Ивайло Станев - рицарят на човешкия образ
Разстоянието сред София и Валенсия като че ли се стопи и не съществуваше по време на отдалечената ни среща с българския фотограф Ивайло Станев. С респектиращо портфолио и въздействащи планове за български и задгранични издания, Ивайло впечатлява и фамозната организация „ Магнум “. През 2017 година негова работа е определена за изложбата в Лондон, която отбелязва седем декади успех на организацията, учредена от Робърт Капа, Анри-Картие Бресон, Джордж Роджър, Уилям Вандиверт и Дейвид Сиймур. Може би освен тъй като живее в Испания, родината на Дон Кихот, в телефонния ни диалог Ивайло мощно ми подсети за него. С откровеността, вярата в свободата и честността, които ме предизвикаха да си напомня едно наследство от популярния идалго.„ За свободата, както и за достойнството, може и би трябвало да се жертва животът “, споделя той на своя правилен асистент Санчо Панса и като че ли в едно изречение разказва артистичната задача на Ивайло Станев, роден тъкмо 371 години след първата обява на романа в издание, илюстрирано от художника Гюстав Доре. Самият Ивайло от детските си години е подготвян за художник, до момента в който в един миг не открива, че фотографията сякаш най-вече го приближава до това, в което има вяра най-силно – честността. Тя го води в един интервал от живота му и до Кастиля ла Манча, за да снима Хесус – испански матадор, с който през днешния ден са доста близки. Дотолкова, че бащата на Хесус го назовава „ моят трети наследник “. 
Нека стартираме с разкодирането на твоя псевдоним Алварес. Откъде пристигна? Това е доста забавна история. Псевдонимът самичък ме откри, аз в никакъв случай не съм търсил сходно нещо. Помещението, в което отворих първата си изложба във Валенсия, е имало притежател обратно във времето, който се е казвал Алварес, и мястото е било известно като „ магазина на Алварес “. Докато правехме ремонта, хората в квартала ме назоваха Алварес. Когато отворихме галерията, имаше стена с информация за това кой съм аз и какво съм правил. Много от посетителите се затрудняваха с произнасянето на името ми Ивайло Станев и когато видях, че това е всеобща реакция и наклонява везните към въпроси кой си, от кое място си, а не към фотографията, в един миг прибавих към името си с тире Алварес. Беше толкоз естествена и спонтанна реакция. Тя промени доста тона на срещите с гости в галерията. Вече въпросите не бяха свързани с името ми и сложността на произнасянето му, а с работата ми. Но аз съм си Ивайло Станев, Алварес е псевдоним, който ме откри в Испания. 
Фотографията откриваш с помощта на един учебен кръжок, а пък около дядо ти за малко се занимаваш и с дърворезба. Как човек открива, че вижда повече от другите забавните неща, хора и събития и по какъв начин дръзва да показа тази своя дарба? Още в ученическите си години имах щастието да попадна на невероятни преподаватели, престижи в моето детство. Започвам с татко ми, по-късно с първия ми преподавател по изобразяване Роман Цветков, след това първия ми преподавател по снимка Пламен Мечкаров и по-късно Събо Димитров – страховит художник, който ме построи като персона и в тези предизвикателни тийнейджърски години ми даде толкоз доста. През цялото си детство рисувах, дори виждах себе си като художник, това беше моят свят.Изброените имена нагоре бяха хора със мощен темперамент и доста изискващи от мен. Буквално ме натискаха да работя, да се стремя да бъда по-добър. Отделяха от времето си, което за мен значеше доста. И когато започнах да виждам утвърждението в техните очи след представянето ми на първите детски състезания, първите междуучилищни надпревари по снимка, първите потупвания по рамото – може би това са първите моменти, които ме накараха да допускам, че това, което върша, има смисъл и аз мога да го покажа пред аудитория. Имаше обстановки, в които моите съученици ме намираха за чудноват, а след това почнаха да харесват работата ми. Когато това, което създаваш, провокира някакви реакции у другите, даже в детска възраст, дава смисъл на човек да продължи. 
И въпреки всичко се изисква смелост, с цел да заявиш, че имаш какво да кажеш и да покажеш, нали? По-скоро това да откриеш себе си, да си почтен със себе си преди всичко, тъй като, когато един създател демонстрира своите работи, той в действителност демонстрира всичко, което е претърпял. Показва книгите, които е чел; хората, които е срещнал и с които поддържа връзка и сега; музиката, която е слушал, любовите и разочарованията. И когато всичко това е съчетано с труд, с отдаденост и безсънни нощи, ти имаш куража да тропнеш на масата, да сложиш нещата там и да кажеш на всеослушание: „ Това съм аз “. Какви бяха първите ти фотографски обекти? Най-вероятно хора на пазара, хора по улиците, мои другари и съученици. В моята работа като фотограф, а и като художник в по-ранните години, аз постоянно съм търсел индивида. Нямам пейзажна снимка. За мен е забавно да проучвам, да диря, да опитвам, да повеждам индивида там, където аз желая, и когато най-после забележим резултата, и двамата да кажем – аха, получи се добре. 
Как наподобява креативният ти развой? Как работиш? Работата с мен е сложна. Подготовката ми за всяка сесия, за всеки снимачен ден е като за първите ми фотоси. Не разгадавам на рутина, проучвам, диря, чета, чувам неща, свързани с това, което върша. Истината е, че за мен отделеното време за подготовка е половината от свършената работа. Ако човек не ме познава и е на терен с мен, на моменти даже може да ме намерения за леко недодялан, само че истината е, че единственото нещо, което целя, е да свърша работата по най-хубавия метод, на който съм кадърен. Как се справяш с другите хора, по какъв начин успяваш да извадиш душата им с памук? През годините имах шанса да работя с съвсем всички печатни издания, излизащи на българския пазар. Успях да попадна на верните редактори, усетихме се с тях. Ивайло Нойзи Цветков, Христо Запрянов. Те ми се довериха. По-късно съм работил на кино площадки, в малкия екран, на театрална сцена и това, че се сблъсквах всеки ден с разнообразни хора, направи от мен и малко психолог. За да може да накараш индивида против теб да ти се довери, да го отведеш там, където ти пожелаеш, да го извадиш отвън комфорта му, с цел да се случат нещата такива, каквито си ги мислил и си ги подготвял, ти би трябвало да си почтен. Честен в работата си, почтен във взаимоотношенията си – единствено по този начин нещата се случват, най-малко за мен.
Нека стартираме с разкодирането на твоя псевдоним Алварес. Откъде пристигна? Това е доста забавна история. Псевдонимът самичък ме откри, аз в никакъв случай не съм търсил сходно нещо. Помещението, в което отворих първата си изложба във Валенсия, е имало притежател обратно във времето, който се е казвал Алварес, и мястото е било известно като „ магазина на Алварес “. Докато правехме ремонта, хората в квартала ме назоваха Алварес. Когато отворихме галерията, имаше стена с информация за това кой съм аз и какво съм правил. Много от посетителите се затрудняваха с произнасянето на името ми Ивайло Станев и когато видях, че това е всеобща реакция и наклонява везните към въпроси кой си, от кое място си, а не към фотографията, в един миг прибавих към името си с тире Алварес. Беше толкоз естествена и спонтанна реакция. Тя промени доста тона на срещите с гости в галерията. Вече въпросите не бяха свързани с името ми и сложността на произнасянето му, а с работата ми. Но аз съм си Ивайло Станев, Алварес е псевдоним, който ме откри в Испания. Фотографията откриваш с помощта на един учебен кръжок, а пък около дядо ти за малко се занимаваш и с дърворезба. Как човек открива, че вижда повече от другите забавните неща, хора и събития и по какъв начин дръзва да показа тази своя дарба? Още в ученическите си години имах щастието да попадна на невероятни преподаватели, престижи в моето детство. Започвам с татко ми, по-късно с първия ми преподавател по изобразяване Роман Цветков, след това първия ми преподавател по снимка Пламен Мечкаров и по-късно Събо Димитров – страховит художник, който ме построи като персона и в тези предизвикателни тийнейджърски години ми даде толкоз доста. През цялото си детство рисувах, дори виждах себе си като художник, това беше моят свят.Изброените имена нагоре бяха хора със мощен темперамент и доста изискващи от мен. Буквално ме натискаха да работя, да се стремя да бъда по-добър. Отделяха от времето си, което за мен значеше доста. И когато започнах да виждам утвърждението в техните очи след представянето ми на първите детски състезания, първите междуучилищни надпревари по снимка, първите потупвания по рамото – може би това са първите моменти, които ме накараха да допускам, че това, което върша, има смисъл и аз мога да го покажа пред аудитория. Имаше обстановки, в които моите съученици ме намираха за чудноват, а след това почнаха да харесват работата ми. Когато това, което създаваш, провокира някакви реакции у другите, даже в детска възраст, дава смисъл на човек да продължи. И въпреки всичко се изисква смелост, с цел да заявиш, че имаш какво да кажеш и да покажеш, нали? По-скоро това да откриеш себе си, да си почтен със себе си преди всичко, тъй като, когато един създател демонстрира своите работи, той в действителност демонстрира всичко, което е претърпял. Показва книгите, които е чел; хората, които е срещнал и с които поддържа връзка и сега; музиката, която е слушал, любовите и разочарованията. И когато всичко това е съчетано с труд, с отдаденост и безсънни нощи, ти имаш куража да тропнеш на масата, да сложиш нещата там и да кажеш на всеослушание: „ Това съм аз “. Какви бяха първите ти фотографски обекти? Най-вероятно хора на пазара, хора по улиците, мои другари и съученици. В моята работа като фотограф, а и като художник в по-ранните години, аз постоянно съм търсел индивида. Нямам пейзажна снимка. За мен е забавно да проучвам, да диря, да опитвам, да повеждам индивида там, където аз желая, и когато най-после забележим резултата, и двамата да кажем – аха, получи се добре. Как наподобява креативният ти развой? Как работиш? Работата с мен е сложна. Подготовката ми за всяка сесия, за всеки снимачен ден е като за първите ми фотоси. Не разгадавам на рутина, проучвам, диря, чета, чувам неща, свързани с това, което върша. Истината е, че за мен отделеното време за подготовка е половината от свършената работа. Ако човек не ме познава и е на терен с мен, на моменти даже може да ме намерения за леко недодялан, само че истината е, че единственото нещо, което целя, е да свърша работата по най-хубавия метод, на който съм кадърен. Как се справяш с другите хора, по какъв начин успяваш да извадиш душата им с памук? През годините имах шанса да работя с съвсем всички печатни издания, излизащи на българския пазар. Успях да попадна на верните редактори, усетихме се с тях. Ивайло Нойзи Цветков, Христо Запрянов. Те ми се довериха. По-късно съм работил на кино площадки, в малкия екран, на театрална сцена и това, че се сблъсквах всеки ден с разнообразни хора, направи от мен и малко психолог. За да може да накараш индивида против теб да ти се довери, да го отведеш там, където ти пожелаеш, да го извадиш отвън комфорта му, с цел да се случат нещата такива, каквито си ги мислил и си ги подготвял, ти би трябвало да си почтен. Честен в работата си, почтен във взаимоотношенията си – единствено по този начин нещата се случват, най-малко за мен. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ