализатори показват закупуването на Противовъздушна отбрана системи С-400 от Анкара, само че точно турските дронове извадиха отвън строя дузина съветски радарни и Противовъздушна отбрана системи в Либия. Интервенцията на Ердоган в Либия частично е предизвикана от желанието да се подсигури достъпа до енергийни находища в Източното Средиземноморие. През юни Турция обърна хода на гражданската война в Либия, която вървеше в интерес на Хафтар и неговите външни съдружници в Париж, Абу Даби, Кайро и Москва. Русия даже разположи изтребители в Източна Либия в отговор и като изпращане на сигнал към Анкара, а Египет заплаши с навлизане в Либия, в случай че подкрепените от Турция сили не спрат напредването си.
С настъпването на ноември Турция пресмята ходовете си. Ако президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп не успее да завоюва преизбиране, Ердоган ще загуби щита, възложен от неговата администрация, тъй като се чака Байдън да има друга политика. Всичко това идва в миг, когато Ердоган е политически уязвим. Подобно на Путин, военният авантюризъм се съчетава с отслабената стопанска система и срутва на локалната валута, а това се трансформира в тежест за страната и надлежно усилва видимостта на опозицията. Също сходно на Путин, Ердоган е изправен пред проблеми по всички граници на страната си. Малко модерни международни водачи са доминирали по този начин политическия живот в своите страни, спечелвайки един след различен избори и референдуми в продължение на съвсем две десетилетия. Още по-малко са го създали, до момента в който непрекъснато уголемяват своето въздействие. И тук идва казусът за Ердоган – в случай че всички спорове, в които страната му взе участие, ескалират последователно, както се чака, опцията за „ прегряване “ е огромна. Независимо дали конкуренцията сред Русия и Турция ескалира посредством договаряния или на фронта, това ще има дълбоки и трайни резултати в Близкия изток, Северна Африка и Кавказ.
Да напомним – Турция и Русия са на разнообразни страни в гражданските спорове в Либия и Сирия, само че си сътрудничат в опитите си да направляват тези спорове в името на взаимната полза. Москва и Анкара поддържат разнообразни фракции в Либия, Сирия и Нагорни Карабах, а също си съперничат за въздействие в Черно море и Средиземноморието. Тази конкуренция не е нов феномен, само че ескалира, защото и двете страни възприеха доста по-амбициозна и нападателна външна политика, и усилиха въздействието си през последните десетина години.
Ситуацията в Сирия е нестабилна. Конфликтът продължава да е главен приоритет както за Русия, по този начин и за Турция, макар че те вървят от ден на ден към мощно разминаване в задачите. Турция преглежда Сирия като съществена част от своята национална сигурност, опасявайки се от нова бежанска вълна и подсилване на кюрдската автономност към границата с Турция. За Русия, Сирия е главен детайл в изразяването на районното й въздействие в Близкия изток и Средиземноморието в ущърб на Съединени американски щати и други западни сили.
Турският надзор върху територии в Северна Сирия и съветското свободно напредване в държаните от сирийските държавни сили региони, породи нежен баланс. Анкара и Москва най-видимо се сблъскват в следените от сирийските бунтовници провинция Идлиб, където от средата на септември руснаците и турците целят другата страна да се съгласи на продължително съглашение. Фронтовите линии към Идлиб са постоянни за момента, само че се чака една от двете страни od наруши салдото, който сега пречи на постигането на главните цели, свързани с районното въздействие. Балансът може да бъде нарушен или с политически, или с военни цели. На 26 октомври съветските военновъздушни сили направиха едни от най-тежките удари в Сирия отдавна насам. Основната цел на офанзивите бяха редиците на подкрепена от Турция сирийска милиция, чиито членове могат да бъдат открити по фронтовете освен в Сирия, само че и в Либия и Нагорни Карабах. Посланието е повече от ясно – чака се възможната реакция на Анкара.
Русия и Турция поддържат разнообразни сили и в Либия , и най-вероятно ще продължат да бъдат дейни там, макар постигнатото неотдавна „ продължително съглашение “ за прекъсване на огъня в цялата страна. Турция се намеси в Либия публично през януари тази година, откакто в края на 2019 подписа съглашения с интернационално приетото държавно управление в Триполи. По силата на тези сделки, Анкара изпрати военни инструктори, разузнавачи, военно съоръжение и съветници, които укрепиха доста силите на държавното управление на Файез ал Сераж. Не единствено това – с помощта на турските високотехнологични оръжия като дроновете „ Байрактар “, либийските държавни сили подвигнаха едногодишната блокада над Триполи, наложена от силите на Халифа Хафтар.
В същото време, турските сондажи в Средиземно море продължиха и значително либийските съглашения от 2019 бяха подписани за Турция да има изход на локалните морски находища, към които искания има и Гърция. Интервенцията на Ердоган дерайлира съветските проекти в Либия, само че провокираха по-настървено присъединяване на съветските сили, в частност изпращането на наемници и военно съоръжение с посредничеството на ОАЕ – различен районен конкурент на Анкара. Москва продължава да е отдадена на задачата си да има достъп до петролните находища в Либия (едни от най-големите в света) и напрежението ще продължи да ескалира, макар поредните съглашения, подписани сред август и октомври за прекъсване на огъня.
Последната ескалация в Кавказ е както директен резултата на районната конкуренцията сред Турция и Русия, по този начин и опция за в допълнение съревнование. Анкара си партнира с Азербайджан, който търси метод да върне под собствен надзор териториите си, попаднали под арменски надзор при кървавия спор през 1990-те. От септември турската администрация взе участие публично на страната на Баку, откакто през лятото имаше редица обстрели от арменските сили, предизвикали гибелта на азерски бойци. Това даде опция на Ердоган да изпрати военни сили в Азербайджан за взаимни учения, прераснали в атака в Нагорни Карабах. За Анкара спорът е метод да бъде консолидирана турската зона на въздействие в Кавказ, както и да бъдат ударени връзките сред Баку и Москва, останали след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Русия опита да посредничи за две съглашения за прекъсване на огъня от септември насам, само че като че ли като сигнал, че Кремъл губи въздействие в региона, те бяха изцяло несполучливи и нарушени още в първия час след влизането им мощ. Москва цели деескалация в Нагорни Карабах с минимална съветска интервенция, като Путин даже разгласи, че страната му ще съблюдава сделките с Армения, само че сраженията не се водят на арменска територия. Неутралността на Русия е опция за Анкара да извърши задачите си и да спомогне за победа на Азербайджан, без да провокира ескалация с Кремъл. Поредното съглашение за прекъсване на огъня, реализирано с посредничеството на Съединени американски щати, влезе в действие на 26 октомври и беше нарушено от азерските и арменските сили единствено часове по-късно. Кремъл може да се опита да реализира решение със мощ в отговор на възходящата военна роля на Турция и дипломатическо присъединяване на Съединени американски щати в спора, потвърждавайки още веднъж ролята на Русия като единствен медиатор в Кавказ. Индикации за идно разполагане на съветски сили в Армения обаче няма за този миг, като даже наемническите елементи от „ Вагнер “ към този момент се намират към момента в периферията на Нагорни Карабах и нямат зелена светлина да се намесят.
Отношенията сред Путин и Ердоган са комплицирани и въпреки да наподобяват като другарски на Запад, има голям брой нюанси. Когато през лятото на 2016 турският президент съумя да спре плануван опит за прелом, в който той видя присъединяване на Съединени американски щати и някои от страните в Европейски Съюз, Путин побърза да помогне с даване на разследваща информация. Целта на Кремъл беше стопляне на връзките с Турция, откакто по-рано съветски аероплан беше свален от турската войска при нахлуване в турското въздушно пространства откъм Сирия. Осъзнавайки, че едно от главните терзания на Турция е основаването на сирийска самостоятелна кюрдска територия под въздействието на Кюрдската работническа партия (ПКК), Путин даде зелена светлина за три поредни турски интервенции в Северна Сирия през 2016, 2018 и 2019. Но също по този начин, Кремъл е силата, която възпря Ердоган от по-дълбоко нахлуване в сирийска територия и то в миг, когато турските дронове обстрелваха силите на Асад и заплашваха да срутен цялостната защитна линия на сирийския режим в Северозападна Сирия. В началото на тази година двете страни даже бяха на ръба на боен конфликт в Сирия.
В Либия също се виждат нюансите в връзките сред Русия и Турция. Западните анализатори показват закупуването на Противовъздушна отбрана системи С-400 от Анкара, само че точно турските дронове извадиха отвън строя дузина съветски радарни и Противовъздушна отбрана системи в Либия. Интервенцията на Ердоган в Либия частично е предизвикана от желанието да се подсигури достъпа до енергийни находища в Източното Средиземноморие. През юни Турция обърна хода на гражданската война в Либия, която вървеше в интерес на Хафтар и неговите външни съдружници в Париж, Абу Даби, Кайро и Москва. Русия даже разположи изтребители в Източна Либия в отговор и като изпращане на сигнал към Анкара, а Египет заплаши с навлизане в Либия, в случай че подкрепените от Турция сили не спрат напредването си.
С настъпването на ноември Турция пресмята ходовете си. Ако президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп не успее да завоюва преизбиране, Ердоган ще загуби щита, възложен от неговата администрация, тъй като се чака Байдън да има друга политика. Всичко това идва в миг, когато Ердоган е политически уязвим. Подобно на Путин, военният авантюризъм се съчетава с отслабената стопанска система и срутва на локалната валута, а това се трансформира в тежест за страната и надлежно усилва видимостта на опозицията. Също сходно на Путин, Ердоган е изправен пред проблеми по всички граници на страната си. Малко модерни международни водачи са доминирали по този начин политическия живот в своите страни, спечелвайки един след различен избори и референдуми в продължение на съвсем две десетилетия. Още по-малко са го създали, до момента в който непрекъснато уголемяват своето въздействие. И тук идва казусът за Ердоган – в случай че всички спорове, в които страната му взе участие, ескалират последователно, както се чака, опцията за „ прегряване “ е огромна. Независимо дали конкуренцията сред Русия и Турция ескалира посредством договаряния или на фронта, това ще има дълбоки и трайни резултати в Близкия изток, Северна Африка и Кавказ.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ