Лев Толстой – Из записките на княз Нехлюдов
Размишления на Лев Толстой за същността на западноевропейската буржоазна „ цивилизация “, която направила на съветския публицист потискащо усещане.
8 юли
Снощи дойдох в Люцерн и отседнах в най-хубавия тукашен хотел „ Швейцерхоф “.
Загледан право пред себе си, вървях по крайбрежната улица към „ Швейцерхоф “, когато внезапно ме поразиха звуците на странна, само че изключително приятна и нежна музика. Тези звуци незабавно ме съживиха. Сякаш някаква ярка, радостна светлина проникна в душата ми. Стана ми прелестно, радостно. Притъпеното ми внимание още веднъж се устреми към всички околни предмети. И хубостта на нощта и на езерото, към които преди бях безучастен, внезапно, като нещо ново, прелестно ме порази. Неволно в един момент съумях да виждам и навъсеното, със сиви петна по тъмната синева небе, осветено от изгряващата луна, и тъмнозеленото безпрепятствено езеро с отразяващите се в него светлинки, и замъглените планини в далечината, и крясъкът на жабите от Фрьошенбург(села покрай Люцерн в Швейцария), и сипкавото свежо свиркане на пъдпъдъците от отвъдния бряг. Право против мене, на мястото, откъдето се чуваха звуците и към което основно бе ориентирано моето внимание, видях в полумрака, измежду улицата, събрана в полукръг навалица, а пред тълпата, на известно разстояние, един мъничък човек в черна дреха. Зад тълпата и дребния човек, на тъмното сиво и синьо раздрано небе, стройно се открояваха няколко черни тополи в градината и величаво се издигаха от двете страни на старинна катедрала два строги игловидни върха на кули.
Аз се приближавах, звуците ставаха по-ясни. Разпознавах ясно далечните, сладко клатещи се във вечерния въздух цялостни акомпанименти на китара и няколко гласа, които, изпреварвайки се един различен, не пееха мелодията, а на места, изпявайки най-характерните места, позволяваха тя да се чувствува. Мелодията наподобяваше блага и грациозна мазурка. Гласовете изглеждаха ту близки, ту далечни, чуваше се ту тенор, ту бас, ту пълнозвучен фалцет с треперливи тиролски извивки. Това не беше ария, а лек, майсторски ескиз на ария. Не можех да схвана какво е това, само че то беше прелестно. Тези сладострастни слаби акомпанименти на китарата, тази блага, лека мелодия и тази самотна дрънкулка на черното дребосъче измежду фантастичната конюнктура на тъмното езеро, просветващата понякога луна и безмълвно издигащите се два грамадни върха на кулите, и черните тополи в градината — всичко това беше необичайно, само че неизразимо прелестно или ми изглеждаше такова.
Всички неразбираеми, инцидентни усещания от живота внезапно получиха за мене значение и хубост. В душата ми като че ли цъфна пресен ароматен цветец. Вместо отмалялост, заплеснатост, безразличие към всичко в света, които изпитвах една минута преди този момент, аз внезапно почувствувах потребност да обичам, сърцето ми се извърши с вяра и безпричинна наслада от живота. Какво да искаш, какво да пожелаеш? — мислех си несъзнателно. — Ето я: от всички страни те обгръща хубост, лирика. Вдъхвай я в себе си на необятни, цялостни глътки, колкото имаш мощ, наслаждавай се, какво искаш повече! Всичко е твое, всичко е прекрасно…
Приближих се още. Мъничкият човек беше, както изглеждаше, странствуващ тиролец. Той стоеше пред прозорците на хотела, издал напред единия си крайник, отметнал обратно глава, и като подрънкваше на китарата, пееше на всякакви гласове своята грациозна ария. Изведнъж почувствувах деликатност към този човек и признателност за смяната, която той извика в мене. Певецът, колкото можах да видя, беше облечен във вехтичък черен редингот, косите му бяха черни, къси и на главата му имаше най-обикновена, елементарна, износена фуражка. В облеклото му нямаше нищо артистично, само че смелата, детски радостна поза и придвижванията му, с неговия малък растеж, бяха и трогателни, и едно-временно с туй представляваха занимателно представление. При входа, по прозорците и балконите на превъзходно осветения хотел стояха, светнали в облеклата си, широкополи госпожи, господа със снежнобели яки, вратарят и лакеят в златообшити ливреи; вън, в полукръга на тълпата и по-нататък по булеварда, сред липичките, се бяха натрупали и спрели изтънчено облечени келнери, готвачи в снежнобели шапки и куртки, прегърнати девойки и инцидентно разхождащи се хора. Всички, наподобява, изпитваха същото това възприятие, което изпитвах и аз. Всички стояха безмълвни към артиста и деликатно слушаха. Беше напълно безшумно, единствено в паузите на песента, някъде надалеч, отмерено по водата долиташе тон от чук и откъм Фрьошенбург на сипкави трели се носеха гласове на жаби, прекъсвани от еднозвучното влажно подсвиркване на пъдпъдъците.
Малкото дребосъче в тъмнината измежду улицата пееше прехласнато като славей куплет след куплет и ария след ария. Макар че аз се приближих напълно до него, пеенето му продължаваше да ми доставя огромно наслаждение. Слабият му глас беше изключително прелестен, а нежността, усетът и възприятието за мярка, с които той владееше този глас, бяха невероятни и издаваха в него голямо естествено дарование. Припевът на всеки куплет той пееше всякога друго и личеше, че всички тези грациозни промени му хрумваха свободно, незабавно.
В тълпата, и горе, в „ Швейцерхоф “, и долу, на булеварда, се чуваше постоянно утвърдителен шепот и цареше уважително безмълвие. По балконите и прозорците се трупаха от ден на ден и повече наконтени, облакътени картинно в светлините на хотела мъже и дами. Ония, които се разхождаха, се спираха и в сенките на крайбрежната улица на всички места към липичките стояха на групички мъже и дами. До мене, пушейки пури, стояха, малко отдалечени от тълпата, аристократически прислужник и готвач. Готвачът чувствуваше мощно прелестта на музиката и при всяка висока фалцетна нота възторжено и недоумяващо кимаше одобрително с глава на лакея и го побутваше с лакът, с изражение, което споделяше: пее, не се майтапи, а? Лакеят, по разлятата усмивка на който виждах цялото изпитвано от него наслаждение, на побутванията на готвача отговаряше с повдигане на плещи, с което искаше да каже, че него мъчително можеш да го учудиш и че той е чувал доста по-хубаво пеене от това.
В паузите на песента, когато артистът се изкашляше, аз запитах лакея кой е този артист и постоянно ли дохожда тук.
— Дохожда два-три пъти в годината — отговори лакеят, — той е от Арговия(един от северните кантони на Швейцария). Ей така, живее от милостиня.
— А доста ли има такива? — запитах аз.
— Да, да — отговори лакеят, неразбрал внезапно това, което го питах, само че като вникна след това в моя въпрос, добави: — О, не! Тук виждам единствено него. Други няма.
В това време дребното дребосъче свърши първата ария, обърна изкусно китарата и си сподели нещо на своя немски patois (Местно, провинциално наречие), което аз не можах да схвана, само че което провокира смях в околната навалица.
— Какво споделя? — запитах аз.
— Казва, че гърлото му било пресъхнало, би пиян чаша вино — преведе ми лакеят, който стоеше до мене.
— Какво, в действителност ли обича да пие?
— Но те всички са такива — отговори лакеят, като се усмихна и махна с ръка към него.
Певецът смъкна фуражката и като размаха китарата, приближи се до хотела. Отметнал глава обратно, той се обърна към господата, които стояха по прозорците и балконите: „ Messieurs et mesdames — сподели той с полуиталиански, полунемски акцент и с ония ударения, с които фокусниците се обръщат към публиката, — si vous croyez que je gagne quelque chosse, vous vous trompez; je ne suis qu’un bauvre tiaple. “( Госпожи и господа, в случай че мислите, че аз спечелвам нещо, вие се лъжете, аз съм един бедняк). Той спря, известно време помълча; само че защото никой нищо не му даде, още веднъж метна китарата и сподели: „ A présent, messieurs et mesdames, je vous chanterai l’air du Righi. “( Сега, госпожи и господа, ще ви изпея песента за Риги – планински масив в Швейцария).
Горе публиката мълчеше, само че продължаваше да чака идната ария. Долу тълпата стартира да се смее, наподобява, затуй, че той се показваше така необичайно и затуй, че нищо не му дадоха. Аз му дадох няколко сантима, той ги трансферира изкусно от едната ръка в другата, пъхна ги в джоба на жилетката и като постави фуражката, стартира още веднъж да пее прелестната, нежна тиролска песничка, която той наричаше l’air du Righi. Тази ария, която той беше оставил като заключителна, бе по-хубава от всички предходни и от всички страни в повишената навалица се чуваха звуци на утвърждение. Той свърши. Отново размаха китарата, смъкна фуражката, протегна я напред, приближи на две крачки до прозорците и още веднъж сподели своята неразбираема фраза: „ Messieurs et mesdames, si vous croyez que je gagne quelque chosse “, която той, наподобява, смяташе прекомерно сполучлива и остроумна, само че в гласа и в придвижванията му забелязах в този момент известна колебливост и детска плашливост, които бяха изключително поразителни при неговия малък растеж. Елегантната аудитория стоеше все така картинно в светлината по балконите и прозорците, блеснала с богатите си облекла; някои с умерено порядъчен глас разговаряха между тях явно за артиста, който стоеше пред тях с протегната ръка; други деликатно, с любознание гледаха надолу тази дребна черна дрънкулка, от един балкон се чу гласовит и радостен смях на младо момиче. Долу в тълпата все по-силно и по-силно се чуваше врява и подбив. Певецът за трети път повтори своята фраза, само че с още по-слаб глас и даже не я приключи и още веднъж протегна ръка с фуражката, само че незабавно я отпусна. И за повторно от тези стотина ослепително облечени хора, които се бяха струпали да го слушат, нито един не му хвърли ни стотинка. Тълпата безжалостно се закиска. Мъничкият артист, както ми се стори, стана още по-мъничък, реалокира китарата в другата ръка, подвигна фуражката над главата си и сподели: „ Messieurs et mesdames, je vous remercie et je vous souhaite une bonne nuit “(Госпожи и господа, благодаря ви и ви поисквам лека нощ) и нахлупи фуражката си.
Тълпата се закикоти радостно и радостно. От балконите започнаха последователно да се прибират красивите мъже и дами, разговаряйки умерено между тях. По булеварда разходките се възобновиха. Мълчалива по време на пеенето, улицата още веднъж се оживи, единствено няколко души, без да се доближават до него, гледаха отдалече артиста и се смееха. Чух по какъв начин мъничкият човек избъбри нещо под носа си, обърна се и станал като че ли още по-малък, потегли с бързи крачки към града. Веселяците, които го гледаха, вървяха след него все така на известно разстояние и се смееха…
Аз напълно се обърках, не разбирах какво значи всичко туй и застанал на едно място, гледах неумишлено в тъмнината отдалечаващия се мъничък човек, който вървеше бързо към града с необятни крачки, гледах и смеещите се веселяци, които го следваха. Стана ми мъчително, тъжно и основно — срамно за дребния човек, за тълпата, за мене си, като че ли аз бях желал пари, на мене не бяха дали нищо и на мене се бяха присмивали. Аз, също без да се оглеждам, със свито сърце си потеглих с бързи крачки към входа на „ Швейцерхоф “. Още не ми беше ясно това, което изпитвах; единствено че нещо тежко, неясно изпълваше душата ми и ме потискаше.
При превъзходния осветлен вход се срещнах с учтиво отдръпващия се вратар и с едно британско семейство. Набитият, хубав и висок мъж с черни британски бакембарди, с черна шапка и шал на ръката, в която държеше превъзходен бастун, вървеше мързеливо, самонадеяно на разположение с дамата, облечена в чудновата копринена рокля, с шапчица от блестящи панделки и прелестни дантели. До тях вървеше хубавичка млада девойка с грациозна швейцарска шапка с перо, à la mousquetaire, отдолу под която към беличкото й личице падаха меки дълги светлоруси букли. Пред тях подскачаше румено момиченце на към 10 години, с пълнички бели коленца, които се виждаха под тънките дантели.
— Прелестна нощ — сподели дамата със сладостен, благополучен глас сега, когато минавах край тях.
— Ohé! — промуча мързеливо англичанинът, който явно беше толкоз удовлетворен от живота си, че даже не му се говореше. И на всички тях, наподобява, им беше така умерено, комфортно, достоверно и леко да живеят, в лицата и в придвижванията им се показваше такова безразличие към всеки непознат живот и такава убеденост, че вратарят ще се отмести и ще им се поклони и че като се върнат, ще намерят чисти, уютни леглото и стаята си и че всичко туй би трябвало да бъде точно така, че на всичко това те имат цялостно право — че аз внезапно несъзнателно им противопоставих странствуващия артист, който, изтощен, може би гладен, компрометиран, бягаше в този момент от смеещата се навалица, разбрах какво притискаше по този начин като тежък камък сърцето ми и почувствувах неизразима завист към тези хора. Минах два пъти напред и обратно край англичанина, и двата пъти с неизразимо удоволствие, без да се оттеглям, го блъснах с лакътя си и като се спуснах по входното стълбище, втурнах се в тъмнината по посока към града, където се изгуби дребният човек.
Настигнах трима души, които вървяха дружно, и ги запитах къде е певецът; смеейки се, те ми го показаха напред. Той вървеше самичък, с бързи крачки; никой не се приближаваше към него, той, както ми се стори, към момента си бъбреше нещо ядосано под носа. Изравних се с него и му предложих да идем някъде да изпием бутилка вино. Той вървеше все така бързо и се обърна недоволно към мене; само че като разбра каква е работата, спря.
— Че какво, няма да откажа, щом сте така добър — сподели той. — Ето тук има малко кафене, може да се отбием — простичко е — прибави той, като сочеше една дребна кръчма, която беше още отворена.
Като сподели „ простичко “, мене несъзнателно ми мина през мозъка да не отиваме в простичкото кафене, а да идем в „ Швейцерхоф “, там, където бяха ония, които го бяха слушали. Въпреки че той, страхливо разчувствуван, на няколко пъти отхвърли да иде в „ Швейцерхоф “, като споделяше, че там е прекомерно парадно, аз настоях на своето и той, към този момент преструвайки се, че по никакъв начин не е обезпокоен, и размахвайки радостно китарата, потегли с мене обратно по крайбрежната улица. Неколцина празноскитащи зяпачи, щом единствено приближих артиста, пристъпиха към нас, ослушаха се в това, което говорех, и в този момент, разменяйки си мисли, потеглиха след нас и вървяха до самия вход, очаквайки вероятно още някакво зрелище от тиролеца.
Поисках бутилка вино от келнера, който инцидентно срещнах в коридора. Келнерът се усмихна, изгледа ни и без да отговори нещо, изтича край нас. Старши келнерът, към който се обърнах със същата молба, ме изслуша съществено и като изгледа от краката до главата плахата, мъничка фигура на артиста, сподели строго на вратаря да ни заведат в залата вляво. Залата вляво беше кръчма за елементарния народ. В един ъгъл на пивницата гърбава прислужничка миеше съдове и цялата покъщнина се състоеше от дървени маси и пейки. Келнерът, който пристигна да ни прислужва, поглеждайки ни с кротка подигравателна усмивка и пъхнал ръце в джобовете, заприказва за нещо с гърбавата прислужничка. Той очевидно искаше да ни накара да видим, че като се чувствува по публично състояние и достолепия извънредно по-високо от артиста, освен не му е обидно, само че му е същински занимателно да ни прислужва.
— Обикновено вино ли ще обичате? — сподели той значимо, като ми намигаше, гледайки моя събеседник и като преместваше кърпата от ръка в ръка.
— Шампанско, и то от най-хубавото — споделих аз, като се стараех да си придам колкото се може по-горд и възвишен тип. Но нито шампанското, нито моят сякаш горделив и възвишен тип подействуваха на лакея; той се усмихна, постоя малко, гледайки ни, без да бърза, погледна златния си часовник и с мудни крачки, като че ли се разхождаше, излезе от стаята. Скоро той се върна с виното и с още двама лакеи. Двамата седнаха край прислужничката и с радостна внимателност и кротка усмивка на лицата ни се любуваха, както се любуват, родителите на благите си деца, когато те си играят спокойно. Само гърбавата прислужничка като че ни гледаше не иронично, а със състрадание. Макар да ми беше много тежко и неловко под огъня на тия лакейски очи да беседвам с артиста и да го черпя, аз се стараех да правя работата си колкото може по-свободно. На светлината аз го разгледах по-добре. Той беше миличък, съразмерно комплициран, мускулест човек, съвсем джудже, с четинести черни коси, постоянно разплакани огромни черни очи без ресници и с неизмеримо приятна, миловидна устица. Носеше дребни бакембарди, косите му бяха къси, облеклото просто и сиромашко. Той беше мръсен, опърпан, обгорял и въобще имаше тип на трудов човек. Приличаше по-скоро на безпаричен търговец, в сравнение с актьор. Само в непрекъснато влажните очи и свитата устица имаше нещо автентично и прочувствено. Като го гледаш, би му дал от двадесет и пет до четиридесет години; а в същина той беше на тридесет и осем.
Ето какво ми описа той за себе си с добродушна подготвеност и явна откровеност. Той е от Арговия. Още като дете изгубил татко си и майка си, други родственици нямал. Никога не е имал никакво положение. Учил дърводелство, само че преди двадесет и две години се явило гниене в костта на едната му ръка, което му лишило опцията да работи. Още в детството си той имал увлечение към пеенето и почнал да пее. Чужденците от време на време му давали пари. Той направил от това специалност, купил си китара и ето към този момент осемнадесет години странствува по Швейцария и Италия, пеейки пред хотелите. Целият му багаж е китарата и една торбичка, където в този момент той има единствено франк и половина, с които би трябвало да преспи и да се нахрани довечера. Всяка година, към този момент за осемнадесети път, обикаля всички най-хубави, най-посещавани места в Швейцария: Цюрих, Люцерн, Интерлакен(градче в централна Швейцария), Шамони(село в Савоя) и така нататък; през St.-Bernard минава в Италия и се връща през St.-Gotard или през Савоя. Вече все по-мъчно върви, тъй като при настинка чувствува, че болката в краката, която той назовава глидерзухт (болка в ставите, ревматизъм), всяка година се усилва и че очите и гласът му отслабват. Въпреки това той в този момент потегля за Интерлакен, Aix-les-Bains (град в Савоя) и, през дребния St.-Bernard, за Италия, която изключително обича; въобще, както наподобява, той е доста удовлетворен от живота си. Когато го запитах за какво се връща в родината си, има ли там близки или дом и земя, неговата устица, като че нагъната, се събра във радостна усмивка и той ми отговори:
— Oui, le sucre est bon, il est doux pour les enfants! ( Да, захарта е хубава, тя е приятна за децата) — и намигна на лакеите.
Аз нищо не разбрах, само че в групата на лакеите се засмяха.
— Нямам нищо, другояче бих ли тръгнал ей така — изясни ми той, — а отивам вкъщи, тъй като въпреки всичко нещо ме влече към родината.
И той още един път с хитро самодоволна усмивка повтори фразата: „ Oui, le sucre est bon “ и кротко се засмя. Лакеите бяха доста удовлетворени и се кискаха, единствено гърбавата прислужничка гледаше съществено с огромните си добродушни очи дребното дребосъче и дигна шапката му, която той по време на диалога бе бутнал от пейката. Аз бях забелязал, че странствуващите артисти, акробатите, даже фокусниците обичат да се назовават актьори и по тази причина на няколко пъти подхвърлях на своя събеседник, че той е актьор, само че той по никакъв начин не се съгласяваше, че има това качество, а гледаше на работата, която прави, просто като на средство за прехранване. Когато го запитах не съчинява ли самият той песните, които пее, той се почуди, че му се задава подобен чудноват въпрос, и отговори, че напълно не, това са все старинни тиролски песни.
— Ами песента за Риги? Мисля, че тя не е старинна? — споделих аз.
— Да, тя е съчинена преди петнадесетина години. Имаше в Базел един германец, доста интелигентен човек беше, той точно я съчини. Отлична ария! Да, съчини я за пътешествениците.
И той стартира, като превеждаше на френски, да ми предава думите на песента за Риги, която очевидно доста му харесваше:
Ако искаш да идеш в Риги,
до Вегиса може и без обувки
(защото там отиват с параход),
а от Вегиса вземи огромна сопа,
едно момиче на разположение,
пък се отбий да пиеш чаша вино.
Само че не пий доста,
тъй като оня, който желае да пие,
би трябвало преди туй да го заслужи…
— О, отлична ария! — заключи той.
Лакеите намираха евентуално тази ария прекомерно хубава, тъй като се приближиха към нас.
— А музиката кой е съчинил? — запитах аз.
— Че никой… Знаете, така, с цел да пея на чужденците — би трябвало нещо новичко.
Когато ни донесоха лед и аз налях на своя събеседник чаша шампанско, нему, наподобява, му стана неловко и той, като се озърташе към лакеите, стартира да се върти на своята скамейка. Ние се чукнахме за здравето на артистите; той отпи половин чаша и откри за нужно да се замисли и да раздвижи дълбокомислено вежди.
— Отдавна не съм пил такова вино, je ne vous dis que ça (Само туй ще ви кажа). В Италия виното d’Asti е хубаво, само че това е още по-хубаво. Ах, Италия! Колко е хубаво да бъдеш там! — добави той.
— Да, там знаят да ценят музиката и артистите — споделих аз, желаейки да го насоча към неуспеха му пред „ Швейцерхоф “ довечера.
— Не — отговори той, — що се отнася до музиката, там аз не мога да доставя наслаждение никому. Италианците сами са музиканти, каквито няма по целия свят; само че аз единствено с тиролските песни. Все отново те за тях са ново нещо.
— А там господата по-щедри ли са? — продължавах аз с желанието да го накарам да показа моята завист към жителите на „ Швейцерхоф “. — Там не би се случило като тука от един голям хотел, където живеят богаташи, 100 души да слушат един актьор и нищо да не му дадат…
Моят въпрос подействува напълно не така, както чаках. Той даже и не мислеше да им се сърди; в противен случай, моята записка посрещна като упрек за своя гений, който не извика премия, и се стараеше да се оправдае пред мене.
— Не всеки път ще получиш доста — отговори той. — Понякога и гласът се изгубва, умориш се — през днешния ден да вземем за пример скитах девет часа и пях съвсем през целия ден. Трудно е. А значими господа са аристократите, от време на време и не им се желае да слушат тиролски песни.
— Все отново, по какъв начин може нищо да не дадат? — повторих аз.
Той не разбра моята забележка.
— Оставете това — сподели той, — а тук най-важното е, че on est très serré pour la police (Твърде доста притесняван от полицията). Тук по техните републикански закони не ви разрешават да пеете, а в Италия можете да ходите, колкото си желаете, никой няма нито дума да ви каже. Тук, в случай че желаят да ви разрешат, ще ви разрешат, а в случай че не желаят — може и да ви затворят.
— Нима?
— Да. Ако един път ви създадат забележка, а вие продължавате още да пеете, може и да ви затворят. Аз към този момент седях три месеца в затвор — сподели той, като се усмихваше, като че ли това беше един от най-приятните му мемоари.
— Ах, това е извънредно! — споделих аз. — Че защо?
— Така е у тях по новите закони на републиката — продължаваше той, като се въодушевяваше. — Те не желаят да схванат, че би трябвало и беднякът да живее някак. Ако аз не бях недъгав, щях да работя. А като пея, белким вредя някому? Какво значи това? Богатите могат да живеят, както желаят, а un bauvre tiaple (един бедняк) като мене не трябва и да живее. Какви са тия закони на републиката? Щом е така, ние не желаеме република, нали, милостиви господарю? Ние не желаеме република, ние искаме… желаеме просто… искаме… — той малко се обърка — ние желаеме естествени закони.
Аз налях още в чашата му.
— Вие не пиете — споделих му аз.
Той взе чашата в ръка и ми се поклони.
— Зная какво желаете — сподели той, като примижа с очи и ми се закани с пръст: — вие желаете да ме напиете, да видите какво ще правя; само че не, няма да съумеете.
— Защо ще желая да ви напия споделих аз, — бих желал единствено да ви направя наслаждение.
Изглежда, стана му жалост, че ме оскърби, обяснявайки зле моето намерение; той се смути, понадигна се и ме стисна за лакътя.
— Не, не — сподели той, като ме гледаше умолително със своите влажни очи, — аз единствено се майтапя.
И по-късно произнесе някаква извънредно объркана духовита фраза, която трябваше да значи, че аз въпреки всичко съм положително момче.
— Je ne vous dis que ça! (Само туй ще ви кажа!) — заключи той.
По този метод ние продължавахме да пием и да беседваме с артиста, а лакеите, без да се стесняват, продължаваха да ни следят и, наподобява, да ни се присмиват. Въпреки забавния ми диалог аз не можех да не ги виждам и признавам си, ядосвах се от ден на ден и повече. Единият от тях стана, приближи се към дребното дребосъче и като гледаше голото му теме, стартира да се усмихва. Аз към този момент имах подготвен ресурс от завист против жителите на „ Швейцерхоф “, която още не бях съумял да стоваря на никого, и в този момент, признавам си, тази лакейска аудитория просто ме вбесяваше. Портиерът, без да смъква фуражката си, влезе в стаята и като опря лакът на масата, седна до мене. Това последно събитие, засягайки моето себелюбие и суетността ми, дефинитивно ме раздразни и даде изблик на оная завист, която ме потискаше и която се беше събирала в мене през цялата вечер. Защо при входа, когато съм самичък, той ми се кланя унизително, а в този момент, тъй като седнал съм с един странствуващ артист, той се разполага жестоко до мене? Аз напълно се ядосах с онази кипяща завист на възмущение, която обичам у себе си, даже я ускорявам, когато ме налита, тъй като ми действува успокоително и въпреки и за късо време ми дава някаква невероятна еластичност, сила и мощ на всичките ми физически и нравствени качества.
Аз скочих от мястото си.
— Защо се смеете? — извиках на лакея, чувствувайки по какъв начин лицето ми бледнее и устните ми несъзнателно потръпват.
— Аз не се дръзвам, аз единствено така — отговори лакеят, като се отдръпваше от мене.
— Не, вие се смеете на този господин. И какво право имате да седите тук, когато има посетители. Да не сте посмели! — извиках аз.
Вратарят замърмори нещо, стана и потегли към вратата.
— Какво право имате да се смеете на този господин и да седите до него, когато той е посетител, а вие сте прислужник? Защо не ми се надсмивахте през днешния ден на обяда и не седнахте до мене? Затова, че той е облечен оскъдно и пее на улицата ли? Затова; а аз съм облечен в хубави облекла. Той е безпаричен, само че е хиляди пъти по-добър от вас, в това съм убеден. Защото той никого не е оскърбил, а вие го оскърбявате.
— Но аз нищо… за какво говорите така — отвърна страхливо моят зложелател лакеят. — Нима аз му преча да седи.
Лакеят не ме разбираше и моят немски език отиваше напразно. Грубият пазач се опита да се застъпи за лакея, само че аз се нахвърлих по този начин стремглаво върху него, че портиерът се престори, че не ме схваща и махна с ръка. Гърбавата прислужничка, дали тъй като видя разгорещеното ми положение и се уплаши да не избухне скандал, или тъй като споделяше моето мнение, взе моя страна и стараейки се да застане сред мене и портиера, го уговаряше да мълчи, като споделяше, че аз съм прав, а мене молеше да се успокоя. „ Der Herr hat Recht; Sie haben Recht “ (Господинът има право; Вие имате право) — повтаряше тя.
Лицето на артиста беше напълно тъпо, изплашено и очевидно не разбирайки за какво се горещя и какво желая, той ме молеше да се махнем по-скоро отсам. Но в мене от ден на ден и повече се разпалваше жестоката приказливост. Припомних всичко: и тълпата, която му се надсмиваше, и слушателите, които нищо не му дадоха, и за нищо на света не желаех да се успокоя. Мисля, че в случай че келнерите и портиерът не бяха така отстъпчиви, аз на драго сърце бих се сбил с тях или бих пребил с сопа по главата някоя беззащитна британска девойка. Ако в тази минута бях в Севастопол, на драго сърце бих се хвърлил да муша и цепя в някой британски окоп.
— И за какво ни доведохте с този господин тук, а не в онази зала? А? — продължавах да запитвам аз вратаря, като го хванах за ръката, с цел да не би да избяга. — Какво право имате да решавате по външния тип, че този господин би трябвало да бъде в тази, а не в другата зала? Нима щом заплащат, не всички са равни в хотелите? Не единствено в републиката, само че и в целия свят. Мръсна е вашата република!… Това ми било тъждество! Англичани вие не бихте посмели да доведете в тая стая, същите ония англичани, които слушаха безплатно този господин, т.е. всеки от тях му открадна по няколко сантима, които бяха длъжни да му дадат. Как посмяхте да посочите тази зала?
— Другата зала е заключена — отговори портиерът.
— Не — извиках аз, — не е правилно, не е заключена.
— Значи, вие знаете по-добре.
— Зная, зная, че вие лъжете.
Портиерът ми даде тил и се отдалечи.
— Е! Излишно е да приказвам — избъбра той.
— Не, не „ ненужно е да приказвам “ — извиках аз, — а незабавно ме заведете в залата.
Въпреки увещанията на гърбавата и молбите на артиста да си вървим, аз желаех да видя оберкелнера и потеглих към залата дружно с моя събеседник. Оберкелнерът, като чу нервния ми глас и видя неспокойното ми лице, не ми възрази и с презрителна вежливост сподели, че мога да ида, където желая. Не можах да потвърдя на портиера, че лъже, тъй като той се скри още преди да вляза в залата.
Залата в действителност беше отключена, осветена и на една от масите седяха и вечеряха един англичанин и една дама. Макар че ни показаха специфична маса, аз и мръсният артист седнахме до самия англичанин и желаех да ни донесат там недопитата бутилка.
Англичаните изначало учудени, след това озлобени погледнаха дребното дребосъче, което седеше до мене ни живо, ни умряло; те си продумаха нещо, тя отмести чинията, зашумя с копринената си рокля и двамата изчезнаха. Зад стъклената врата видях по какъв начин англичанинът говореше неща ядосано на келнера, сочейки с ръка непрестанно към нас. Келнерът надникна през вратата. Аз с наслада чаках, че ще дойдат да ни изгонят и че най-сетне ще мога да излея върху тях своето възмущение. Но за благополучие въпреки тогава това да ми беше неприятно, оставиха ни спокойни.
Певецът, който по-напред се отхвърляше от виното, в този момент бързо допи всичко, което бе останало в бутилката, единствено да може по-скоро да се измъкне оттука. Обаче, коства ми се, той ми благодари за черпнята, надълбоко затрогнат. Плачливите му очи станаха още по-влажни и блестящи и той ми сподели най-странната, объркана фраза на признателност. Но въпреки всичко тази фраза, в която той споделяше, че в случай че всички биха уважавали артистите така, както ги почитам аз, за него би било добре и че ми желае цялостно благополучие, ми беше много приятна. Излязохме дружно в коридора. Тук бяха лакеите и моят зложелател — портиерът, който, наподобява, им се оплакваше от мене. Всички те, стори ми се, гледаха на мене като на умоповреден. Оставих дребното дребосъче да се изравни с цялата тази аудитория и в този миг с цялата респект, която можех да изразя във типа си, смъкнах шапка и стиснах ръката с вкочанилия му се пресъхнал пръст. Лакеите се престориха, че не ми обръщат никакво внимание. Само един от тях се засмя злъчно.
Когато артистът, откакто се поклони за разлъка, изчезна в тъмнината, аз потеглих към стаята си с желанието да заглуша всички тия усещания и глупавата детска нервност, която така ненадейно ме беше връхлетяла. Но чувствувайки се прекомерно разчувствуван, с цел да дремя, аз още веднъж се запътих към улицата, с цел да походя, до момента в който се успокоя, и признавам, също така със смътната вяра, че иска ми се удаде случай да се счепкам с портиера, лакея или англичанина и да им потвърдя цялата тяхна свирепост, и най-важното — неправда. Но с изключение на портиера, който, като ме видя, си обърна гърба, не срещнах никого и потеглих сам нагоре-надолу по крайбрежната улица.
„ Ето, такава е странната орис на поезията — разсъждавах аз, откакто малко се успокоих. — Всички я обичат, дирят я, единствено нея желаят и дирят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво богатство на света, не цени и не благодари на ония, които подаряват това богатство на хората. Попитайте, който желаете от всички тия жители на «Швейцерхоф»: кое е най-хубавото богатство на света? И всички йли деветдесет и девет на 100 с злобен израз на лицето ще ви кажат, че най-хубавото богатство на света са парите. «Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени хрумвания — ще каже той, — само че какво да се прави, щом човешкият живот е така организиран, че единствено парите основават щастието на индивида. Аз не мога да не разреша на своя разум да вижда света подобен, какъвто е — би прибавил той, — т.е., да вижда правдата.» Жалък е твоят разум, тъпо е щастието, което желаеш, и ти си едно нещастно творение, което само̀ не знае какво му е нужно… Защо всички вие сте напуснали своето родно място, околните си, работата и паричните си каузи и сте се струпали в дребното швейцарско градче Люцерн? Защо всички вие довечера се тълпяхте по балконите и в уважително безмълвие слушахте песента на дребния дрипльо? И в случай че той искаше да пее още, вие още бихте мълчали и слушали. За пари, въпреки и за милиони, би ли било допустимо всички вас да ви изгонят от отечеството и да ви съберат в дребното кътче Люцерн? Би ли било допустимо за пари всички вас да ви съберат по балконите и в продължение на половин час да ви накарат да стоите безмълвно и неподвижно? Не! Заставя ви да действувате и постоянно ще ви подтиква по-силно от всички други мотори на живота едно нещо: потребността от лирика, която вие не съзнавате, само че която чувствувате и постоянно ще чувствувате, до момента в който към момента има във вас нещо човешко. Думата «поезия» ви е смешна, вие я употребявате като саркастичен упрек, вие допускате любовта към поетическите неща в децата и глупавите госпожици, и то като им се присмивате; за вас е належащо позитивното. Но точно децата гледат крепко на живота, те обичат и знаят това, което би трябвало да обича човек, и това, което дава благополучие, а вас животът дотолкоз ви е объркал и развратил, че вие се надсмивате на това, което само обичате, и дирите само това, което ненавиждате и което основава вашето злощастие. Вие така сте се объркали, че не разбирате задължението, което имате към бедния тиролец, който ви достави чиста приятност, а по едно и също време с това се смятате задължени безплатно, без изгода и наслаждение, да се унижавате пред лорда и, кой знае за какво, да му жертвувате своето успокоение и своето улеснение. Каква нелепост, каква неразбираема нелепост! Но не това ме порази най-силно довечера. Това непознаване на онуй, което дава благополучие, тази безсъзнателност на поетическите наслаждения аз съвсем я разбирам или съм привикнал с нея, защото я срещам постоянно в живота; грубата несъзнателна свирепост на тълпата също не беше нещо ново за мене; каквото и да приказват бранителите на националния разсъдък, тълпата е сборище, въпреки и на положителни хора, които обаче поддържат връзка единствено с животинските, гнусните си инстинкти, и показва единствено слабостта и жестокостта на човешката природа. Но по какъв начин така вие, деца на един свободен, хуманен народ, вие, християни, вие, просто хора, отговорихте със безчувственост и подбив на чистата приятност, която ви достави един трагичен молещ човек? Впрочем във вашето родно място има приюти за просяци. — Просяци няма, не трябва да има, и не трябва да има възприятие на съчувствие, върху което се крепи просията. — Но той се потруди, той ви сътвори наслада, той ви молеше да му дадете нещо от вашия остатък за труда му, от който вие се възползувахте. А вие го наблюдавахте от своите високи блестящи покои със студена усмивка, като необичайност и сред вас — стотина щастливи, богати хора — не се откри нито един, нито една, която да му хвърли нещо! Засрамен, той избяга от вас; и безумната навалица, като се смееше, преследваше и оскърбяваше не вас, а него — затуй, че вие сте безсърдечни, жестоки и безчестни; затуй, че откраднахте от него насладата, която ви достави, по тази причина оскърбяваха него. “
„ На седми юли 1857 година в Люцерн пред хотел «Швейцерхоф», в който отсядат най-богати хора, един странствуващ безпаричен артист в продължение на половин час пя песни и свири на китара. Стотина души го слушаха. Певецът три пъти моли да му дадат нещо. Но никой нищо не му даде и мнозина му се надсмиваха. “
Това не е небивалица, а позитивен факт, който могат да ревизират ония, които желаят, от непрекъснатите жители на „ Швейцерхоф “, като се оправят по вестниците кои са били чужденците, живели в „ Швейцерхоф “ на 7 юли.
Ето събитие, което историците на нашето време би трябвало да запишат с огнени, незаличими букви. Това събитие е по-значително, по-сериозно и има по-дълбок смисъл от обстоятелствата, които се записват във вестниците и историите. Че англичаните са умъртвили още хиляда китайци, затуй, че китайците нищо не купуват с пари, а техният край гълтам звънката монета, че французите са умъртвили още хиляда кабили, затуй, че в Африка ще се роди доста жито и че непрекъснатата война е потребна за образуване на войски, че турският дипломат в Неапол не може да бъде евреин и че император Наполеон се разхожда пеш в Plombières (курортен град във Вогезите) и посредством печата твърди хората, че той царствува единствено по волята на целия народ — всичко това са думи, които крият или демонстрират нещо от дълго време известно; само че събитието, което стана в Люцерн на 7 юли, ми наподобява напълно ново, необичайно и се отнася не към безконечните неприятни страни на човешката природа, а към известна ера от развиването на обществото. Този факт не е за историята на хорските действия, а за историята на напредъка и цивилизацията.
Защо този безсърдечен факт, неосъществим в никое село — немско, френско или италианско, е вероятен тук, където цивилизацията, свободата и равенството са доведени до висша степен, където се събират пътешественици, най-цивилизовани хора от най-цивилизованите народи? Защо тези зрели, хуманни хора, способни по принцип въобще на всякакво почтено, хуманно де
8 юли
Снощи дойдох в Люцерн и отседнах в най-хубавия тукашен хотел „ Швейцерхоф “.
Загледан право пред себе си, вървях по крайбрежната улица към „ Швейцерхоф “, когато внезапно ме поразиха звуците на странна, само че изключително приятна и нежна музика. Тези звуци незабавно ме съживиха. Сякаш някаква ярка, радостна светлина проникна в душата ми. Стана ми прелестно, радостно. Притъпеното ми внимание още веднъж се устреми към всички околни предмети. И хубостта на нощта и на езерото, към които преди бях безучастен, внезапно, като нещо ново, прелестно ме порази. Неволно в един момент съумях да виждам и навъсеното, със сиви петна по тъмната синева небе, осветено от изгряващата луна, и тъмнозеленото безпрепятствено езеро с отразяващите се в него светлинки, и замъглените планини в далечината, и крясъкът на жабите от Фрьошенбург(села покрай Люцерн в Швейцария), и сипкавото свежо свиркане на пъдпъдъците от отвъдния бряг. Право против мене, на мястото, откъдето се чуваха звуците и към което основно бе ориентирано моето внимание, видях в полумрака, измежду улицата, събрана в полукръг навалица, а пред тълпата, на известно разстояние, един мъничък човек в черна дреха. Зад тълпата и дребния човек, на тъмното сиво и синьо раздрано небе, стройно се открояваха няколко черни тополи в градината и величаво се издигаха от двете страни на старинна катедрала два строги игловидни върха на кули.
Аз се приближавах, звуците ставаха по-ясни. Разпознавах ясно далечните, сладко клатещи се във вечерния въздух цялостни акомпанименти на китара и няколко гласа, които, изпреварвайки се един различен, не пееха мелодията, а на места, изпявайки най-характерните места, позволяваха тя да се чувствува. Мелодията наподобяваше блага и грациозна мазурка. Гласовете изглеждаха ту близки, ту далечни, чуваше се ту тенор, ту бас, ту пълнозвучен фалцет с треперливи тиролски извивки. Това не беше ария, а лек, майсторски ескиз на ария. Не можех да схвана какво е това, само че то беше прелестно. Тези сладострастни слаби акомпанименти на китарата, тази блага, лека мелодия и тази самотна дрънкулка на черното дребосъче измежду фантастичната конюнктура на тъмното езеро, просветващата понякога луна и безмълвно издигащите се два грамадни върха на кулите, и черните тополи в градината — всичко това беше необичайно, само че неизразимо прелестно или ми изглеждаше такова.
Всички неразбираеми, инцидентни усещания от живота внезапно получиха за мене значение и хубост. В душата ми като че ли цъфна пресен ароматен цветец. Вместо отмалялост, заплеснатост, безразличие към всичко в света, които изпитвах една минута преди този момент, аз внезапно почувствувах потребност да обичам, сърцето ми се извърши с вяра и безпричинна наслада от живота. Какво да искаш, какво да пожелаеш? — мислех си несъзнателно. — Ето я: от всички страни те обгръща хубост, лирика. Вдъхвай я в себе си на необятни, цялостни глътки, колкото имаш мощ, наслаждавай се, какво искаш повече! Всичко е твое, всичко е прекрасно…
Приближих се още. Мъничкият човек беше, както изглеждаше, странствуващ тиролец. Той стоеше пред прозорците на хотела, издал напред единия си крайник, отметнал обратно глава, и като подрънкваше на китарата, пееше на всякакви гласове своята грациозна ария. Изведнъж почувствувах деликатност към този човек и признателност за смяната, която той извика в мене. Певецът, колкото можах да видя, беше облечен във вехтичък черен редингот, косите му бяха черни, къси и на главата му имаше най-обикновена, елементарна, износена фуражка. В облеклото му нямаше нищо артистично, само че смелата, детски радостна поза и придвижванията му, с неговия малък растеж, бяха и трогателни, и едно-временно с туй представляваха занимателно представление. При входа, по прозорците и балконите на превъзходно осветения хотел стояха, светнали в облеклата си, широкополи госпожи, господа със снежнобели яки, вратарят и лакеят в златообшити ливреи; вън, в полукръга на тълпата и по-нататък по булеварда, сред липичките, се бяха натрупали и спрели изтънчено облечени келнери, готвачи в снежнобели шапки и куртки, прегърнати девойки и инцидентно разхождащи се хора. Всички, наподобява, изпитваха същото това възприятие, което изпитвах и аз. Всички стояха безмълвни към артиста и деликатно слушаха. Беше напълно безшумно, единствено в паузите на песента, някъде надалеч, отмерено по водата долиташе тон от чук и откъм Фрьошенбург на сипкави трели се носеха гласове на жаби, прекъсвани от еднозвучното влажно подсвиркване на пъдпъдъците.
Малкото дребосъче в тъмнината измежду улицата пееше прехласнато като славей куплет след куплет и ария след ария. Макар че аз се приближих напълно до него, пеенето му продължаваше да ми доставя огромно наслаждение. Слабият му глас беше изключително прелестен, а нежността, усетът и възприятието за мярка, с които той владееше този глас, бяха невероятни и издаваха в него голямо естествено дарование. Припевът на всеки куплет той пееше всякога друго и личеше, че всички тези грациозни промени му хрумваха свободно, незабавно.
В тълпата, и горе, в „ Швейцерхоф “, и долу, на булеварда, се чуваше постоянно утвърдителен шепот и цареше уважително безмълвие. По балконите и прозорците се трупаха от ден на ден и повече наконтени, облакътени картинно в светлините на хотела мъже и дами. Ония, които се разхождаха, се спираха и в сенките на крайбрежната улица на всички места към липичките стояха на групички мъже и дами. До мене, пушейки пури, стояха, малко отдалечени от тълпата, аристократически прислужник и готвач. Готвачът чувствуваше мощно прелестта на музиката и при всяка висока фалцетна нота възторжено и недоумяващо кимаше одобрително с глава на лакея и го побутваше с лакът, с изражение, което споделяше: пее, не се майтапи, а? Лакеят, по разлятата усмивка на който виждах цялото изпитвано от него наслаждение, на побутванията на готвача отговаряше с повдигане на плещи, с което искаше да каже, че него мъчително можеш да го учудиш и че той е чувал доста по-хубаво пеене от това.
В паузите на песента, когато артистът се изкашляше, аз запитах лакея кой е този артист и постоянно ли дохожда тук.
— Дохожда два-три пъти в годината — отговори лакеят, — той е от Арговия(един от северните кантони на Швейцария). Ей така, живее от милостиня.
— А доста ли има такива? — запитах аз.
— Да, да — отговори лакеят, неразбрал внезапно това, което го питах, само че като вникна след това в моя въпрос, добави: — О, не! Тук виждам единствено него. Други няма.
В това време дребното дребосъче свърши първата ария, обърна изкусно китарата и си сподели нещо на своя немски patois (Местно, провинциално наречие), което аз не можах да схвана, само че което провокира смях в околната навалица.
— Какво споделя? — запитах аз.
— Казва, че гърлото му било пресъхнало, би пиян чаша вино — преведе ми лакеят, който стоеше до мене.
— Какво, в действителност ли обича да пие?
— Но те всички са такива — отговори лакеят, като се усмихна и махна с ръка към него.
Певецът смъкна фуражката и като размаха китарата, приближи се до хотела. Отметнал глава обратно, той се обърна към господата, които стояха по прозорците и балконите: „ Messieurs et mesdames — сподели той с полуиталиански, полунемски акцент и с ония ударения, с които фокусниците се обръщат към публиката, — si vous croyez que je gagne quelque chosse, vous vous trompez; je ne suis qu’un bauvre tiaple. “( Госпожи и господа, в случай че мислите, че аз спечелвам нещо, вие се лъжете, аз съм един бедняк). Той спря, известно време помълча; само че защото никой нищо не му даде, още веднъж метна китарата и сподели: „ A présent, messieurs et mesdames, je vous chanterai l’air du Righi. “( Сега, госпожи и господа, ще ви изпея песента за Риги – планински масив в Швейцария).
Горе публиката мълчеше, само че продължаваше да чака идната ария. Долу тълпата стартира да се смее, наподобява, затуй, че той се показваше така необичайно и затуй, че нищо не му дадоха. Аз му дадох няколко сантима, той ги трансферира изкусно от едната ръка в другата, пъхна ги в джоба на жилетката и като постави фуражката, стартира още веднъж да пее прелестната, нежна тиролска песничка, която той наричаше l’air du Righi. Тази ария, която той беше оставил като заключителна, бе по-хубава от всички предходни и от всички страни в повишената навалица се чуваха звуци на утвърждение. Той свърши. Отново размаха китарата, смъкна фуражката, протегна я напред, приближи на две крачки до прозорците и още веднъж сподели своята неразбираема фраза: „ Messieurs et mesdames, si vous croyez que je gagne quelque chosse “, която той, наподобява, смяташе прекомерно сполучлива и остроумна, само че в гласа и в придвижванията му забелязах в този момент известна колебливост и детска плашливост, които бяха изключително поразителни при неговия малък растеж. Елегантната аудитория стоеше все така картинно в светлината по балконите и прозорците, блеснала с богатите си облекла; някои с умерено порядъчен глас разговаряха между тях явно за артиста, който стоеше пред тях с протегната ръка; други деликатно, с любознание гледаха надолу тази дребна черна дрънкулка, от един балкон се чу гласовит и радостен смях на младо момиче. Долу в тълпата все по-силно и по-силно се чуваше врява и подбив. Певецът за трети път повтори своята фраза, само че с още по-слаб глас и даже не я приключи и още веднъж протегна ръка с фуражката, само че незабавно я отпусна. И за повторно от тези стотина ослепително облечени хора, които се бяха струпали да го слушат, нито един не му хвърли ни стотинка. Тълпата безжалостно се закиска. Мъничкият артист, както ми се стори, стана още по-мъничък, реалокира китарата в другата ръка, подвигна фуражката над главата си и сподели: „ Messieurs et mesdames, je vous remercie et je vous souhaite une bonne nuit “(Госпожи и господа, благодаря ви и ви поисквам лека нощ) и нахлупи фуражката си.
Тълпата се закикоти радостно и радостно. От балконите започнаха последователно да се прибират красивите мъже и дами, разговаряйки умерено между тях. По булеварда разходките се възобновиха. Мълчалива по време на пеенето, улицата още веднъж се оживи, единствено няколко души, без да се доближават до него, гледаха отдалече артиста и се смееха. Чух по какъв начин мъничкият човек избъбри нещо под носа си, обърна се и станал като че ли още по-малък, потегли с бързи крачки към града. Веселяците, които го гледаха, вървяха след него все така на известно разстояние и се смееха…
Аз напълно се обърках, не разбирах какво значи всичко туй и застанал на едно място, гледах неумишлено в тъмнината отдалечаващия се мъничък човек, който вървеше бързо към града с необятни крачки, гледах и смеещите се веселяци, които го следваха. Стана ми мъчително, тъжно и основно — срамно за дребния човек, за тълпата, за мене си, като че ли аз бях желал пари, на мене не бяха дали нищо и на мене се бяха присмивали. Аз, също без да се оглеждам, със свито сърце си потеглих с бързи крачки към входа на „ Швейцерхоф “. Още не ми беше ясно това, което изпитвах; единствено че нещо тежко, неясно изпълваше душата ми и ме потискаше.
При превъзходния осветлен вход се срещнах с учтиво отдръпващия се вратар и с едно британско семейство. Набитият, хубав и висок мъж с черни британски бакембарди, с черна шапка и шал на ръката, в която държеше превъзходен бастун, вървеше мързеливо, самонадеяно на разположение с дамата, облечена в чудновата копринена рокля, с шапчица от блестящи панделки и прелестни дантели. До тях вървеше хубавичка млада девойка с грациозна швейцарска шапка с перо, à la mousquetaire, отдолу под която към беличкото й личице падаха меки дълги светлоруси букли. Пред тях подскачаше румено момиченце на към 10 години, с пълнички бели коленца, които се виждаха под тънките дантели.
— Прелестна нощ — сподели дамата със сладостен, благополучен глас сега, когато минавах край тях.
— Ohé! — промуча мързеливо англичанинът, който явно беше толкоз удовлетворен от живота си, че даже не му се говореше. И на всички тях, наподобява, им беше така умерено, комфортно, достоверно и леко да живеят, в лицата и в придвижванията им се показваше такова безразличие към всеки непознат живот и такава убеденост, че вратарят ще се отмести и ще им се поклони и че като се върнат, ще намерят чисти, уютни леглото и стаята си и че всичко туй би трябвало да бъде точно така, че на всичко това те имат цялостно право — че аз внезапно несъзнателно им противопоставих странствуващия артист, който, изтощен, може би гладен, компрометиран, бягаше в този момент от смеещата се навалица, разбрах какво притискаше по този начин като тежък камък сърцето ми и почувствувах неизразима завист към тези хора. Минах два пъти напред и обратно край англичанина, и двата пъти с неизразимо удоволствие, без да се оттеглям, го блъснах с лакътя си и като се спуснах по входното стълбище, втурнах се в тъмнината по посока към града, където се изгуби дребният човек.
Настигнах трима души, които вървяха дружно, и ги запитах къде е певецът; смеейки се, те ми го показаха напред. Той вървеше самичък, с бързи крачки; никой не се приближаваше към него, той, както ми се стори, към момента си бъбреше нещо ядосано под носа. Изравних се с него и му предложих да идем някъде да изпием бутилка вино. Той вървеше все така бързо и се обърна недоволно към мене; само че като разбра каква е работата, спря.
— Че какво, няма да откажа, щом сте така добър — сподели той. — Ето тук има малко кафене, може да се отбием — простичко е — прибави той, като сочеше една дребна кръчма, която беше още отворена.
Като сподели „ простичко “, мене несъзнателно ми мина през мозъка да не отиваме в простичкото кафене, а да идем в „ Швейцерхоф “, там, където бяха ония, които го бяха слушали. Въпреки че той, страхливо разчувствуван, на няколко пъти отхвърли да иде в „ Швейцерхоф “, като споделяше, че там е прекомерно парадно, аз настоях на своето и той, към този момент преструвайки се, че по никакъв начин не е обезпокоен, и размахвайки радостно китарата, потегли с мене обратно по крайбрежната улица. Неколцина празноскитащи зяпачи, щом единствено приближих артиста, пристъпиха към нас, ослушаха се в това, което говорех, и в този момент, разменяйки си мисли, потеглиха след нас и вървяха до самия вход, очаквайки вероятно още някакво зрелище от тиролеца.
Поисках бутилка вино от келнера, който инцидентно срещнах в коридора. Келнерът се усмихна, изгледа ни и без да отговори нещо, изтича край нас. Старши келнерът, към който се обърнах със същата молба, ме изслуша съществено и като изгледа от краката до главата плахата, мъничка фигура на артиста, сподели строго на вратаря да ни заведат в залата вляво. Залата вляво беше кръчма за елементарния народ. В един ъгъл на пивницата гърбава прислужничка миеше съдове и цялата покъщнина се състоеше от дървени маси и пейки. Келнерът, който пристигна да ни прислужва, поглеждайки ни с кротка подигравателна усмивка и пъхнал ръце в джобовете, заприказва за нещо с гърбавата прислужничка. Той очевидно искаше да ни накара да видим, че като се чувствува по публично състояние и достолепия извънредно по-високо от артиста, освен не му е обидно, само че му е същински занимателно да ни прислужва.
— Обикновено вино ли ще обичате? — сподели той значимо, като ми намигаше, гледайки моя събеседник и като преместваше кърпата от ръка в ръка.
— Шампанско, и то от най-хубавото — споделих аз, като се стараех да си придам колкото се може по-горд и възвишен тип. Но нито шампанското, нито моят сякаш горделив и възвишен тип подействуваха на лакея; той се усмихна, постоя малко, гледайки ни, без да бърза, погледна златния си часовник и с мудни крачки, като че ли се разхождаше, излезе от стаята. Скоро той се върна с виното и с още двама лакеи. Двамата седнаха край прислужничката и с радостна внимателност и кротка усмивка на лицата ни се любуваха, както се любуват, родителите на благите си деца, когато те си играят спокойно. Само гърбавата прислужничка като че ни гледаше не иронично, а със състрадание. Макар да ми беше много тежко и неловко под огъня на тия лакейски очи да беседвам с артиста и да го черпя, аз се стараех да правя работата си колкото може по-свободно. На светлината аз го разгледах по-добре. Той беше миличък, съразмерно комплициран, мускулест човек, съвсем джудже, с четинести черни коси, постоянно разплакани огромни черни очи без ресници и с неизмеримо приятна, миловидна устица. Носеше дребни бакембарди, косите му бяха къси, облеклото просто и сиромашко. Той беше мръсен, опърпан, обгорял и въобще имаше тип на трудов човек. Приличаше по-скоро на безпаричен търговец, в сравнение с актьор. Само в непрекъснато влажните очи и свитата устица имаше нещо автентично и прочувствено. Като го гледаш, би му дал от двадесет и пет до четиридесет години; а в същина той беше на тридесет и осем.
Ето какво ми описа той за себе си с добродушна подготвеност и явна откровеност. Той е от Арговия. Още като дете изгубил татко си и майка си, други родственици нямал. Никога не е имал никакво положение. Учил дърводелство, само че преди двадесет и две години се явило гниене в костта на едната му ръка, което му лишило опцията да работи. Още в детството си той имал увлечение към пеенето и почнал да пее. Чужденците от време на време му давали пари. Той направил от това специалност, купил си китара и ето към този момент осемнадесет години странствува по Швейцария и Италия, пеейки пред хотелите. Целият му багаж е китарата и една торбичка, където в този момент той има единствено франк и половина, с които би трябвало да преспи и да се нахрани довечера. Всяка година, към този момент за осемнадесети път, обикаля всички най-хубави, най-посещавани места в Швейцария: Цюрих, Люцерн, Интерлакен(градче в централна Швейцария), Шамони(село в Савоя) и така нататък; през St.-Bernard минава в Италия и се връща през St.-Gotard или през Савоя. Вече все по-мъчно върви, тъй като при настинка чувствува, че болката в краката, която той назовава глидерзухт (болка в ставите, ревматизъм), всяка година се усилва и че очите и гласът му отслабват. Въпреки това той в този момент потегля за Интерлакен, Aix-les-Bains (град в Савоя) и, през дребния St.-Bernard, за Италия, която изключително обича; въобще, както наподобява, той е доста удовлетворен от живота си. Когато го запитах за какво се връща в родината си, има ли там близки или дом и земя, неговата устица, като че нагъната, се събра във радостна усмивка и той ми отговори:
— Oui, le sucre est bon, il est doux pour les enfants! ( Да, захарта е хубава, тя е приятна за децата) — и намигна на лакеите.
Аз нищо не разбрах, само че в групата на лакеите се засмяха.
— Нямам нищо, другояче бих ли тръгнал ей така — изясни ми той, — а отивам вкъщи, тъй като въпреки всичко нещо ме влече към родината.
И той още един път с хитро самодоволна усмивка повтори фразата: „ Oui, le sucre est bon “ и кротко се засмя. Лакеите бяха доста удовлетворени и се кискаха, единствено гърбавата прислужничка гледаше съществено с огромните си добродушни очи дребното дребосъче и дигна шапката му, която той по време на диалога бе бутнал от пейката. Аз бях забелязал, че странствуващите артисти, акробатите, даже фокусниците обичат да се назовават актьори и по тази причина на няколко пъти подхвърлях на своя събеседник, че той е актьор, само че той по никакъв начин не се съгласяваше, че има това качество, а гледаше на работата, която прави, просто като на средство за прехранване. Когато го запитах не съчинява ли самият той песните, които пее, той се почуди, че му се задава подобен чудноват въпрос, и отговори, че напълно не, това са все старинни тиролски песни.
— Ами песента за Риги? Мисля, че тя не е старинна? — споделих аз.
— Да, тя е съчинена преди петнадесетина години. Имаше в Базел един германец, доста интелигентен човек беше, той точно я съчини. Отлична ария! Да, съчини я за пътешествениците.
И той стартира, като превеждаше на френски, да ми предава думите на песента за Риги, която очевидно доста му харесваше:
Ако искаш да идеш в Риги,
до Вегиса може и без обувки
(защото там отиват с параход),
а от Вегиса вземи огромна сопа,
едно момиче на разположение,
пък се отбий да пиеш чаша вино.
Само че не пий доста,
тъй като оня, който желае да пие,
би трябвало преди туй да го заслужи…
— О, отлична ария! — заключи той.
Лакеите намираха евентуално тази ария прекомерно хубава, тъй като се приближиха към нас.
— А музиката кой е съчинил? — запитах аз.
— Че никой… Знаете, така, с цел да пея на чужденците — би трябвало нещо новичко.
Когато ни донесоха лед и аз налях на своя събеседник чаша шампанско, нему, наподобява, му стана неловко и той, като се озърташе към лакеите, стартира да се върти на своята скамейка. Ние се чукнахме за здравето на артистите; той отпи половин чаша и откри за нужно да се замисли и да раздвижи дълбокомислено вежди.
— Отдавна не съм пил такова вино, je ne vous dis que ça (Само туй ще ви кажа). В Италия виното d’Asti е хубаво, само че това е още по-хубаво. Ах, Италия! Колко е хубаво да бъдеш там! — добави той.
— Да, там знаят да ценят музиката и артистите — споделих аз, желаейки да го насоча към неуспеха му пред „ Швейцерхоф “ довечера.
— Не — отговори той, — що се отнася до музиката, там аз не мога да доставя наслаждение никому. Италианците сами са музиканти, каквито няма по целия свят; само че аз единствено с тиролските песни. Все отново те за тях са ново нещо.
— А там господата по-щедри ли са? — продължавах аз с желанието да го накарам да показа моята завист към жителите на „ Швейцерхоф “. — Там не би се случило като тука от един голям хотел, където живеят богаташи, 100 души да слушат един актьор и нищо да не му дадат…
Моят въпрос подействува напълно не така, както чаках. Той даже и не мислеше да им се сърди; в противен случай, моята записка посрещна като упрек за своя гений, който не извика премия, и се стараеше да се оправдае пред мене.
— Не всеки път ще получиш доста — отговори той. — Понякога и гласът се изгубва, умориш се — през днешния ден да вземем за пример скитах девет часа и пях съвсем през целия ден. Трудно е. А значими господа са аристократите, от време на време и не им се желае да слушат тиролски песни.
— Все отново, по какъв начин може нищо да не дадат? — повторих аз.
Той не разбра моята забележка.
— Оставете това — сподели той, — а тук най-важното е, че on est très serré pour la police (Твърде доста притесняван от полицията). Тук по техните републикански закони не ви разрешават да пеете, а в Италия можете да ходите, колкото си желаете, никой няма нито дума да ви каже. Тук, в случай че желаят да ви разрешат, ще ви разрешат, а в случай че не желаят — може и да ви затворят.
— Нима?
— Да. Ако един път ви създадат забележка, а вие продължавате още да пеете, може и да ви затворят. Аз към този момент седях три месеца в затвор — сподели той, като се усмихваше, като че ли това беше един от най-приятните му мемоари.
— Ах, това е извънредно! — споделих аз. — Че защо?
— Така е у тях по новите закони на републиката — продължаваше той, като се въодушевяваше. — Те не желаят да схванат, че би трябвало и беднякът да живее някак. Ако аз не бях недъгав, щях да работя. А като пея, белким вредя някому? Какво значи това? Богатите могат да живеят, както желаят, а un bauvre tiaple (един бедняк) като мене не трябва и да живее. Какви са тия закони на републиката? Щом е така, ние не желаеме република, нали, милостиви господарю? Ние не желаеме република, ние искаме… желаеме просто… искаме… — той малко се обърка — ние желаеме естествени закони.
Аз налях още в чашата му.
— Вие не пиете — споделих му аз.
Той взе чашата в ръка и ми се поклони.
— Зная какво желаете — сподели той, като примижа с очи и ми се закани с пръст: — вие желаете да ме напиете, да видите какво ще правя; само че не, няма да съумеете.
— Защо ще желая да ви напия споделих аз, — бих желал единствено да ви направя наслаждение.
Изглежда, стана му жалост, че ме оскърби, обяснявайки зле моето намерение; той се смути, понадигна се и ме стисна за лакътя.
— Не, не — сподели той, като ме гледаше умолително със своите влажни очи, — аз единствено се майтапя.
И по-късно произнесе някаква извънредно объркана духовита фраза, която трябваше да значи, че аз въпреки всичко съм положително момче.
— Je ne vous dis que ça! (Само туй ще ви кажа!) — заключи той.
По този метод ние продължавахме да пием и да беседваме с артиста, а лакеите, без да се стесняват, продължаваха да ни следят и, наподобява, да ни се присмиват. Въпреки забавния ми диалог аз не можех да не ги виждам и признавам си, ядосвах се от ден на ден и повече. Единият от тях стана, приближи се към дребното дребосъче и като гледаше голото му теме, стартира да се усмихва. Аз към този момент имах подготвен ресурс от завист против жителите на „ Швейцерхоф “, която още не бях съумял да стоваря на никого, и в този момент, признавам си, тази лакейска аудитория просто ме вбесяваше. Портиерът, без да смъква фуражката си, влезе в стаята и като опря лакът на масата, седна до мене. Това последно събитие, засягайки моето себелюбие и суетността ми, дефинитивно ме раздразни и даде изблик на оная завист, която ме потискаше и която се беше събирала в мене през цялата вечер. Защо при входа, когато съм самичък, той ми се кланя унизително, а в този момент, тъй като седнал съм с един странствуващ артист, той се разполага жестоко до мене? Аз напълно се ядосах с онази кипяща завист на възмущение, която обичам у себе си, даже я ускорявам, когато ме налита, тъй като ми действува успокоително и въпреки и за късо време ми дава някаква невероятна еластичност, сила и мощ на всичките ми физически и нравствени качества.
Аз скочих от мястото си.
— Защо се смеете? — извиках на лакея, чувствувайки по какъв начин лицето ми бледнее и устните ми несъзнателно потръпват.
— Аз не се дръзвам, аз единствено така — отговори лакеят, като се отдръпваше от мене.
— Не, вие се смеете на този господин. И какво право имате да седите тук, когато има посетители. Да не сте посмели! — извиках аз.
Вратарят замърмори нещо, стана и потегли към вратата.
— Какво право имате да се смеете на този господин и да седите до него, когато той е посетител, а вие сте прислужник? Защо не ми се надсмивахте през днешния ден на обяда и не седнахте до мене? Затова, че той е облечен оскъдно и пее на улицата ли? Затова; а аз съм облечен в хубави облекла. Той е безпаричен, само че е хиляди пъти по-добър от вас, в това съм убеден. Защото той никого не е оскърбил, а вие го оскърбявате.
— Но аз нищо… за какво говорите така — отвърна страхливо моят зложелател лакеят. — Нима аз му преча да седи.
Лакеят не ме разбираше и моят немски език отиваше напразно. Грубият пазач се опита да се застъпи за лакея, само че аз се нахвърлих по този начин стремглаво върху него, че портиерът се престори, че не ме схваща и махна с ръка. Гърбавата прислужничка, дали тъй като видя разгорещеното ми положение и се уплаши да не избухне скандал, или тъй като споделяше моето мнение, взе моя страна и стараейки се да застане сред мене и портиера, го уговаряше да мълчи, като споделяше, че аз съм прав, а мене молеше да се успокоя. „ Der Herr hat Recht; Sie haben Recht “ (Господинът има право; Вие имате право) — повтаряше тя.
Лицето на артиста беше напълно тъпо, изплашено и очевидно не разбирайки за какво се горещя и какво желая, той ме молеше да се махнем по-скоро отсам. Но в мене от ден на ден и повече се разпалваше жестоката приказливост. Припомних всичко: и тълпата, която му се надсмиваше, и слушателите, които нищо не му дадоха, и за нищо на света не желаех да се успокоя. Мисля, че в случай че келнерите и портиерът не бяха така отстъпчиви, аз на драго сърце бих се сбил с тях или бих пребил с сопа по главата някоя беззащитна британска девойка. Ако в тази минута бях в Севастопол, на драго сърце бих се хвърлил да муша и цепя в някой британски окоп.
— И за какво ни доведохте с този господин тук, а не в онази зала? А? — продължавах да запитвам аз вратаря, като го хванах за ръката, с цел да не би да избяга. — Какво право имате да решавате по външния тип, че този господин би трябвало да бъде в тази, а не в другата зала? Нима щом заплащат, не всички са равни в хотелите? Не единствено в републиката, само че и в целия свят. Мръсна е вашата република!… Това ми било тъждество! Англичани вие не бихте посмели да доведете в тая стая, същите ония англичани, които слушаха безплатно този господин, т.е. всеки от тях му открадна по няколко сантима, които бяха длъжни да му дадат. Как посмяхте да посочите тази зала?
— Другата зала е заключена — отговори портиерът.
— Не — извиках аз, — не е правилно, не е заключена.
— Значи, вие знаете по-добре.
— Зная, зная, че вие лъжете.
Портиерът ми даде тил и се отдалечи.
— Е! Излишно е да приказвам — избъбра той.
— Не, не „ ненужно е да приказвам “ — извиках аз, — а незабавно ме заведете в залата.
Въпреки увещанията на гърбавата и молбите на артиста да си вървим, аз желаех да видя оберкелнера и потеглих към залата дружно с моя събеседник. Оберкелнерът, като чу нервния ми глас и видя неспокойното ми лице, не ми възрази и с презрителна вежливост сподели, че мога да ида, където желая. Не можах да потвърдя на портиера, че лъже, тъй като той се скри още преди да вляза в залата.
Залата в действителност беше отключена, осветена и на една от масите седяха и вечеряха един англичанин и една дама. Макар че ни показаха специфична маса, аз и мръсният артист седнахме до самия англичанин и желаех да ни донесат там недопитата бутилка.
Англичаните изначало учудени, след това озлобени погледнаха дребното дребосъче, което седеше до мене ни живо, ни умряло; те си продумаха нещо, тя отмести чинията, зашумя с копринената си рокля и двамата изчезнаха. Зад стъклената врата видях по какъв начин англичанинът говореше неща ядосано на келнера, сочейки с ръка непрестанно към нас. Келнерът надникна през вратата. Аз с наслада чаках, че ще дойдат да ни изгонят и че най-сетне ще мога да излея върху тях своето възмущение. Но за благополучие въпреки тогава това да ми беше неприятно, оставиха ни спокойни.
Певецът, който по-напред се отхвърляше от виното, в този момент бързо допи всичко, което бе останало в бутилката, единствено да може по-скоро да се измъкне оттука. Обаче, коства ми се, той ми благодари за черпнята, надълбоко затрогнат. Плачливите му очи станаха още по-влажни и блестящи и той ми сподели най-странната, объркана фраза на признателност. Но въпреки всичко тази фраза, в която той споделяше, че в случай че всички биха уважавали артистите така, както ги почитам аз, за него би било добре и че ми желае цялостно благополучие, ми беше много приятна. Излязохме дружно в коридора. Тук бяха лакеите и моят зложелател — портиерът, който, наподобява, им се оплакваше от мене. Всички те, стори ми се, гледаха на мене като на умоповреден. Оставих дребното дребосъче да се изравни с цялата тази аудитория и в този миг с цялата респект, която можех да изразя във типа си, смъкнах шапка и стиснах ръката с вкочанилия му се пресъхнал пръст. Лакеите се престориха, че не ми обръщат никакво внимание. Само един от тях се засмя злъчно.
Когато артистът, откакто се поклони за разлъка, изчезна в тъмнината, аз потеглих към стаята си с желанието да заглуша всички тия усещания и глупавата детска нервност, която така ненадейно ме беше връхлетяла. Но чувствувайки се прекомерно разчувствуван, с цел да дремя, аз още веднъж се запътих към улицата, с цел да походя, до момента в който се успокоя, и признавам, също така със смътната вяра, че иска ми се удаде случай да се счепкам с портиера, лакея или англичанина и да им потвърдя цялата тяхна свирепост, и най-важното — неправда. Но с изключение на портиера, който, като ме видя, си обърна гърба, не срещнах никого и потеглих сам нагоре-надолу по крайбрежната улица.
„ Ето, такава е странната орис на поезията — разсъждавах аз, откакто малко се успокоих. — Всички я обичат, дирят я, единствено нея желаят и дирят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво богатство на света, не цени и не благодари на ония, които подаряват това богатство на хората. Попитайте, който желаете от всички тия жители на «Швейцерхоф»: кое е най-хубавото богатство на света? И всички йли деветдесет и девет на 100 с злобен израз на лицето ще ви кажат, че най-хубавото богатство на света са парите. «Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени хрумвания — ще каже той, — само че какво да се прави, щом човешкият живот е така организиран, че единствено парите основават щастието на индивида. Аз не мога да не разреша на своя разум да вижда света подобен, какъвто е — би прибавил той, — т.е., да вижда правдата.» Жалък е твоят разум, тъпо е щастието, което желаеш, и ти си едно нещастно творение, което само̀ не знае какво му е нужно… Защо всички вие сте напуснали своето родно място, околните си, работата и паричните си каузи и сте се струпали в дребното швейцарско градче Люцерн? Защо всички вие довечера се тълпяхте по балконите и в уважително безмълвие слушахте песента на дребния дрипльо? И в случай че той искаше да пее още, вие още бихте мълчали и слушали. За пари, въпреки и за милиони, би ли било допустимо всички вас да ви изгонят от отечеството и да ви съберат в дребното кътче Люцерн? Би ли било допустимо за пари всички вас да ви съберат по балконите и в продължение на половин час да ви накарат да стоите безмълвно и неподвижно? Не! Заставя ви да действувате и постоянно ще ви подтиква по-силно от всички други мотори на живота едно нещо: потребността от лирика, която вие не съзнавате, само че която чувствувате и постоянно ще чувствувате, до момента в който към момента има във вас нещо човешко. Думата «поезия» ви е смешна, вие я употребявате като саркастичен упрек, вие допускате любовта към поетическите неща в децата и глупавите госпожици, и то като им се присмивате; за вас е належащо позитивното. Но точно децата гледат крепко на живота, те обичат и знаят това, което би трябвало да обича човек, и това, което дава благополучие, а вас животът дотолкоз ви е объркал и развратил, че вие се надсмивате на това, което само обичате, и дирите само това, което ненавиждате и което основава вашето злощастие. Вие така сте се объркали, че не разбирате задължението, което имате към бедния тиролец, който ви достави чиста приятност, а по едно и също време с това се смятате задължени безплатно, без изгода и наслаждение, да се унижавате пред лорда и, кой знае за какво, да му жертвувате своето успокоение и своето улеснение. Каква нелепост, каква неразбираема нелепост! Но не това ме порази най-силно довечера. Това непознаване на онуй, което дава благополучие, тази безсъзнателност на поетическите наслаждения аз съвсем я разбирам или съм привикнал с нея, защото я срещам постоянно в живота; грубата несъзнателна свирепост на тълпата също не беше нещо ново за мене; каквото и да приказват бранителите на националния разсъдък, тълпата е сборище, въпреки и на положителни хора, които обаче поддържат връзка единствено с животинските, гнусните си инстинкти, и показва единствено слабостта и жестокостта на човешката природа. Но по какъв начин така вие, деца на един свободен, хуманен народ, вие, християни, вие, просто хора, отговорихте със безчувственост и подбив на чистата приятност, която ви достави един трагичен молещ човек? Впрочем във вашето родно място има приюти за просяци. — Просяци няма, не трябва да има, и не трябва да има възприятие на съчувствие, върху което се крепи просията. — Но той се потруди, той ви сътвори наслада, той ви молеше да му дадете нещо от вашия остатък за труда му, от който вие се възползувахте. А вие го наблюдавахте от своите високи блестящи покои със студена усмивка, като необичайност и сред вас — стотина щастливи, богати хора — не се откри нито един, нито една, която да му хвърли нещо! Засрамен, той избяга от вас; и безумната навалица, като се смееше, преследваше и оскърбяваше не вас, а него — затуй, че вие сте безсърдечни, жестоки и безчестни; затуй, че откраднахте от него насладата, която ви достави, по тази причина оскърбяваха него. “
„ На седми юли 1857 година в Люцерн пред хотел «Швейцерхоф», в който отсядат най-богати хора, един странствуващ безпаричен артист в продължение на половин час пя песни и свири на китара. Стотина души го слушаха. Певецът три пъти моли да му дадат нещо. Но никой нищо не му даде и мнозина му се надсмиваха. “
Това не е небивалица, а позитивен факт, който могат да ревизират ония, които желаят, от непрекъснатите жители на „ Швейцерхоф “, като се оправят по вестниците кои са били чужденците, живели в „ Швейцерхоф “ на 7 юли.
Ето събитие, което историците на нашето време би трябвало да запишат с огнени, незаличими букви. Това събитие е по-значително, по-сериозно и има по-дълбок смисъл от обстоятелствата, които се записват във вестниците и историите. Че англичаните са умъртвили още хиляда китайци, затуй, че китайците нищо не купуват с пари, а техният край гълтам звънката монета, че французите са умъртвили още хиляда кабили, затуй, че в Африка ще се роди доста жито и че непрекъснатата война е потребна за образуване на войски, че турският дипломат в Неапол не може да бъде евреин и че император Наполеон се разхожда пеш в Plombières (курортен град във Вогезите) и посредством печата твърди хората, че той царствува единствено по волята на целия народ — всичко това са думи, които крият или демонстрират нещо от дълго време известно; само че събитието, което стана в Люцерн на 7 юли, ми наподобява напълно ново, необичайно и се отнася не към безконечните неприятни страни на човешката природа, а към известна ера от развиването на обществото. Този факт не е за историята на хорските действия, а за историята на напредъка и цивилизацията.
Защо този безсърдечен факт, неосъществим в никое село — немско, френско или италианско, е вероятен тук, където цивилизацията, свободата и равенството са доведени до висша степен, където се събират пътешественици, най-цивилизовани хора от най-цивилизованите народи? Защо тези зрели, хуманни хора, способни по принцип въобще на всякакво почтено, хуманно де
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ