Хайде малко да се зарадваме и на „чужденците“
Разбираемо е, че на всеки от нас ни се желае медалите да идват от нашите хора, от околните и роднините ни, от другари от детинство и хора, които познаваме
Какви са " тия ", които печелят медали за България, те не са никакви българи. Подобни изречения се чуват все по-често в пространството и добиват все по-голяма известност към конгрес като Олимпийските игри.
Много постоянно точно по това време, когато са събитията с най-голяма стойност, излизат и много хора, които търсят метод да създадат по този начин, че даже когато има триумфи, те би трябвало да бъдат принизени до нулата, че и под нея. Когато няма резултати - тия не стават за нищо. Когато има резултати - тия са чужденци, не са наши. Както се споделя, няма угодия за нашия притеснен народ. Ние в никакъв случай не сме удовлетворени. Ако сме първи - подредено е, в случай че сме последни - некадърни сме. Ще пристигна ли някой ден, когато да кажем - отлично, свършили са някаква работа, поздравления. Уви, не се обрисува.
Разбираемо е, че на всеки от нас ни се желае медалите да идват от нашите хора, от околните и роднините ни, от другари от детинство и хора, които познаваме. А не от такива, които даже не могат да приказват български език. Но истината е, че с това към този момент би трябвало да се привиква. Защото спортът стана световен бизнес, а изказванията за достойнството и знамето съвсем отиват в сянка, даже в давност. И не, не е хубаво. Не бива да се привиква по този начин, тъй като най-лесно е да си " купиш ", както вършат огромните страни.
Погледнете даже Сърбия, която толкоз постоянно се дава за образец. Дори там има натурализирани в разнообразни спортове. Какво да кажем за Турция и тяхната атлетика или пък за Гърция и баскетбола им? Та Георги Помашки прави Тентоглу повторен олимпийски първенец, само че никой не споделя - треньорът е българин, да не признаваме този триумф...
В този ред на мисли както треньорите ни могат да са от чужбина, по този начин и спортистите по същия метод. Погледите най-често се вторачват към битката, където в действителност преливаме от иностранци. Но замислете се - кои стават борци? Обикновено са хора от дребните градове и села, чиито деца потеглят по техните стъпки. Ала такива към този момент съвсем не останаха. Селата се обезлюдиха, градчетата също отиват в тази посока. Няма от кое място да дойдат въпросните борчета, които да назовем идващия Вальо Йорданов.
В огромния малко на брой си дават децата на битка и какво остава - или от чужбина, или да закрием спорта. Това са двете варианти. Натам вървим и в други спортове. Франция, Англия, Германия - те са си решили казуса, тъй като не натурализират, а събират от някогашните колонии, които имат паспорти подготвени. Ние няма от кое място. Колко французи, но същински, има в националния им по баскетбол? Но какви са в очите на локалните - французи? Защо не можем и ние да преглътнем това его или пък да понижим омразата и да се зарадваме. Да, тези триумфи са от чужденци, само че са за България! И на следващия ден, когато Хавиер Ибаниес или Семен Новиков са популяризирали себе си и страната, те могат да са добър образец и дребни деца въпреки всичко да си кажат - и аз желая да съм първенец. По-добре с тях, само че медалисти, в сравнение с въобще без никой и да закрием напълно спорта ни!
Източник: Тема спорт
Какви са " тия ", които печелят медали за България, те не са никакви българи. Подобни изречения се чуват все по-често в пространството и добиват все по-голяма известност към конгрес като Олимпийските игри.
Много постоянно точно по това време, когато са събитията с най-голяма стойност, излизат и много хора, които търсят метод да създадат по този начин, че даже когато има триумфи, те би трябвало да бъдат принизени до нулата, че и под нея. Когато няма резултати - тия не стават за нищо. Когато има резултати - тия са чужденци, не са наши. Както се споделя, няма угодия за нашия притеснен народ. Ние в никакъв случай не сме удовлетворени. Ако сме първи - подредено е, в случай че сме последни - некадърни сме. Ще пристигна ли някой ден, когато да кажем - отлично, свършили са някаква работа, поздравления. Уви, не се обрисува.
Разбираемо е, че на всеки от нас ни се желае медалите да идват от нашите хора, от околните и роднините ни, от другари от детинство и хора, които познаваме. А не от такива, които даже не могат да приказват български език. Но истината е, че с това към този момент би трябвало да се привиква. Защото спортът стана световен бизнес, а изказванията за достойнството и знамето съвсем отиват в сянка, даже в давност. И не, не е хубаво. Не бива да се привиква по този начин, тъй като най-лесно е да си " купиш ", както вършат огромните страни.
Погледнете даже Сърбия, която толкоз постоянно се дава за образец. Дори там има натурализирани в разнообразни спортове. Какво да кажем за Турция и тяхната атлетика или пък за Гърция и баскетбола им? Та Георги Помашки прави Тентоглу повторен олимпийски първенец, само че никой не споделя - треньорът е българин, да не признаваме този триумф...
В този ред на мисли както треньорите ни могат да са от чужбина, по този начин и спортистите по същия метод. Погледите най-често се вторачват към битката, където в действителност преливаме от иностранци. Но замислете се - кои стават борци? Обикновено са хора от дребните градове и села, чиито деца потеглят по техните стъпки. Ала такива към този момент съвсем не останаха. Селата се обезлюдиха, градчетата също отиват в тази посока. Няма от кое място да дойдат въпросните борчета, които да назовем идващия Вальо Йорданов.
В огромния малко на брой си дават децата на битка и какво остава - или от чужбина, или да закрием спорта. Това са двете варианти. Натам вървим и в други спортове. Франция, Англия, Германия - те са си решили казуса, тъй като не натурализират, а събират от някогашните колонии, които имат паспорти подготвени. Ние няма от кое място. Колко французи, но същински, има в националния им по баскетбол? Но какви са в очите на локалните - французи? Защо не можем и ние да преглътнем това его или пък да понижим омразата и да се зарадваме. Да, тези триумфи са от чужденци, само че са за България! И на следващия ден, когато Хавиер Ибаниес или Семен Новиков са популяризирали себе си и страната, те могат да са добър образец и дребни деца въпреки всичко да си кажат - и аз желая да съм първенец. По-добре с тях, само че медалисти, в сравнение с въобще без никой и да закрием напълно спорта ни!
Източник: Тема спорт
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ