1984, която сами си наложихме
Разбира се, не е единствено „ 1984 “, само че също и „ Прекрасният нов свят “, само че за второто нямаме толкоз персонална отговорност, що се касае за първото.
Оплетено ли се получи? Добре, да разбираем.
„ 1984 “ е романът на Оруел, в която той разказва по какъв начин държавното управление организира агитация и държи всички под надзор, не разрешава книги и никой не чете в бъдещето. Оруел разказва по какъв начин ще крият истината и по какъв начин се популяризира подправена агитация. Описва по какъв начин всеки жител е наблюдаван от камери и че даже мислите на индивида са под лупа ; всяка негова крачка е под наблюдаване и съществуването му е една база данни от информация за него.
„ Прекрасният нов свят “ е романът на Олдъс Хъксли, в която той разказва по какъв начин книгите не са неразрешени, само че никой не желае да ги чете и по какъв начин истината е потопена в море от неприложимост и глупости.
Та, да стартираме в обратна посока – за какво споделих, че за второто нямаме толкоз персонална отговорност? Защото заливането ни с ирелевантна информация, в която истината и знанието потъват, не е напълно наше създание. Риалити формати, чалгарска просвета, веселба с жълта преса и кавги – това ни се сервира като „ просвета “. Да, наш избор е да я вземем или не, само че самото ѝ произвеждане не е наше създание. Тя е създание на медиите, на редакторите, на продуцентите, на сценаристите и т.н.
Имайки власт над личното си държание, ние можем да откажем да я консумираме и риалити форматите да отекат в канала. Но ние избираме да се заровим надълбоко в тях. Тъжно. Но не това е фокусът през днешния ден.
Фокусът са самосъздадените от нас си фактори да живеем в „ 1984 “. Следене, трупане на бази данни за всеки един от нас, видеа, фотоси, информация за локациите ни, за придвижването ни, за навиците ни. Почти всеки един от нас – актуалните хора – се отхвърли от анонимността си и я размени с подправената популярност.
„ Фалшивата популярност “ е да си мислиш, че тъй като имаш еди-колко си почитатели във ФБ или ИГ, че имаш еди-колко си лайка, значи си освен това от другите. Валидираш се. Комплекси за непълноценност, съжителстващи в една и съща глава с мании за великолепие. Неприятно.
В „ 1984 “ държавното управление следи всички, снима ги, знае къде се намират, какво вършат и какви са навиците им.
Днес това го вършим сами. Снимаме се и се отбелязваме от дадена локация, пишем какво желаеме за ястие, какви са навиците ни, отбелязваме се с другари, демонстрираме на всички кои са те, къде вървим с тях.
Снимаме видеа, които споделяме в мрежата. Нямаме анонимност.
И това е персонален избор. Ако се замислите, не е неотложно да го вършим. Животът ни не зависи от това. Но подправената популярност е дрога, която отклонява вниманието от действителността, в която сме дребни, незнайни машинки, от които не зависи нищо, които съществуват, единствено с цел да работят и които ще си отидат безследно от тоя свят. Затова гледаме да го натъпчем със фотосите си, та все нещо да остане от нас. Гледаме да се захраним с „ боготворене “ от микросветът на „ почитателите “ ни, които ни дават чувство за значимост.
И като резултат, не можеш умерено да съществуваш, без да се страхуваш, че в случай че направиш неточност, тя няма да се озове в общественото пространство незабавно. Като се замисля, в детството и младостта си, какви тъпотии сме правили – добре, че нямаше телефони с камера и обществени медии, тъй като всички щяхме да сме canceled и с кариера в канала (нямам поради закононарушения или тъпчене на някакви тежки морални закони, спокойно; имам поради излагации, съсипващи имидж).
Има цели две генерации към този момент, които не познават живота от остарялата епоха – преди камерите във всеки джоб и обществените медии. Това са мозъци, които са привикнали на живота в „ 1984 “. Много от тях са расли с камери и прохождането им даже е било гледано онлайн и оценявано… с лайкове и мнения. Оттук насетне те ще съществуват съгласно модела на постоянно следене и потребност от оценяване. От оценяване даже на дреболии като какво ядеш и дали си го снимал добре преди да го изядеш.
Мисля, че това е отвратително задължение за един човешки мозък, само че пък и това си е наше лично създание. Имахме избор, избрахме това. Сами се поставихме в „ 1984 “.
И по този начин ножицата сред последните две генерации от нашата (пред-смартфон, пред-социални мрежи) епоха и първите две генерации от новата епоха е по този начин необятно отворена, че ние към този момент съвсем нямаме език, на който да споделяме. За другите проблеми – занапред ще разбираме… какви ще са.
___________________
Този коментар показва персоналното мнение на създателя
и може да не съответствува с позициите на редакцията на Novini.bg.
