Кеворк Кеворкян: Гърчове около политиката
Разкошна държавица сме, вън от подозрение
И странностите ни са луксозни – напряко пръстите си да оближеш, както би споделил Джийвс, популярният иконом на Удхаус.
Ето, някои съдии се разчувстваха, че политиците ни били наречени „ отпадъци “. Не били отпадъци. Но не споделят какви са, би трябвало да се досещаме.
Навсякъде другаде тъкмо съдиите се пробват да разчистят политическия отпадък – единствено тук не дават косъм да падне от главиците им. Не е ясно дали по едно и също време с това не си ближат и пръстите.
Според Уикипедия, боклук/отпадък е „ непотребен, негоден или нежелателен материал… Някои/боклуци съставляват скъпа суровина и могат да бъдат рециклирани… Боклуците са натурален артикул на доста действия и производства “. Въпросното определение ни изправя пред някои въпроси – и не е нужно да си ближем пръстите, до момента в който отговаряме. Например – по кое време излиза наяве, че политическият материал е непотребен, щом е явно, че изначално е повреден? Колко бързо схващаме това тук?Схващаме ли го въобще?
Видимо дефектни хорица се суркат от Парламент в Парламент и единственото им предопределение е да ни наврат в очите истината, че Съединението от политически инвалиди не прави силата. Но ние по този начин и не я виждаме.
Непрекъснато си имаме работа с неизползваем/негоден материал, само че не се отхвърляме от него. Твърдението, че някои отпадъци съставляват скъпа суровина и могат да бъдат рециклирани явно не се отнася за Политическото Сметище – какво ще му рециклираш на един непрокопсаник, колкото повече човъркаш из него, толкоз по-непоносим наподобява той. И друго изказване на Уикипедия се нуждае от конкретизиране: „ Боклуците са натурален артикул на доста действия и производства “ ни споделя свободната енциклопедия.
Така е, само че на никое място другаде, отвън политиката, няма толкоз брак, това като че ли е активност, предопределена основно, в случай че не и само, да създава брак – и да го постанова като наложителен стандарт. А ние все се надяваме, непълноценни хорица, някои напряко лудаци по рождение, да ръководят смислено страната. Някои политици пък все се оплакват от непълноценния човешки материал – подобен им се привижда Народа.
Обаче и през разум не им минава, че непълноценни управници не могат да „ създават “ пълноценни хора. Няма избавление, такава е ориста на едно население, което покорно приема съглашателството с политическото бездарие. Господ като че ли ни е отпуснал някаква специфична заложба за самоумъртвяване. Прескачаме като сомнамбули от сън в сън, а – и това е в действителност извънредно – сънищата не са наши, а на политбоклуците. Апатията от дълго време е естественото ни положение – наподобява, към този момент нищо не може да ни разубеди, че няма избавяне от боклука.
Остава единствено да приемем за собствен химн оня стих от песента на Джексън Браун – „ Трябва да събереш тъгата и да я оставиш на тротоара да я прибере боклукчията “. И кой ще е той – в нашия случай не ни се поставя даже боклукчия.
Трябва да похвалим медиите и изключително малките екрани – те се гърчеха и не престават да се гърчат пред Боклука. В подлизурството си стигнаха до такава степен, че се „ опитваха да съживят и някоя посиняла мърша “ – това съм го писал преди шест години и колкото и злокобна да е тази констатация, въобще не съм предполагал, че медийното еничарство в наши дни може да доближи такива размери. Сметището диктува дневния ред на малките екрани. Те са изцяло безпомощни пред набезите на нетърпимо инцидентни видове, които се държат като сомалийски пирати – подчиняват на своите правила и плячкосват всичко, което се мерне пред очите им.
Така препотвърдиха желанието на Политическата Секта да трансформира публицистиката в уличница на повикване; в дисциплиниран инструмент, който без никакви скрупули ползва позорното предписание, известно от полицейската процедура – „ Ако ченгетата не могат да обвинят някого благодарение на доказателства, дано да употребяват медиите, с цел да го обвинят посредством съмнения “.
Известно е, че в политиката „ всеки спи с всеки “.
Но в никакъв случай, най-малко у нас, не е имало такова безсистемно съешване – освен това, сред хора, които се ненавиждат и не крият това. Изобщо не се интересуват и от плода на това съешване – по тази причина не употребяват и защитни средства. Готови са да дадат живот на всеки изверг – тъкмо това и вършат.
Нобелистката за 2015-а година Светлана Алексиевич написа в книгата си „ Време Секънхенд “ за политиците от Съветската епоха: „ Изкензаха се в мозъка на народа “. Но и през днешния ден е по този начин, на всички места. И тук е същото. Превърнали сме се в общество, което се доверява повече на измамници – достойните хора ни се виждат скучни. Така ще я караме – с шутове връз нас.
